Кийт Питърсън
Люк (34)

33.

Изживявал съм дузина подобни мигове в моя живот. Много моменти, в които зловещи звуци от куршуми са изсвистявали покрай мен, и винаги съм изпитвал чувството, че пробиват кожата ми.

В тази минута аз усещах как тялото ми лети във въздуха. Почувствах как ръката ми сграбчва китката на Бранд. Всяка клетка в мен сякаш се събуди за миг и този миг ми изглеждаше безкраен.

Револверът гръмна. Не много силно. Както всички изстрели, които съм чувал, и той звучеше някак въображаемо: като последователните удари на топките с бейзболната бухалка, които изстрелвах в далечината, когато бях дете. Нямаше време обаче да си ги спомня с подробности, докато летях към Бранд, сграбчих китката му и той стреля. Когато се метнах върху бюрото, прекатурих се и паднах на пода, което ми изглеждаше много бавно движение, имах време само да си представя как кръвта и мозъкът на Бранд се сипят над мен, и време да очаквам дъждът от съсирената му кръв да се излее над тялото ми.

Тупнах на пода. Изведнъж времето се забърза. Усетих болката от удара при падането. Дъхът ми секна. Стаята се завъртя. Зърнах лицето на Бранд, изкривено от ужас. Забелязах Бърд, прикован до вратата.

Тогава заваля дъждът, но не се изсипаха кървави капки, а само слаб снеговалеж от мазилка и боя. Куршумът се беше забил в тавана.

Пистолетът беше изхвърчал от ръката на Бранд точно до краката на Бърд. Шерифът пристъпи тежко, наведе се и го вдигна.

Седнал на бюрото си, директорът на гимназията в долината Гранд закри лицето си с длани и заплака.

— Колко са? — попита Бърд.

Бранд седеше прегърбен на метален стол до дълга маса. Шерифът на полицията беше срещу него, от другата страна. Аз се бях облегнал на стената. Намирахме се в залата за съвещания в полицейския участък, почти празна, правоъгълна стая, обзаведена единствено с маса и столове. Нямаше прозорци.

Бранд седеше със скръстени ръце и очи, забити в масата. Гледаше с пуст втренчен поглед, същия като на мъжете, след като гаврътваха на един дъх алкохола от чашите си. Дълго време устните му се местеха, преди да излезе някакъв звук.

— Осем — отговори той дрезгаво. Плътният искрен глас беше изчезнал. — Може би десет. — Той свъси вежди, сякаш се опитваше да пресметне. — В училището съм от десет години. Вероятно десет.

Бърд си пое дълбоко въздух.

— По едно на година — измърмори той.

— Наистина се опитвах да спра — прошепна Бранд. — Опитвах се. — Той хвърли умоляващ поглед първо към Бърд, после към мен. Молеше ни. — Те са толкова красиви.

— И млади — обади се шерифът.

Главата на Бранд клюмна, устните му се присвиха.

— Наистина се опитвах да спра. Не знам дали някой може да ме разбере. Знаех, че един ден истината ще се разкрие и тогава… Мислите ли… Мислите ли, че трябва да отида в затвора?

— Е, зависи. — Бърд разтърка огромното си лице с ръка. — Има малка вероятност, освен ако не се докаже, че е имало изнасилване. Сигурен ли сте, че не искате адвокат?

— Да. — Едва успях да го чуя, но после той повтори по-високо. — Да. Какво може да ми помогне адвокат? Не ме интересува какво ще се случи. За мен всичко свърши. Имам предвид кариерата ми. Свърши. Единствено тя наистина някога е била важна за мен. Моята кариера. Децата…

Последва дълъг миг на мълчание, после Бърд се обади:

— Разкажи ни за Нанси Скофийлд.

Ъглите на устните на Бранд се изкривиха в усмивка.

— Едно мило момиче. Нежна, прелестна девойка. Вие не я познавате… О, господи, беше толкова ужасно.

— Разкажи ни — настоя Бърд и си пое въздух.

— Тя беше… толкова самотна. Грозното патенце, което един ден щеше да стане красива жена, когато порасне, което не можеше да се реализира никъде, не намираше начин да осъществи… своите възможности… мечтите си.

Бърд и аз едновременно извърнахме лице от него.

