Кийт Питърсън
Люк (18)

17.

Тази вечер се прибрах вкъщи и седнах пред уискито. Напих ли се? Да, напих се. Седях с бутилката, докато слънцето се спускаше зад града, а аз се потапях с него в кехлибарената мъгла на „Jsymbol 38 \f «Symbol» \s 12B“.

Сенките се събираха. Това е, което правеха в здрача, събираха се. Повечето от тях, помислих си, се събираха в моя апартамент. Той представляваше добро място за сенки. Голямо едностайно жилище, което изглеждаше необитаемо. На стените нямаше картини и боята беше олющена. Прахта се събираше на големи мъхести топки под мебелите, които имах: едно легло, стар гардероб, маса, няколко стола, шкафче с телевизор върху него и едно неустойчиво старо бюро с разхлопана пишеща машина. Нищо от това не придаваше живот на мястото. Всекидневната беше с два прозореца, гледащи към Осемдесет и шеста улица. Ослепителната светлина на афишите върху сградата на киното я осветяваха през цялата нощ. Точно пред мен върху три рекламни пана се редуваха картини: едната с чудовища, другата с космически кораби, а последната с кунгфу. Можех да ги прочета, както си седях на бюрото с бутилката, чашата и каничката с разтопен лед. Виждах и спускащата се тъмнина около тях, но те продължаваха да блестят. Помислих си, че светлината от рекламите никога нямаше да изгасне.

Бях спокоен като тях. Пиех и не мислех повече за Кеймбридж. Не разсъждавах и за моите статии. Дори не се сещах за случая на Теър. За това ще имам достатъчно време утре. В мислите си отново съзрях дъщеря си… бившата ми съпруга Констанс и дъщеря ми Оливия. Съзнанието, цялата ми душа започна да отплува към хората, с които се бях срещал: ченгетата, вехтошарите, съпрузите, умрели в едностайните си апартаменти, или накрая всичките в бяг на улицата, където сенките се събираха, прахта се натрупваше и боята по стените се лющеше. Мислех си за това. Спомних си за Констанс. Представих си Оливия. И продължих да пия.

 

 

Бях двадесет и три годишен, когато я срещнах. Една от конюшните във фермата на родителите й изгоря. Тогава работех в малък ежедневник в едностайна редакция в Северен Уестчестър близо до хълма Киско. Длъжностите, които заемах, бяха репортер, фотограф, а понякога и редактор.

Бях енергичен младеж. Предприемчив в работата си през нощта, нетърпелив да видя заглавието си с големи букви на първа страница на сутринта. Стремях се да изглеждам спокоен, улегнал и не твърде припрян.

Пристигнах в града с един кораб от Мейн само шест месеца преди да я срещна. Баща ми беше горски пазач в планините. Той умря, борейки се с пожар в района. Нищо героично, просто се загубил сред дима. Мисля си, че все пак трябваше да се върне. Предполагам, че това е бил по-лесният начин за него, вместо да се мотае вкъщи и да се тревожи за майка ми, която умираше от рак. Напусна ни и аз поех грижите за нея. Оставих брат ми и сестра ми да я погребат. Оттогава не съм ги виждал.

Слязох от кораба, насочил се на юг, който пусна котва в големия град. Пристанището беше Ню Йорк. Не можех да остана, щях да се разоря. Затова облякох чистите си дрехи и го напуснах. Стигнах до малкия град. Намерих си работа в една пералня, съседна сграда на редакцията. Когато от вестника разбраха, че мога да пиша, веднага ми предложиха работата на нещатен дописник. Един месец по-късно ме назначиха.

Не знам с какво ми допадна. Професията ме грабна от самото начало. Това беше работа, с която можех да се занимавам от минутата, в която ставах сутрин, до мига, в който си лягах на следващото утро. Беше добра, интелигентна работа, в която трябваше да се мисли. Но аз разсъждавах не за това къде трябва да отида, а само как да се добера до историите. И се научих да ги откривам.

Така историята онази студена януарска вечер беше изгорялата конюшня, цвилещите коне, богатото семейство с милионите, натрупани от успешни сделки в Саратога. Бях сам в офиса и остро критикувах поредното съвещание на градския съвет, когато чух обаждането по полицейската радиостанция. Грабнах камерата си и побягнах към колата. Парапетът и стълбите заскърцаха, докато тичах надолу. Изскочих на улицата. Залепих се за задната броня на полицейската кола и ги последвах до мястото на събитието.

