Кийт Питърсън
Люк (35)

34.

Полицейският участък беше разположен на първия етаж в сградата на кметството. Повечето от архивите и папките с документи се съхраняваха на четвъртия. Качих се дотам с много стар асансьор, с размерите на склад. Влязох в огромна просторна зала, в която едва проникваше слаба светлина от огромните прозорци. Блестяха около дузина луминесцентни лампи, които висяха над очукани метални кабинки. Тук-там старци седяха на високи столове, а отворените папки лежаха на масите пред тях. Сухите им, отпуснати ръце равнодушно отгръщаха страниците. Мястото вонеше от прах и неточни данни.

Приближих се до огромно бюро, където една възрастна жена ми подаде няколко формуляра. Попълних ги. Тя ми връчи куп папки и много бавно провери попълнените бланки. Представих си как след време ще ги захвърлят някъде върху купчините с документи. Всичко отиваше в архивите.

Занесох папките си до една маса. Седнах на висок стол. Зачетох. Лек синкав здрач се спускаше над града. Секундите, минутите и часовете минаваха незабелязано като в приказка. Архивите стояха пред мен, а страниците шумоляха под пръстите ми.

Точно на секундата, в четири и тридесет, възрастната дама на голямото бюро натисна малък звънец. Като по команда старците около мен затвориха папките си и ги върнаха. Последвах ги. Не бях свършил. Можех да продължа на другия ден, но намерих достатъчно от онова, което търсех. Исках да предизвикам моя убиец и това, което разбрах, ми стигаше.

За момент си помислих дали да не отида първо при шерифа Бърд, но реших, че той ще изчака. За първи път предполагах и знаех кой е. След Бранд нямах смелост да повлека Бърд и отново да го пратя за зелен хайвер. Не смятах, че това ще помогне да стигнем до истината. Моят тип беше по-елегантен от директора на гимназията. Той щеше да помоли за адвокат, нямаше да се изповяда. А и ме преследваше. Аз бях този, който можеше да разбие манията и самолюбието му, да извади истината на бял свят. Щях да имам време, помислих си, да се обадя на Бърд, ако нещата излязат от контрол.

Дългата ноемврийска нощ се беше спуснала, когато се насочих към имението на Съмърс. И вечерта беше облачна като деня, но много по-студена. Карах по тъмните пътища, които лъкатушеха през горите на долината Грант. От време на време само лампите пред големите къщи зад дърветата осветяваха пътя.

Сградата пред скотовъдната ферма изглеждаше топла и уютна. Всичките големи прозорци блестяха с жълта светлина. Алис Съмърс отвори вратата и веднага забелязах тревожната й усмивка върху онова, което бе останало от някога красивото й лице.

— Защо?… — попита тя, но после реши да замълчи и да постъпи така, както е най-добре за нея. Тя си знаеше работата. Извърна рамо и извика: — Уолтър, ще дойдеш ли за момент?

Зачаках. След минута загорялото красиво лице на политика се появи пред мен — блестящо, с най-доброто си изражение на морално безчинство.

— Не мисля, че имам повече работа с вас, господин Уелс — заяви той.

— Мисли друг път — изсъсках аз. Той се опита да затръшне вратата под носа ми, но аз продължих: — Мисли за „Кепстандарт“. — Вратата спря да се затваря. — Спомни си за общинската управа и за фирмата „Метали“… — Вратата се отвори. Лицето на Съмърс пребледня под тена, който имаше, но той успя бързо да се овладее, усвоил артистичните маниери с времето. — Мога ли да вляза? — попитах аз.

Нямаше какво да отговори и аз влязох. Минах през огромната всекидневна, където бяха окачени трофеите на мъжествеността на Съмърс. Майкъл Съмърс седеше на коженото канапе и пиеше сода. Той се усмихна, когато ме забеляза, и се надигна. Усмивката му бързо се стопи, когато зърна погледа на баща си, и отново седна.

Уолтър Съмърс мина пред мен. Последвах го. Изведе ме от стаята и прекосихме къс коридор. Влязохме в малък работен кабинет, където всичко беше в кожа и тъмнокафяво дърво. Карти и снимки на ловджийски кучета. Пак миризми на мускус и още трофеи.

Седна зад бюрото и ми посочи стола.

— Ще бъда кратък — казах аз. — Предпочитам да остана прав.

Съмърс кимна.

— Чудесно. Изложи набързо случая си и изчезвай.

— Добре. Моят случай е следният: Вие сте нечестен. Мръсник. Продажен човек. Електрическите влакове се доближават до долината Грант и трябват големи пари, за да бъдат прокарани релсите. Вие сте този, който го прави, и го правите нечестно. „Кепстандарт“ и всички други компании идват в района и се справят без проблеми. Но вие държите вратата и те ви дават подкупи, за да влязат.

Устните на Съмърс се слепиха в тънка, тънка линия.

— Наистина ли е така? — попита той.

— Да, така е. На секундата, в която зърнах офис сградата на „Кепстандарт“, разбрах, че тя ще замърси блатото под нея. Но вашата инженерна фирма помага да се оформят докладите за околната среда. След това вие изнасяте страхотни речи на събранието пред градския съвет за това как не трябва да се гласува и да се приема този строителен план, но всичко при вас е в пълна изправност. Прекалено умно. Много елегантно. Хитро. И бих се обзаложил, че също и много доходно.

Съмърс продължаваше да се взира в мен, но не каза нищо.

— Прекарах известно време в кметството днес. Изрових данните за някои компании, с които работи фирмата ви. Били сте в общинската управа, когато фирмата „Метали“ предлага и после се променят проектите за изграждане на пътищата в общината. Ако околността пламне, което наистина е възможно, нито една пожарна кола няма да успее да стигне дотук. Вие сте обсадили града, господин Съмърс. Вие сте решаващият глас. Не много хитро, но ще се басирам, че е прекалено доходно. И после следват щатските власти…

— Какво по-точно търсете, господин Уелс? — прекъсна ме Съмърс. — Признание ли?

Студеният овладян тон в гласа му ме обезкуражи, но опитах да не се издам.

— Давайте. Разсмейте ме — предизвиках го аз.

— Вашата репутация тук не струва и десет цента. Вие отпечатахте този боклук и вестникът ви ще бъде мушнат на дъното на клетките на птичките, преди дори да бъде прочетен.

— Не мисля, че в канцелариите на членовете на Федералната комисия държат птички — отвърнах аз.

Той се усмихна с половин уста.

— Добър опит, господин Уелс — каза той. — Хубав блъф, но резултатите от гласуванията и всички мои доклади са обществено достояние. Нямам какво да крия.

— Нищо освен парите.

Той стана.

— Тогава, когато ги намерите — отвърна той, — елате да ми се обадите.

Наругах го тихо. До последния момент се съпротивлявах.

— Ще го направя — отговорих. — Рано или късно ще успея.

— Тогава смятам, че е по-добре сега да изчезнете оттук, нали?

Алис и Майкъл Съмърс седяха във всекидневната, когато я прекосих отново, но този път никой не се усмихна.