Кийт Питърсън
Люк (16)

15.

Бе петък, късно вечерта. Върнал се бях в града, в редакцията на „Стар“. Едно тихо, зловещо място сега. Някога, не много отдавна, то бе изпълнено с тракане на телекси, звънтене на пишещи машини и викове на репортери от едно бюро към друго. Имаше момчета, които разнасяха дълги листа с телеграфни новини и ги поставяха до всеки репортер, мърморейки „спешно“ или „последни новини“, или подминавайки, без да кажат нищо. Чуваха се крясъци и ругатни на редактори.

Всичко това беше минало. Сега над ниските стени на кабинките ще видите само темето на вашия съсед, който почти никога не поглежда нагоре. Клавишите на компютрите почти не издават звук. Телеграфните машини са вградени точно пред вас. Натискате един бутон и извиквате местните телеграфни съобщения на вашия монитор или годишните бюлетини, спорта, времето, бизнеса. Когато нещо важно се случи, се чува весело бръмчене и в горния десен ъгъл на вашия екран, над дописката ви, се появява съобщение от една или две думи: Спешно, Бюлетин, Последни акции или каквото и да е. След това вие натискате горещия бутон и историята се появява пред вас. Всичко е много бързо, много просто. Когато свършите материала си, главният редактор може да го прехвърли на своя екран и да го осакати, без да каже и една дума. И ако искате да изразите вашето мнение, дори не трябва да крещите. Просто изпращате съобщение от единия монитор на другия. Тогава шефът ви получава сигнал за „съобщението“ на своя екран, натиска един бутон и думите „(от Уелс) Ти готованецо, ти неграмотна измет!“ се появяват точно пред него. Или нещо подобно. Няма хартия, няма бъркотия, няма мръсотия, няма врява. Дори принтерите са покрити със стъкло, за да заглушат шума им.

Така, напъхан в малката ми клетка, седях прегърбен пред моята „Олимпия“ и вършех хамалската си журналистическа работа под луминесцентното осветление. Един остров на тишина сред заобикалящия ни шум. Приключвах със статията си за Мичел Теър.

Когато свърших, натрупах листата, облегнах се на стола си и запалих цигара. Прочетох първия абзац през разстилащия се дим.

Лансинг влезе. Погледнах я над страницата си как премина с бързи крачки входната врата и се упъти към бюрото си. Беше облякла дълго оранжево палто, което бе разкопчала и двете му половинки се развяваха, докато вървеше. Фотоапаратът висеше на каишка около врата й, а дамската си чантичка държеше в ръка.

Усмихнах се, когато я видях така. Напомни ми за първата ни среща преди около година, година и половина. Тогава Лансинг работеше на свободна практика, истинска професионалистка с журналистическо образование, вечно опитвайки се да изпревари екипа ни. В колата си държеше полицейска радиостанция и всеки път, когато някой чиновник изхвърчаваше нанякъде, тя се втурваше към мястото на събитието и се опитваше да изпрати дописката си във вестника преди нас.

Един прекрасен летен ден млад мъж, който работел в горния източен край на града в погребалното бюро на родителите си, обезумял и се докопал до огнестрелното оръжие и сабята си. Убил баща си, майка си и сестра си, след това започнал да подготвя труповете за погребението им. Тази история развесели един от главните ми редактори и така фотографът Рич Грубър и аз се запътихме натам. Пристигнахме, преди ченгетата да са почистили мястото, и един от моите приятели детективи ми посочи задния изход и ми изкрещя да не се мяркаме пред очите му.

Въпреки това Грубър и аз се мушнахме за няколко изключителни снимки. Попаднахме в дълъг коридор с червен килим на пода и жълти лампи на тавана. Зловещо място. Той водеше към стаята, където ченгетата се бяха опитали да открият коя част от кое тяло е. Ние поехме натам.

Бяхме пристъпили напред бавно само три крачки, когато вратата зад нас изскърца и се отвори. Влезе висока блондинка с два фотоапарата, които висяха на врата й.

Грубър и аз се разтреперихме. Не трябваше да сме вътре и го знаехме.

Блондинката ни изгледа и извика:

— Хей, вие двамата. По дяволите, изчезвайте оттук. Полицията не може да заснеме собствените си проклети снимки.