При това какво събитие. Беше кристална звездна зимна нощ. Нямаше луна. Блестящото небе надвисваше над очертанията на дърветата на хоризонта. Виждах това небе. Над хълма, където се намираше фермата на Брет, то се очертаваше миролюбиво като края на пътя във вълшебното царство от приказките. На север небосводът беше скрит. Закриваха го алените пламъци от покрива на конюшнята. Примигващите червени светлини на дузината пожарни и полицейски коли го отблъскваха в небитието. Изскочих от колата и стиснах камерата пред гърдите си. Изтичах до центъра на хаоса и гледах обезумяло.

Сега, като си помисля, нямаше нищо като за пред камера. Всеки журналист ще се съгласи. Но тогава погледнах историята през обектива. Видях смели мъже, застанали в средата на полицейския обръч, и вълнението или залога просто да направя добра снимка за първа страница ме покориха. Изведнъж зърнах жена, която не се страхуваше от огъня и кръвта и преминаваше през пламъците, но в снимките ми тя оставаше неподвижна. Камерата в ръката ми събра света. Улови го от разстояние, нереален. Обективът е студеното око, което може да те повлече към смъртта, но всичките оператори, които някога съм срещал, дори и най-смелите, според мен винаги бяха страхливци.

Така аз излязох от колата, залепих камерата за окото си и атакувах горящите конюшни.

Всичко, което се случи след това, се редуваше в моменталните ми снимки. Една на подивелите бели очи на конете, които се мъчеха да избягат от дима. Следващата на цвилещите животни зад огнената стена. Улових в кадър ръката на коняря, наранена и покрита със сажди, която отчаяно дърпаше въже, за да изведе обезумял жребец на чист въздух. Хванах едно момиче, привлекателно и красиво, издаващо великолепни писъци, когато покривът се срути пред нея. Всичко, което ставаше наоколо, беше в пълна тишина, последвано от кратки мигове на движения. Тишина и картини вътре в камерата ми.

И тогава изведнъж силният бумтеж на пламъците се стовари върху мен като вълна. Пушекът ме заля. Конюшнята се завъртя, замъгли и се втурна към мен. Стори ми се, че виждам лицето на баща ми, че чувам гласа на майка ми. А всъщност някой ми крещеше, дращеше ме слабо по раменете и се опитваше да ме обърне. Изумен, аз се завъртях и тогава я видях.

Тя се опитваше да ме издърпа до вратата и пищеше:

— Какво правите? Какво правите тук? Какво правите?

Разнесе се острият ми ужасен смях.

— Правя снимки! — изкрещях. — Правя проклетите си снимки!

Тя сграбчи якето ми и ме задърпа. Заклатушках се след нея до вратата. Паднах на земята. Белите ми дробове жадно поглъщаха студения въздух. Погледът ми се проясни и аз различих пушека, който се стелеше между мен и звездите. Видях я как се надвесва, забелязах сълзи да се стичат по лицето й и грубите, резки движения на ръката й. Чувах риданието й. Съзрях и ръката на коняря, когато мина покрай нея и се насочи към горящата сграда. Тя сграбчи пръстите му и изпищя:

— Уилям!

Той се обърна и видях как белите му очи светят върху почернялото от сажди лице.

— Те ще умрат, госпожице Брет! — изплака той. Слюнки се стичаха от устата му, а сълзите блестяха в червено върху бузите му. — До един ще умрат!

Опитваше се да се изкопчи от нея, но тя не го пускаше.

— Не умирай! — крещеше тя. — Не умирай! Не трябва!… Това е краят! Край…

Той отново се опита да се откопчи. Тогава тя сплете ръце около врата му и заплака на рамото му. Това спаси живота му. Той я хвана и започна да я разтърсва. Вдигна поглед към небето и също зарева.

Лежах на земята под пушека, стисках ръце около камерата си и я наблюдавах, без да откъсвам очи. Никога преди това в живота си не бях виждал момиче като нея.

Тя действаше енергично и решително, като създание, възпитано да постига успехи. Беше висока, елегантно облечена и когато я видях следващия път, стройната й фигура се очертаваше под дънки и жълто-кафяв пуловер. Чертите на лицето й бяха изящни и перфектно съчетани като онези на порцелановите фигурки, които някои майстори изработват с години. Дълга руса коса се спускаше по раменете й, а веждите й се извиваха над тъмнозелените й очи. Беше на осемнадесет години.

