Кийт Питърсън
Люк (5)

4.

Директорът на училището се казваше Дейвид Бранд. Беше висок мъж, късо подстриган и широкоплещест. Имаше червеникава коса, сини очи и бледо, красиво лице. Вероятно беше около четиридесетте, но изглеждаше по-млад, по-енергичен. Излезе от кабинета си, за да ме посрещне. Стоях пред стъклената врата на рецепцията, когато Бранд я отвори и заедно с него излезе златисто ловджийско куче. То подуши крака ми и запъхтя. Погалих го по главата.

— Това е Сош — вметна Бранд. Пристъпи към мен и се ръкува, като силно раздруса ръката ми. Беше настойчив, искрен поздрав. Не сваляше поглед от мен и продължаваше да стиска дланта ми. Имаше плътен, овладян глас. — Училищното куче. Децата го откриха преди няколко години и остана тук. — Пусна ръката ми и закрачи към вратата. — Пази училището през нощта и скита свободно през деня. Нещо като талисман ни е.

Направи жест с ръка и се насочи към коридора. Кучето го последва, а аз тръгнах след него.

Минавахме покрай шкафчета за дрехи и дървените врати на класните стаи.

— Радвам се, че ще можете да присъствате на панихидата. Мисля, че е важно да разберете как се справя училището. Ще кажа няколко думи — лични спомени за онези, които загубихме. След това ще говорят Ревиър Джейкъбсън и доктор Картър, психоложката, която назначихме преди няколко месеца. — Бранд забърза, но продължи да говори с напрегнат глас. — Идеята за панихидата… се появи след първата трагедия — на Нанси… Ние сметнахме за необходимо да дадем на децата… нещо. Нека да разберат, че се грижим за тях, че всички сме заедно. Да им помогнем да споделят скръбта. Разбира се, не знаем дали ще успеем… да намалим мъката им.

Завихме зад ъгъла. Пред нас се появи тесен коридор. Метални шкафчета отстрани. Дървени врати с малки прозорчета върху тях. Чешми ниско до земята. Зелени плочки върху пода. Розови стени. Всичките училища в Америка изглеждаха съвършено еднакви.

Бранд продължи да говори с висок, плътен глас. Подмяташе едната си ръка, докато се движеше. Думите му звучаха простосърдечно, а очите му бяха изпълнени с надежда. Обясни ми за програмата им. Разказа ми за тъгата. Уведоми ме за смъртта на децата.

Вървях след него с ръце в джобовете и поглед, прикован в обувките ми. Напомни ми за баща ми и мислите ми ме отнесоха далеч назад към часовете, прекарани заедно с него на верандата. Накланяхме назад столовете, вдигахме краката си върху парапета и пушехме „Уинстън“. Бях на седемнадесет, висок, широкоплещест и грозен като него.

— Хей, тате — заговорих го веднъж. — Може ли да те попитам нещо.

— Давай.

— По-добър ли е животът след гимназията?

Той се засмя и отговори:

— По дяволите, да. По дяволите, понякога много по-лош.

Бранд спря пред огромната врата на залата. Приглади с една ръка сакото си, а с другата се протегна към дръжката.

— Познавахте ли някой от тях? — попитах аз.

Погледна ме озадачено.

— Това пък какво е?

— Познавахте ли някого от тях лично?

Той вдигна глава и отвърна:

— Познавам лично всички свои ученици!

Отклони погледа си от мен, но все пак успях да го забележа. Беше се разбунтувало в сините му очи, като тяло, издигнало се от дъното на езеро. Бореше се с него, но въпреки това успя да го завладее. И тогава ми проблесна мисълта.

Мъжът бе изпаднал в паника и се страхуваше. Не бях сигурен защо. Предполагам, защото децата умираха, а той въвеждаше програми, организираше панихиди и не можеше да стори нищо, което да спре проклетата смърт. Онова, което видях в очите му в този момент, беше апел. Той ме молеше: кажи, че съм прав. Напиши го във вестника си. Напиши, че съм млад, енергичен и силен човек. Напиши за програмите ни и за нашата психоложка. Напиши, че се борим, че всичко е под контрол. Може би, ако се появи в пресата, хората ще повярват. Може би, ако хората повярват, то ще стане истина.

Разбрах, че се уплаши, защото го изобличих. Ще трябва да го запомня. Ако исках да напиша истината, трябваше да се измъкна от професионалната рутина.

Бранд си пое дълбоко въздух и отвори вратата на салона. Влезе. Кучето също влезе, влязох и аз.

Залата беше с около шестстотин седалки, които се разперваха като ветрило над ниската сцена. Имаше подиум с три дървени стола, на два от които седяха проповедникът и докторката. Аудиторията беше почти само от ученици и един или двама учители между тях. Младите гласове замряха, когато Бранд заслиза между редовете.

Величествено влизане, а можеше просто да използва вратата зад сцената. Но той беше такъв: взискателен, както повечето директори на малки гимназии. И много известен. Можех да го напиша. Очите на децата се приковаха в него, когато влезе. Те не откъсваха втренчения си поглед и не му позволяваха да продължи. Имаше добра причина да изпадне в паника. Разчитаха на помощта му.

Усмихна се и им кимна.

