Кийт Питърсън
Люк (33)

32.

Не успях да заспя, след като Крис си тръгна. В девет и тридесет вече се бях изправил пред гимназията. Стоях на алеята, пушех цигара, свивах се в балтона си и зъзнех. Небето беше сиво като гранит, а вятърът много студен.

След около пет минути спирачките на полицейската кола изпищяха. Отвътре се измъкна Тамани Бърд. Главата му с форма на яйце се завъртя високо над мен. Той хвърли смразяващ поглед надолу и ме прониза със сините си очи.

— Добре — заговори Бърд тихо. — Но ако не е така, ние ще ви връчим заповед с датата, на която трябва да пресечете границата на щата.

Кимнах и се запътихме към сградата на училището.

Чиновниците с усмивка поздравиха Бърд. Аз се тътрех след него. Дейвид Бранд не беше в офиса си. Беше свикал ново събрание и този път на тема: „Злото, причинено от журналистите“. Нещо като продължение на вчерашната среща. Обмислях как ще влезем вътре точно навреме и ще успея да изиграя всичко по план. Подтичвах след Бърд, който с огромна крачка се спускаше по коридора към залата.

Лицата на децата се извърнаха, когато влязохме през черната врата. За момент полицейската униформа на Бърд привлече вниманието им, но после те се втренчиха в мен. Изведнъж започнаха да си шушукат и споглеждат, но Бранд мигновено прикова очите им обратно напред.

Той стоеше гордо изправен на подиума. Беше облечен с един от шикозните си тъмни костюми, който правеше лицето му много по-бледо, отколкото беше, а косата му по-червена.

— Добре — заговори той с искрен глас. — Запазете тишина.

Изчака за момент, докато шумът утихне. Хвърли поглед към бележките си, за да открие мястото, докъдето беше стигнал, после хвърли поглед към публиката.

— Това е лична среща, но откровено се радвам, че един от нашите посетители също ще чуе онова, което ще кажа. — Той се прокашля. — Това, на което искам най-много да наблегна, е, че аз разбирам колко сте развълнувани, колко ужасно се чувствате. И аз изпитвам същото. Искам да ви уверя, че отговорността за това, което се случи, не е ваша. Вие не сте сбъркали нищо. Отчасти вината е моя. Но на първо място тя се дължи на вестника — и на журналиста, който извлече най-голяма изгода от преиначаването на истината. Сега, преди изчерпателно да изложа проблемите, които засегнахме на събранието миналата вечер — и също да предложа някои действия, които може да предприеме нашето училище — аз искам да ви посоча няколко примера за това как модерните медии злоупотребяват със свободата си на действие. — Той се наведе над листата, заби поглед в тях и започна да се рови из материалите. Вдигна пръст и извика: — Моля ви, за един момент. — Бранд тръгна с обичайната си походка и се скри зад кулисите на сцената.

Учениците останаха по местата си и зачакаха. Усещах желанието им да се обърнат и да ме погледнат. В началото те се сдържаха, но когато минаха няколко минути, зърнах едно лице, след това друго и трето, които се извръщаха назад и се вторачваха в мен. Те закриваха с ръце устните си и шепнеха. Сцената остана празна. Шушукането се усили.

Чух шерифът Бърд да мърмори зад гърба ми:

— Какво става, по дяволите?

Обърнах се към него и поклатих глава.

— По дяволите, какво става? — изръмжа Тамани Бърд и закрачи по пътеката между редовете към сцената.

Последвах го. С дългите си крака той бързо се отдалечи пред мен. Трябваше да изтичам, за да го настигна. Тялото ми — сковано, контузено и уморено — полагаше неимоверни усилия.

Бърд стигна до сцената и се изкачи по стълбите. Имаше завеса вдясно от подиума, която той дръпна рязко и след миг се скри зад нея. Вървях точно зад него.

Ние влязохме в слабо осветеното странично крило. Там нямаше никой. Различни изпочупени предмети лежаха по пода. Въжета, кабели и лампи висяха от стените и тавана. Това беше всичко, което видяхме. Но след миг на няколко стъпки пред нас забелязахме тежка метална врата.

— Какво става, дявол да го вземе? — изруга отново Тамани Бърд.

Приближихме се до нея и полицаят я блъсна с огромното си тяло. Тя шумно изскърца и се отвори.

Излязохме на училищното игрище, обширна тревна площ, оградена от пешеходна алея, която водеше до сградата на училището. Съзряхме Дейвид Бранд в края на пътеката. Вперихме яростни погледи в гърба му, но той продължаваше да се отдалечава от нас.

Директорът на гимназията вървеше с почти бавна походка. Най-малкото, нищо не подсказваше, че ускорява своя ход. Забелязахме го как бръкна в джоба си, мина покрай паркираните автомобили и спря пред една ниска черна спортна кола. Пъхна небрежно ключа на вратата и я отвори.

— Какво… иска да направи, какво… — изкрещя Тамани Бърд.

— По дяволите! — Ненадейно ме озари една мисъл.

— Хайде, проклятие — извика той.

Оставихме вратата да се люлее и потропва след нас. Заобиколихме сградата. За разлика от Бранд ние бързахме. Но и за двама ни не беше лесно. Бърд беше толкова огромен, че с мъка движеше туловището си и почти веднага остана без сили. Колкото до мен, достатъчно бях злоупотребил с моето тяло през последните няколко дни.

Преди да успеем да заобиколим училището, ние пъшкахме от умора. Започнах да кашлям. Бърд ругаеше и мърмореше на собствените си крака да се размърдат. Насочихме се към полицейската кола и когато я стигнахме, аз се наведох и се опитах да си поема дъх. Шерифът отключи и аз бързо се мушнах вътре.

