Кийт Питърсън
Люк (8)

7.

Беше вторник вечер. Стоях на бюрото с огледалото пред мен в хотелската си стая на върха на планината. Портативната ми електрическа пишеща машина лежеше пред мен. Имаше пълна чаша с уиски от лявата ми страна и пепелник, препълнен с тлеещи фасове, отдясно.

Пръстите ми удряха клавишите трескаво. Материалът за Скофийлд беше почти готов, но Кеймбридж не беше планирал да отпечата до неделя първата статия от поредицата. Смяташе да ги публикува в понеделник, сряда и петък и да приключи с най-голямото парче следващата неделя. Можех да го довърша тази вечер, да го изпратя утре сутринта с бърза поща и никога да не се доближа до компютърния терминал в Уайт Плейнс.

Звукът от тракащите клавиши в пустата стая ме успокояваше. Уискито ме затопляше. Пушекът на последната ми цигара се извиваше пред лицето ми и миришеше прекрасно. Листът се въртеше върху барабана на машината пред мен. Още един абзац, може би два, и ще приключа.

Прозорецът беше отдясно, а банята отляво. Сега вратата на банята беше затворена. Имаше някой вътре. Чувах я как се приготвя, въпреки трополенето на клавишите, докато печатах. Долавях стърженето на краката на стола върху подовата настилка, докато го влачеше. Но пръстите ми продължаваха да тракат по клавиатурата.

Съзрях светлина навън. Не беше гръмотевица, а само кратък проблясък на бяла светлина над дърветата. Погледнах към нея, когато зърнах пламъка. За миг успях да различа пътеката по склона от стаята до края на гората. Тревата, листата и клоните заблестяха в сребристо, преди нощта да ги погълне отново.

Продължавах да пиша. Страницата се превърташе напред. Чувах как дървото стърже върху плочките в банята и разбрах, че тя беше почти готова. Но преди да се появи, чух потропване по прозореца. Едно леко почукване, сякаш някой удряше с нокът върху стъклото.

Сепнах се и се извърнах по посока на шума. Светлина разцепи небето отново и за миг склонът проблесна. И в този момент видях, или си въобразих, че видях, как една фигура е застанала точно в края на гората. Заприлича ми на жена с дълго черно наметало с качулка. Но светлината изчезна толкова бързо, че си помислих, че е плод на въображението ми и съм видял очертание или сянка на дърво.

Продължих да печатам. Трябваше да побързам. Исках да свърша, преди тя да излезе от банята. Вътре беше станало много тихо и разбрах, че нямам много време.

На прозореца отново се почука.

Обърнах се и пак видях светлина. Сега жената с наметалото стоеше по-близо, между гората и прозореца. За миг зърнах бледото й лице.

След секунда всичко потъна в тъмнина и тя се скри. Изругах, измъкнах се от стола и се приближих до стъклото. Бях объркан и малко уплашен. Не можеше да се придвижи от гората за толкова кратко време, между двата проблясъка. Изглеждаше невъзможно. Дървото в банята започна силно да стърже върху плочките, но не му обърнах внимание и се прилепих до прозореца.

Сплесках нос в стъклото, но успях да различа само неясните контури на тревата и смътните сенки на дърветата. Сред тях не се забелязваше каквато и да е било фигура.

Проблесна светлина и тя вече бе застанала точно пред мен. Бледото й лице се опираше от другата страна на стъклото, безжизнените й очи се взираха в моите, тъжната й усмивка почти ме целуна.

Изпищях и отскочих. Това беше дъщеря ми. Това беше Оливия. Тя бавно протегна ръка и посочи към вратата на банята.

Обърнах се и се втурнах натам, но вече бе много късно. От самото начало знаех, че ще закъснея. Сграбчих дръжката и я издърпах. Тя не се помръдна. Блъснах вратата и изкрещях:

— Оливия!

Тя се смееше. Чувах я ясно как се киска в банята. Долавях стъпките й, когато се катереше до ешафода. Изкачи се. Постави въжето около врата си. Затегна го. Метна се и ритна люка.

Извиках отново името й. Седнах на леглото и изревах.

Събудих се. Задъхвах се и цялото ми тяло плуваше в пот.

Седях на ръба на леглото. Скрих лице в шепите си и тихо заридах. Изчаквах биенето на сърцето ми да се успокои.

За момент отделни картини от съня се заредиха в съзнанието ми. Реших да легна, за да се успокоя. Не бях сигурен кога реалността ще се слее с кошмара или кога той ще се превърне в истина.

Станах и разтърках очи. Все още бях облечен и усетих миризмата, която се носеше от дрехите ми. Хвърлих поглед на часовника си. Показваше половин час след полунощ. Огледах се.

Пишещата машина лежеше на бюрото пред огледалото. Чашата с уискито, ледът напълно разтопен в светъл кехлибар, стоеше отляво. Пепелникът вдясно беше препълнен с изгорени фасове. Стаята вонеше на застоял цигарен дим.

Завършената статия за Скофийлд се подаваше от пишещата машина. Тръгнах към нея, но спрях в средата на стаята. Заковах се на място и се втренчих в прозореца.

Не се виждаше светлина, а само лека мъгла. Мина ми през ума, че винаги през нощта наоколо се простира мъгла, която се образува от изпаренията на многото езера. Тази вечер преваляше пълнолуние и това сякаш я наелектризираше със светлина. Гледах я как се извива около стволовете на дърветата в края на гората, сякаш дишаше — бавно се повдигаше и спускаше — напластена над склона.

Обърнах се и тръгнах към пишещата машина. Застанах до нея и започнах да препрочитам уводната си статия. Беше добра. Вдигнах очи и се взрях в огледалото. Не изглеждах толкова добре.

Бях легнал с най-новата си бяла риза. Сега представляваше жалка гледка, пропита с пот по гърдите, мишниците и яката. Вадички продължаваха да се стичат по лицето ми и капчици избиваха върху челото ми. Имах тъмни кръгове под очите си, които изглеждаха много уморени. И уплашени.

Когато погледът ми се замъгли и не можех да виждам повече, отидох до банята. Запалих осветлението и се приближих до мивката. Пуснах силна струя, за да се изстуди водата. Наведох се, събрах ръце, за да загреба повече, и я плиснах върху лицето си.

Подейства ми освежаващо. Останах за миг неподвижен, наслаждавайки се на студа. Взех кърпата от закачалката и се изтрих. Изведнъж спрях и застинах на място. Затворих очи, а сърцето ми отново заби лудо.

Някой чукаше на прозореца.