Стоях в края на редовете, когато той се спусна към сцената. Наблюдавах го как се спира от време на време да разговаря с учениците. Надвеси се над един, постави ръка на рамото му, пошушна му поверително нещо и продължи.

Следях движенията му и наблюдавах децата. Изглеждаха много млади. Повечето от момичетата изглеждаха бледи, вероятно защото бяха плакали. Няколко все още ридаеха, прикривайки лицата си с длани. Телата им се тресяха неконтролируемо. И някои от момчетата изглеждаха изморени и тъжни.

Тогава си спомних за писмата. Тези, които съпругата ми получи, когато Оливия умря. От децата, които познаваше. Всичките започваха така: „Скъпа госпожо Уелс, искам да ви съобщя колко съжалявам…“. Прочетох ги няколко пъти. В някои преобладаваше чувството за вина, а в други истерията на деца, уплашени от нещастието. Не ме интересуваше. Прочетох ги всичките. Във всяко от тях имаше нещо. Скръб или вината заради отсъствието на скръб, или объркване от липсата на вина, или обзелия ги ужас. Нещо от душите на всяко едно и мястото, което дъщеря ми е заемала в тях.

Затова в този миг, докато стоях в залата, вторачен в тези деца и мислех за писмата — точно в този момент за първи път проклех самоубийствата в Грант Каунти. Усетих познатия прилив на чувства: една част любопитство, две — привичка, три — професионалните навици. Забравих за люка. Отблъснах го. Стоях тук и гледайки опечалените лица, разсъждавах как да узная истината. Нищо друго; само как да напиша статията.

Представих си, че започвам с родителите. Ще бъде добро начало. Ще застана там със сериозно, разбиращо изражение и ще задавам въпроси с тихия си, загрижен глас. Те ще ме погледнат, ще видят в мен приятеля и ще споделят всичко. Ще ми разкажат колко лъчезарни, сладки и дружелюбни са били техните деца. Ще ми обяснят колко объркани са били, когато той или тя са решили да сложат края на толкова обещаващо съществуване. Щяха да кажат, че не са знаели. Щяха да заявят, че нищо не са сбъркали. След това вероятно ще заплачат и ще прикрият лицата си с длани. Би излязла добра статия, но това ще е само част от нея.

След това си представих, че отивам при приятелите. Тези деца, които сега седяха в залата пред мен. Не всичките. Само онези, които са били най-близко до смъртта, които са наранени най-много, които ще предадат всецяло болката и объркването си на читателя за неговите тридесет и пет цента. Трябваше да се отдръпна от грубия, журналистически бизнес и да се проявя като непоколебим човек, който е видял всичко. Децата ще те забележат, ако се опиташ да им покажеш, че си един от тях. Те обичат да разговарят с по-възрастните за престъпния свят.

Ще завърша със специалистите. Винаги можете да намерите експерт или читател, когото да подмамите: психолог, доктор на философските науки, писател. Винаги ще успеете да откриете някой. За малко слава те биха дошли да разкажат нещастието си. След това всичко, което трябва да направя, е да ги накарам да съобщят онова, което читателят би разбрал.

Между другото, въобразих си, че ще се получи добра поредица от статии, но само ако редакторите не я докоснат. Голяма мъка, непоносими страдания или, както някои ги наричаха, трудно поносимо душевно изживяване. Зловонието на професията. Чувствал съм се и по-зле. Виждал съм стотици тела разпръснати върху полето, където се е разбил самолет. Научавал съм за тригодишни с белези и изгаряния от цигари, защото майките им са полудели. Наблюдавал съм типове с детски коефициент на интелигентност, влачени към газовите камери, дърпайки се и умирайки за престъпления, които не са извършили. Веднъж дори интервюирах един мъж, който измъчвал до смърт петнадесет жени. И когато приключих с въпросите, той се здрависа с мен и ме потупа по рамото. Един месец след това бях като зашеметен.

Тайната е да мислиш за историята. Не за люка. Само за историята, как да се добереш до нея. Никой не ме очакваше вкъщи, никой не ме обичаше. Бях прекадено грозен за любовта на жените и твърде посредствен за приятелска компания. Съпругата ми ме напусна, а детето ми умря. Бях на четиридесет и пет, журналист, и това е, което винаги съм мечтал да бъда. Пишех статии за вестник, защото не можех да правя нищо друго. И не трябваше да си спомням за люка. Бях решил да не мисля за него.

Дейвид Бранд се изкачи по стълбите до сцената. Сош, ловджийското куче, се покатери след него, мятайки опашка. Животното се сви до краката му и свря муцуна между лапите. За момент остана неподвижно, след това затвори очи и заспа.

Бранд зае мястото си на подиума. Беше изпълнен с енергия, искреност и паниката му бе изчезнала. Първо представи докторката и проповедника, които стояха зад него, а след това посочи към мен.

— Джентълменът, застанал до последния ред — заяви той, — е Джон Уелс, репортер от вестник „Ню Йорк Стар“. Господин Уелс е тук, за да напише няколко статии за трагедията, която ни сполетя. Вие сами ще решите дали да разговаряте с него. Лично аз мисля, че е по-добре обществеността да научи за този ужасен проблем.

Учениците се извърнаха на седалките към мен. Изучаваха ме няколко минути. Не изглеждаха особено щастливи, че съм при тях.

Най-малко аз имах право да ги виня.