Седнах на пасажерското място и тръшнах вратата след себе си. Бърд включи на скорост, натисна газта и гумите изсвириха.

— Добре ли си? — пъхтеше той.

Опитах се да отговоря, но получих нов пристъп на кашлица и усетих никотина да се надига в гърлото ми. Кръвта нахлу в главата ми. Наведох се напред, дерейки се от сухата кашлица. Ресорите на полицейската кола се огънаха, когато сви зад ъгъла.

— Да — едва успях да промърморя. — Добре съм.

Пътят се изправи и веднага забелязахме спортната кола на Бранд на около три пресечки пред нас. Тя се носеше с ниска равномерна скорост през жилищния квартал.

— Какво, по дяволите, прави? — процеди Бърд с дрезгав глас. Той продължаваше да диша тежко.

— Не знам.

— Да пусна ли сирените?

— Да.

— Да ги включа ли?

— Не знам — извиках и отново се закашлях.

— Той се опитва да избяга.

— Не.

— Нека да разберем накъде ще тръгне.

Мина още една пресечка, намали пред стоп знака и десният му мигач замига. Когато се втурнахме след него, той зави зад ъгъла и се скри от погледа ни.

— Ще го настигна — изръмжа Бърд и натисна газта.

Полицейската кола се устреми напред. Гърбът ми се прилепи за седалката. Мърморех. Бърд се задъхваше. Аз кашлях. Втурнахме се напред. Стигнахме ъгъла, където сви Бранд. Някаква кола изскочи иззад завоя вляво. Профучахме на сантиметри от стопа. Последва вой на клаксон и писък на спирачки. Разминахме се на косъм. Завихме, но Бранд беше изчезнал. Бърд увеличи скоростта и ние се спуснахме след него.

След около три завоя го забелязахме отново. Беше само на две пресечки от нас. Полицейската кола полетя напред. Бранд прилепи спокойно гуми в бордюра пред бяла къща в колониален стил и видяхме как непринудено, бавно слиза от колата. Той заключи вратата и с лека походка тръгна по алеята към дома. Наблюдавахме го как отвори входната врата и влезе.

— Какво прави по дяволите? Дявол да го вземе? — крещеше Тамани Бърд.

— Хайде да го хванем — изръмжах аз.

Бърд натисна спирачките, автомобилът ни се поднесе и мина на зигзаг покрай друг стоп знак. Гумите изпищяха и накрая се заковахме на сантиметри от бронята на паркираната кола на Бранд.

Изскочихме, втурнахме се по пътеката и се озовахме пред холандска врата с медна украса и малки прозорчета със завеси. Бърд натисна звънеца. Той издрънча „бим-бам-бум“. Взрях се през стъклото и успях да различа коридор и стълби.

Изчакахме, но никой не отвори. Бърд отново натисна звънеца. Погледнах вляво и видях огромен двукрил прозорец. Той се издаваше над леха, обрасла с бурени между цветята. Отдалечих се от вратата и в опита си да надникна през прозореца, започнах да тъпча растителността. Чух Бърд силно да удря с длан по вратата.

— Отвори — крещеше той. — Отвори, Бранд. Шерифът Бърд е.

Стигнах до прозореца и се взрях вътре. Видях всекидневна с дървени старинни столове, наредени около маса. Скромно, но величествено. Съвсем слаба светлина проникваше в стаята отвън. Зърнах дълъг коридор, който беше много тъмен, а в края му се забелязваше отворена врата към неосветена стая. Тя приличаше на кабинет. Видях кожен стол и част от бюро. И тогава съзрях Бранд.

Той беше вътре. Изведнъж се скри от погледа ми вляво от вратата. Носеше револвер.

— Бърд, Бърд, той има оръжие! — изкрещях аз.

Инстинктивно шерифът сграбчи дръжката на вратата и се опита да я изкърти, но тя не помръдна.

Видях Бранд да сяда на стола. Той отвори едно чекмедже и извади нещо от него. После различих, че това беше малка кутия с патрони. Прищрака, отвори барабана на револвера и бръкна в кутията.

Изпотъпках пак бурените, докато се опитвах да си пробия път към Бърд. Шерифът все още се опитваше да отвори вратата.

— Простреляй проклетата ключалка! — изкрещях аз.

Спря и ме погледна озадачено.

— Уелс — каза той. — Аз съм шеф. Не нося оръжие.

Нахвърлих се върху вратата. Блъснах я с рамо, но се присвих и извиках от болка.

— Разбий стъклото — извика Бърд.

— Ти го счупи. Ох, господи.

— Контузих си ръката — измърмори той.

Пристъпи вляво и силно го удари с длан. Малкото стъкло се разцепи на две и горната част падна вътре. Бърд бързо изви долното парче, измъкна го и го метна към лехата. Протегна се, мушна ръка през прозорчето и сграбчи дръжката на вратата.

— Порязах се… — мърмореше Бърд, докато опипваше резето. — Ела насам…

— Побързай.

— Искаш ли да го направя?

— Ще се размърдаш ли?

— По дяволите, аз съм на шестдесет и три години… Направи го ти.

Резето изскърца. Натиснах дръжката и вратата се отвори. Прескочих прага и се затичах навътре.

— Хей — изкрещя Бърд. — Забрави ли, че има оръжие?

Но аз се втурнах към всекидневната, разбутах столовете и се мушнах в тъмния коридор. Виждах Бранд пред мен, докато тичах. Забелязах го как зареди револвера. Лицето му беше бледно като платно, но все още спокойно. Бях на пет стъпки от вратата. Ако се извърнеше и стреляше, щях да съм мъртъв.

Той вдигна пистолета, но не се обърна. Залепи цевта плътно за дясното си слепоочие.

Прескочих прага на стаята и се хвърлих към него.

Той дръпна спусъка.