Кийт Питърсън
Люк (15)

14.

— Много сте блед, господин Уелс. Добре ли сте?

Джанет Теър стоеше във фоайето и стискаше касата на вратата с едната си ръка. Аз бях застанал на средата на верандата, с ръце, мушнати в джобовете, и се оглеждах небрежно наоколо, преструвайки се, че всичко е наред.

— Да, добре съм — отвърнах бързо и се ядосах на себе си. Не се измъчвай толкова много. Татенце. — Просто… излязох с колата от пътя и се уплаших. Това е всичко.

— О! Искате ли чаша вода?

— Благодаря.

Тя влезе в кухнята. Това беше занемарена стая, жълтият под бе неравен и покрит с кафяви петна, стените олющени и опушени. Завъртя крана над ръждясалата мивка.

— Медицинска сестра съм — обясни тя. — Приятелите ми казват, че винаги измервам хората с поглед. Започнах много бързо и дори не ви дадох шанс да ми кажете „здравей“.

Тя ми подаде чашата вода.

— Здравейте — казах аз.

— Здравейте.

Джанет Теър беше ниска и пълна. Не дебела, просто яка. Косата й бе изрусена, къдрава и невчесана. Лицето й заоблено и много запазено и прецених, че още няма четиридесет години. Беше се облякла просто. Носеше омачкана розова блуза и дънки. На пръв поглед не приличаше на жена в траур. Но това бе само на пръв поглед. След това се вгледах в очите й — те бяха светлозелени със златисти точици. Студени, стоманени очи, които са видели много лоши неща в лошия свят. И тя беше плакала много, но мисля, че нямаше да го направи пред мен.

Беше мушнала пакет цигари в стъклено бурканче от бисквити във формата на мече върху тезгяха. Взе си една и след това предложи на мен. Наведе се, докато й подавах огънчето.

— Е — подхвана тя, — приличате на репортер.

— От балтона е.

Госпожа Теър изсумтя и издиша дима през носа си.

— Това ли е професията, която си избрахте?

— Не точно.

Тя повдигна рамене.

— Някои от тях я харесват. Наблюдавам ги по телевизията как се втурват и обграждат майка, чиито три деца току-що са изгорели в огъня, или интервюират съпругата на полицай, който само преди минути е бил застрелян. Мога да ги разбера: те изпитват удоволствие.

— Не и аз. Аз пия.

— Също и аз. Сега…

Тя задържа очите си върху мен. Искаше да каже нещо, но все още не бе сигурна дали аз бях този, на когото можеше да се довери. Обаче схванах, че тя не е от онези жени, които се опитваха да те правят на глупак. Извадих цигарата от устата си и прокарах палец замислено над устната си.

— Мисля, че доста ми харесваше в началото — казах аз. — Връхлитах върху някое нещастно същество на мястото на събитието, когато жената изскачаше с бебетата си в ръце… или наблюдавах ченгетата как си разказват вицове и пушат над трупа, докато чакат да се появи линейката. Обичах да разказвам на хората, че съм видял тези неща. Разисквах подробно, високо и ясно, когато разговарях с тях. Мислех си, че това е нещо обикновено.

— А сега сигурно пишете статии за църковните вечеринки.

— Най-често правя съдебни репортажи. Харесвам да наблюдавам как отвеждат лошите момчета. Обичам да им махам, когато си тръгват.

Тя се усмихна и видях как димът се просмука между зъбите й. Госпожа Теър хвърли цигарата си в препълнения пепелник. Фасът изцвърча и угасна. Избута се от тезгяха.

— Последвайте ме — каза тя.

Хвърлих цигарата си след нея.

Минахме отново през фоайето, а след това прекосихме малка всекидневна с прозорец, гледащ към пътя. Зърнах стари столове, мушнати под масата, и безпорядъка наоколо. После се изкачихме по стълби, които скърцаха под краката ни.