— О, знам какво си мислите — заяви директорът и бързо вдигна поглед. — Вие смятате, че съм ужасен човек, но аз не съм. Наистина. За кратко време я направих много щастлива. Тя… тя беше много… много самотна. Започна да се грижи за мен… прекалено усърдно и аз… аз й казах. Казах й, че това е грешка, че всичко трябва да свърши, но тя не ме слушаше. И когато всичко приключи… — Той сви рамене. — Тя непрекъснато плачеше и плачеше.

— Колко време, преди да се самоубие стана това? — попита го Бърд.

— Около една седмица, малко повече. Случи се през лятото. Не исках да… Но тя се грижеше за мен и аз…

Това обясняваше промяната в поведението на Нанси. Щастието й през лятото. И изведнъж тя се самоубива.

Бърд се надигна тежко от стола и се изправи.

— Добре — каза той тихо. — Сега ни разкажи за Мичел.

Бранд широко отвори очи.

— Мичел?

— Мичел Теър.

Той бавно заклати глава.

— Никога… Никога не съм бил с Мичел… не, аз никога…

— Но тя разбра за теб и Нанси, нали?

— Не, аз…

— Нанси й се е обадила на телефона на доверието и й разказала всичко.

— Телефон на доверието? Аз не…

— Господин Бранд — заяви Бърд. — Вие сте искали да я убиете, за да избегнете обществения скандал.

— Аз… аз не знам… Очаквах да се случи след време… аз…

— Какво ще кажете за Мичел? Опитахте ли се да я убиете?

Устата на Бранд се отвори бавно. Очите му се разшириха от ужас. След това той прошепна:

— О, господи! О, господи! О, господи!

— Къде бяхте през нощта, когато Мичел Теър се обеси? — попита Бърд.

Изведнъж Бранд се засмя високо.

— Къде?… Къде бях? Чувствам се като участник в телевизионен филм.

— Не сме на телевизионно шоу, господин Бранд. Къде бяхте?

— Аз… нямам представа. Да. Изчакайте. Да. Бях си вкъщи. Обади ми се по телефона класната й, госпожа Коутс. Да, тя се обади. Беше… беше рано сутринта. Шест или там някъде. Малко преди да започнат училищните часове.

— Какво правихте тази нощ?

— Бях си вкъщи. Аз…

— Какво?

— Пиех. От мъка по Нанси.

Бърд и аз се спогледахме.

— Някой друг да ви се е обаждал, да ви е посещавал тази нощ? — попита шефът.

— Не, аз… Изчакайте! Да! Треньорът Уили. Боб Уили, треньорът по гимнастика. Той ми се обади. Да ми обясни за футболистите… Имал проблеми в училище… и искаше да ми съобщи, че е разговарял с момчетата. Не мога да си спомня имената им, но той ми се обади. Заклевам се.

Гласовете им боботеха. Бърд продължаваше да задава въпроси, търсеше отговори. Аз продължавах да стоя облегнат на стената, но вече не слушах. Мислите ми бяха отлетели в друга посока.

Това, върху което разсъждавах, беше: аз му вярвах. Разбира се, Бърд щеше да провери и разпита треньора, но аз вече знаех, че казва истината. Той беше мръсник, но също и директор. Той беше от онези мъже, които обичаха да нараняват момичета, след като те се бяха грижили за него дълго, дълго време. Но на минутата, когато чу името на Мичел, аз разбрах, че той не я беше убил.

И после, в следващата минута, си помислих, че знам кой го е направил.

Образът му не се появи изведнъж. Повече или по-малко той назряваше в подсъзнанието ми, докато накрая застана в средата и ме погледна в очите. Появи се благодарение на информацията, която събирах за хората, и срещите, които имах през последните няколко дни — Скофийлд, Съмърс, Бранд, всички, с които разговарях. Нехайно се натрупваха някъде в края. И сега, когато аз стоях тук, с Бърд и Бранд един срещу друг, те се появиха пред мен и аз разбрах какво представляват.

Бърд вдигна очи към мен, когато се извиних и напуснах стаята. Един бегъл, но тревожен поглед. Аз бях този, който първи го доведе тук, който му навлече нежелания скандал. И пак аз първи се измъкнах, когато ми се отдаде тази възможност. Но вече беше късно следобед, а имах още много работа.

Този път исках да бъда сигурен. Трябваше да бъда абсолютно сигурен.