Две седмици по-късно, в събота следобед, тя влезе в офиса ми. Само аз и момчето, отговарящо за спорта, бяхме там. Той тракаше на пишещата си машина резултатите от състезанията между училищата, а аз довършвах нещо за един път в провинцията, който бе скован от ледовете. Усетих студения въздух, който нахлу през вратата. Вдигнах поглед от пишещата си машина и я видях. Тя стоеше с прилепнали по бедрата дънки, приковала очи в мен, и се усмихваше. Пушеше. Трябва да е планирала всичко: никой не изглеждаше толкова добре след сполетяло го нещастие.

Когато се надигнах, тя се обърна и излезе. Последвах я. Прекоси паркинга и се насочи към колата си. Чувствах се страхотно, докато я наблюдавах. Зимното слънце, ниско на небето, беше като блед диск. Видях отражението й върху полирания капак на автомобила. Той беше червен, нисък и бърз. Нещо италианско.

Тя се мушна зад волана, а аз на мястото на пътника. Наблюдавах профила й, когато натисна газта и колата излетя на улицата.

Премина бързо през града, като караше с нормална скорост. Но когато сградите зад нас изчезнаха и пътят започна да се извива към хълмовете и гората, кракът й натисна педала. Стрелката на таблото се покачи бързо. Дърветата през прозореца се превърнаха в неясни очертания. Но всичко около нас беше страшно тихо. Машината бръмчеше леко. Гумите не свиреха на острите завои. Всичко, което правеше, беше много умело и толкова опасно. Аз бях на двадесет и три години. Помислих си, че това е най-страхотното нещо, което някога ми се е случвало.

Не казах нищо. Чудех се дали да проговоря, но продължих да мълча. Запалих цигара. Тя се обърна към мен и се усмихна.

Сви по един прашен път навътре в имението на баща й. Земята около фермата беше негова собственост. Ниски хълмове, където пасяха коне. Изкачихме се по стръмен склон до чукари, които бяха оградени от оголени дървета. Вторачихме се надолу през клоните им към изпепелените конюшни. Изключи двигателя.

Вперих поглед в овъглените черни останки върху светлокафявия хълм под нас. Пушех. Когато свърших цигарата си, я загасих в пепелника върху таблото.

Констанс се извърна към мен. Отмести косата от лицето си и се усмихна. Чувствах се, сякаш отново съм в горящата конюшня: гърдите ме стягаха и не можех да си поема въздух.

Засмя се тихо и поклати глава.

— Направи проклетите си снимки — проговори тя.

И тогава не успях да се въздържа да не я целуна.

 

 

Така се чувствах около година, година и половина. Всяка минута, всеки ден тя беше в мислите ми. Смразяващи, частични спомени от нощта ме поглъщаха за секунди, но постепенно те ме напуснаха и избледняха, втренчен в далечната действителност, която не беше толкова истинска. Когато интервюирах надзирателя на магистралата за дефицита на оскъдния бюджет, изведнъж той изчезваше в съзнанието ми и аз усещах нежната кожа на корема й. Наблюдавах градския училищен инспектор да отрязва лентата пред ремонтираната сграда и тогава внезапно се пренасях до нея. Усещах ноктите й да дращят гърба ми, да разрошват косата ми. Или слушах сутрешните обаждания на ченгетата до полицейския диспечер, когато бях проникнал в нея, усещах дъха й в устата си и долавях само нейното стенене.

— Да се е случило нещо интересно тази нощ? — попитах полицая и се засмях.

Вероятно ние никога нямаше да се оженим, защото старият й баща не ме хареса. Той носеше само якета и беше раздразнителен като посивял сокол. Не можеше да понесе „различието в нашето възпитание“. Предполагам, че според него аз бях лошият от най-нисшата класа. Но аз бях от средната класа и той я наруга за това. Въпреки всичко, ние се оженихме и по-късно Констанс описваше събитието като „един пристъп на възбуждане“, който се опитвам да възпроизведа. Спомних си как внезапно съблече късото си кожено яке за езда, метна го върху стола и каза: „Аз наистина имам неприятности с това чудовище“. Така нарече своя татко. „Нека просто да се оженим и това ще му затвори устата.“

Аз бях този, който я разбра най-добре. Не бях сърдит и не наругах баща й, както той постъпи с мен. Проклинах само любовта, чувствата и нейните ридания. Така че, ако вместо „Нека да се оженим“ беше казала: „Хайде да убием стареца“, баща й нямаше да доживее до сутринта. И ние се венчахме в края на седмицата.