Тръгнахме по тъмен и прашен коридор. Първо минахме покрай нейната спалня. Видях двойно легло, много стари, мръсни и оръфани по краищата завеси. Имаше снимка на нощното шкафче. Мернах я за миг, докато преминавахме покрай вратата. Мичел имаше хубава усмивка.

Видях врата вдясно, на банята, и още една вляво надолу по коридора. Тази, пред която се спряхме, беше заключена. Джанет Теър извади ключ от джоба на дънките си и го пъхна в старата ключалка под дръжката.

— Държа я заключена — отрони тя. — Не знам защо. — Погледна към мен и продължи: — Предполагам, за да запазя всичко тук.

Аз й кимнах едва забележимо, без да пророня и дума.

Вратата се отвори и тя влезе първа.

Тук всичко беше различно. Нямаше прах, боя, нищо старо. Това беше чиста, розова стая с огромно, покрито с балдахин легло в средата. Розова завивка и огромни дантелени възглавници върху него. Стените бяха без петна, боядисани в жълто. Боята беше почти нова. Тук-там имаше играчки животни, учебници и една тоалетна масичка с огледало. Няколко снимки бяха напъхани под рамката на огледалото. Приближих се и се загледах.

Мичел имаше нежно лице, деликатно и мило. Тя бе ниска като майка си, но фигурата й беше стройна и леко извита. Втренчих се в една снимка: Мичел, застанала пред чин, изражението й издаваше смущение, с ръце, скръстени пред гърдите й. Тя имаше лъскава кестенява коса, която се спускаше върху раменете й, и лице с остри черти и трапчинки върху бузите. Гледаше към камерата с втренчен поглед, който, веднага забелязах, беше и срамежлив, и прям. Загледах се малко по-продължително в изражението на очите й, излъчващо едновременно състрадание и смях. Това беше поглед на жена върху лицето на момиче.

Обърнах се.

— Тя беше прекрасна — пророни Джанет Теър.

— Да.

— Е, предполагам, аз я мисля за такава.

— Не, това е истината.

В този момент видях в очите й, както и очаквах, агонията, която забелязах в погледите на Скофийлд и Съмърс. Но тук беше много по-дълбоко, скрита под зеления цвят на очите й, появи се само за миг и изчезна отново.

— Тя можеше да рисува. — Джанет посочи към бюрото до срещуположната стена. Върху него лежеше рисувателен блок. Приближих се и го разгърнах. — Рисуваше най-различни забавни мои портрети. Обличаше ме в смешни костюми, правеше ми мустаци. Това наистина й доставяше удоволствие.

Прелистих блока и пред мен се появиха светлозелени листа. Имаше скици на госпожа Теър. На гората. На кучета, котки и цветя. Видях и няколко рисунки на деца пред гимназията.

Спрях. Попаднах на автопортрета й. Мичел Теър от ръката на Мичел Теър. Това беше рисунка на момиче почти на границата на физическата зрялост. Една девойка, изпълнена с енергия, усмихваща се весело, дори сияеща от щастие, с гладки бузи и блестящи очи.

Вдигнах поглед към госпожа Теър. Изведнъж в очите й видях нещо, което не беше нито твърдост, нито болка. Нещо пламенно и свирепо, почти лудост. Тя ми кимна. Продължи да клати глава и да се люлее. Устните й зловещо се присвиха, а краищата им се овлажниха от стичащите се лиги. Госпожа Теър искаше да ми покаже точно този автопортрет на дъщеря си.

— Вижте това, господин Уелс — промълви тя почти шепнешком. С шепот, който сякаш идваше иззад стените на лудницата. — Вижте го. Нарисува го една седмица преди да умре. Разгледайте го добре.

Бавно поставих рисунката на мястото й. Но всичко, което успях да видя в този момент, бе цветът на листа: онази светлозелена груба зърнеста хартия. Същата багра и строеж като парчето хартия, което открих под земята във варовиковата пещера.

— Това не може да е лицето на момиче, което е решило да се самоубие — прошепна Джанет Теър.

Отново вдигнах поглед към нея.

— Моята дъщеря беше убита — отсече тя.