Два месеца по-късно тя забременя. Не знам дали това беше нещастие. Не мисля, че може да се нарече така. Всичко, което знам, беше, че тогава се чувствах страхотно. Току-що бях получил работа в най-добрия вестник в Уайт Плейнс. Не можех да намеря думи, за да опиша радостта си. Това беше най-прекрасната дума, която някога съм чувал, и веднага го разбрах. Всичко беше чудесно и аз се разтреперих от вълнение, когато ми го съобщи.

Засмях се и извиках:

— О, скъпа, това е чудесно! Страхотно!

Тя се надигна. Устните й се присвиха. Имаше сиви сенки под очите. Вдигна поглед към мен и вирна изящния си нос.

— Не мислиш да го задържа, нали? — попита тя.

Започнахме да обсъждаме и спорим. Разхождахме се около блока, крачехме напред-назад. Това беше единственият спор, който някога сме имали, страхотна битка. Накрая аз спечелих. Тя се отпусна на пода в дома ни и избухна в сълзи. Аз седях прегърбен на дивана и прикривах с ръце лицето си.

— Добре, добре — съгласи се тя и аз победих.

Много често съм си мислил какво спечелих. Нямаше да успея да я убедя, ако се беше случило пет години по-късно. Но тогава знаех, че трябва да надделея.

Аз спечелих и се появи Оливия. Тя живя петнадесет години и след това умря. Случи се, докато детето ни беше на летен къмпинг като помощник-съветник. Една сутрин станала, преди да се съмне, и излязла от бараката, която надзиравала. Носела си пухеното жирафче, играчката, която всяко малко момиче желае да има. Оставила го на леглото до едно дете и излязла в нощта. Открили я по-късно на сутринта. Обесила се на клона на едно дърво. За да го направи, използвала въжето на палатката. Предполагам, че това е, което получих.

За себе си спечелих две от най-хубавите години в моя живот. Онези първи две години от живота на Оливия. Нищо не можеше да се сравни с тях. Радваше ме дори детският й плач посред нощ. Когато направи първите си стъпки, почерпих колегите си с пури. Накарах всеки да погледне снимката на клатушкащата се палавница. Те ме потупваха по рамото, поглеждаха се един друг, а после обръщаха поглед към небето. Но аз не разбрах. Когато проумях, вече не ме интересуваше. Обичах това дете. Обичах моето малко момиченце и не забелязвах нищо друго, освен нея.

Не разбирах моята съпруга Констанс. Опитвах се, но тя не ми позволи и тогава аз реших, че просто така е по-лесно. Нае домашна прислужница да се грижи за детето, докато бях на работа. Когато си бях вкъщи, аз поемах грижите за нея. Предпочитах да не забелязвам намусеното й измъчено лице. Да не чувам сарказма и терзанията й. Да не помирисвам питиетата и да не мисля за отсъствията й следобедите, когато се мъчех да я открия. Аз я хранех и се смеех като хлапак, когато назоваваше името ми. И тогава един ден тя ме напусна и взе детето ни със себе си. Не толкова бързо, но заслужено.

Борбата в съда не продължи дълго. През онези дни майката получаваше детето. Смятах, че така е правилно. След няколко години, когато аз отново обмислих всичко, вече беше много късно. След развода Констанс отиде в Европа, в Южна Франция. Постъпката й беше против нашето споразумение, но не успях да я спра. Тя никога не отказа правото ми да ги посещавам. Но аз все не можех да отделя достатъчно време и затова много често не се възползвах. Пишех им всеки път, когато имах възможност. Когато Оливия порасна, за да може да ми отговаря, винаги го правеше. Спомням си писмата й много често. Тя винаги ми пишеше. Тогава майка й ме намрази, вероятно затова, че й дадох детето ни. Понякога си въобразявах, че тя ненавижда и Оливия. Но дъщеря ми продължи да ми пише и писмата й започваха със: „Скъпи татко“, завършваха с обич и аз си мислех за това всеки път, когато бях в състояние да го понеса.

Никога няма да забравя мига, в който Констанс ми се обади и ми съобщи. Ето какво направих: отидох до писмата. Слушах Констанс да ми говори с потиснат, глух и съкрушен глас. Клатех онемял глава и я слушах как ридае. Спомням си, че тъжно се усмихнах, така както съм забелязал да го правят момчетата, след като са ги ударили внезапно с юмрук, точно в мига преди да се строполят на земята в безсъзнание. След това отидох до килера, при кутията за обувки, където държах писмата. Бях ги вързал в пакет. Извадих ги, измъкнах една бутилка, сложих я на бюрото и започнах да се наливам. Безкрайна пиянска нощ. Пиех, развързах пакета и прочетох всичките писма, едно по едно.

Предполагам, че съм търсил улики. Вероятно съм си задавал въпросите: Можех ли да допусна? Можех ли да разбера? Тя никога не ми беше писала с болка и отчаяние — не че аз можех да разбера по някакъв начин. Никога не протестираше, не се оплакваше. Препрочитах онези писма отново и отново. Долових нещо само в последното. Писмо, в което тонът беше спокоен, мрачен и угрижен, нещо, което беше неестествено за нея. В което — ако я познавах по-добре — може би щях да разкрия тъмните й помисли, последния й опит да разплете нощта в душата си.

Седях на масата, пиех и четях това последно писмо.

Напоследък мисля много за нещата, татко. Предполагам за живота и за това как да живея. Струва ми се, че хората си мислят за живота като за честна сделка, дори да разбират, че тя е неосъществима. Те смятат, че ако изпълнят нещата много коректно, много правилно, всичко ще бъде чудесно. Знам, че обмислях това много, когато бях малка. Непрекъснато разсъждавах дали ако аз бях добра, достатъчно добра, ти и мама щяхте да се съберете и всичко да бъде наред. Мина много време, преди да проумея, че е невъзможно. Предполагам, по-голямата част от моето детство. Но вероятно не съм разбрала, че животът е това, което е. Той е честен или нечестен, хубав или лош. Той просто е такъв и в това е неговата красота. И ако искаш да живееш, да живееш добре, да изживееш живота си по начина, по който може да бъде изживян, смятам, че ти трябва да го обичаш такъв, какъвто е наистина, да разбереш факта, че той е това, което представлява. Ти трябва да обичаш живота със смъртта и болката в него, с неговите сбогувания и наранявания. Ти трябва да обичаш скръбта по начина, по който обичаш радостта, защото те не могат да бъдат разделени. Защото независимо дали той е честен или нечестен, смятам, че той е сладък. Може би той е сладък като виното.

Мислила съм много за всичко. И наистина смятам, че всичко се дължи на него. Наистина винаги съм си казвала: обичай живота такъв, какъвто е, Оливия. Ти трябва да обичаш живота такъв, какъвто е.

Седях, четях това писмо и пиех. Точно тук, където стоя сега. Пиех, както в момента: за да убия болката. Обаче в този миг болката беше различна. Пет години бяха минали и времето я беше променило. Не смятам, че може някога да стане по-поносима. Мисля, че сега тя се усилва по-бавно и затова по-лесно се понася. Това обаче съвсем не е едно и също нещо.

Затова в този момент аз спрях да мисля за моето малко момиче. Седях с крака, вдигнати върху бюрото, и чашата се поклащаше върху токата на колана ми. Взирах се през прозореца в рекламата на киното, която продължаваше да блести ярко и да прогонва нощта, която се спускаше около нея.

Уискито се стичаше и ме затопляше отвътре. Топло и студено по едно и също време, нещо като зима и лято. Топлината затопляше всичките изтръпнали части на тялото ми, а студът щипеше наранените места, сякаш бяха обгорени с нажежено желязо. Ако успеех да издържа така още час, сигурно щеше да е страхотно.

Седях, пиех, взирах се и видях едно лице. Забелязах го да плува и избледнява в тъмнината пред мен. Едно красиво лице на момиче. Стига вече съм мислил за себе си. Достатъчно. Но това не беше тя. Не беше Оливия. Беше Мичел.

Мичел също се беше обесила в гората. Но майка й заяви, че това е било убийство. Сега, с малката помощ на Кеймбридж и прокламацията на „Стар“ можех да разбера. И тогава се случи, докато седях и помъдрявах с всяка следваща глътка уиски… а може би аз знаех, че този път така ще се случи. Не можех да открия разумна причина, за да разкрия този случай, и вероятно затова позволих на Кеймбридж да я оплеска. Може би исках да стане по този начин. Да успея да разгневя всички и да накарам Кеймбридж да ми позволи разследването. О, да, аз си го представих още на минутата, в която разговарях с госпожа Теър: ако Кеймбридж отпечаташе обвиненията й, в което бях почти сигурен, тогава можех да разследвам — и да разкрия, че това е убийство.

И Лансинг бе права. Ако това беше убийство, аз можех да открия убиеца.

И ако го откриех, щях да го накарам да си плати.

Мислех за това. Представих си Мичел. Взирах се навън през прозореца. И пиех.