Грубър се запъти към вратата.

— И ти — изкрещя ми тя.

Последвах Грубър, но когато се приближих до нея и се вгледах в очите й, зърнах неуверения й поглед. Спрях и застанах точно пред нея.

— Не — отсякох аз. — Тя ни е почти сестра.

Челюстта на Грубър увисна.

— Какво искаш да кажеш? Имаш предвид, че тя е една от нас? — Той беше извън себе си от ярост. — О, маце. О, човече. Нека да я изритаме оттук, приятел. По дяволите, дори ченгетата да ни усетят.

— Имам същото право да съм тук, колкото и вие — възропта тя.

— А-а, не.

— Добре, лейди. — Размахах пръст пред лицето й. — За кого работиш?

— „Стар“. — За момент тя се запъна. — Както и да е, на свободна практика съм.

Засмях се.

— О, да. Ти си онази с радиостанцията. И мъртвите чиновници. Как беше нейното име. Лансинг.

— Точно така. И махни проклетия си пръст от лицето ми. По дяволите, за кого се мислиш?

Аз й отговорих.

Тя стана още по-красива, когато пребледня.

— По дяволите — изруга тя.

Замислих се за минута. Бях чел нейните статии. Не бяха лоши. Тогава се обърнах към Грубър:

— Хайде, Ричи. Ще ти купя закуска.

Той изкрещя, което със сигурност щеше да доведе истинските ченгета.

— Шегуваш ли се, човече? Та това са двете средни страници на вестника за утре.

Грубър се оказа прав. Това бяха водещите новини на следващия ден. И един месец по-късно Лансинг се присъедини към нашия екип.

Сега тя се беше навела и разговаряше с Марк Париш, редактор на вечерните новини. Наблюдавах я. Показваше му какво е открила и се мъчеше да му пробута новината. Той кимна. Когато тя се изправи, срещна погледа ми. Усмихна се и се приближи.

— Ти си се върнал. — Съблече палтото си и го захвърли на стола. Седна на бюрото ми. Тази вечер беше в пола. Лансинг залюля крака пред мен и аз приковах поглед в прекрасните й нозе.

— Къде си била? — попитах я.

— Моля? Колата на кмета се удари в едно такси.

— О, боже. Ранен ли е?

— Не ставай смешен. Само сребърен куршум може да го утрепе.

— Да подхвърля ли тази информация на хората му.

Тя кимна към статията.

— Това ли е краят?

Хвърлих страниците върху „Олимпия“-та.

— Отгоре-отгоре. Краткият биографичен очерк. Ще направя резюмето за неделя следващата седмица. — Протегнах се към пепелника и смачках цигарата си. Разтърках очи с двете ръце. Бях скапан.

— Е? — попита Лансинг. — Добра ли е?

— Прочети я.

Тя погледна към статията замислено. След това вдигна очи към мен.

— Разкажи ми — каза тя.

Стрелнах я с поглед.

— Дай малко отдих на момчето.

— Хайде, живни! Разкажи ми, Уелс.

Въздъхнах. За миг останах смълчан. Разказът щеше да ми струва неимоверни усилия. Накрая заговорих:

— Добре. Мичел Теър. Била е сладурче, срамежлива и мила. Била е красива. Обичала е да се грижи за малките деца, да се разхожда и да пие сода с приятели.

— С момичета ли?

— Горе-долу, но предполагам, малко по-късно и с момчетата. — Замислих се над това. Загледах се в стаята, където хората от вечерната смяна призрачно се движеха през хаоса на кабинките. Офисът, осветен от флуоресцентните лампи, изглеждаше странно ярък, чудновато тих. Усещаше се тъмнината на града, покриваща прозорците. — Нейната майка, Джанет, се омъжила за войник — продължих аз. — Напуснал я след около два месеца. Седем месеца след това се родила Мичел. Изобщо всичко това накарало госпожа Теър да гледа малко по-особено на секса.

— Затова тя непрекъснато четяла лекции на дъщеря си за опасността от мъжете — прекъсна ме Лансинг.

— Точно така.

— Не е добре.

— Предполагам. — Извадих друга цигара от пакета. Въртях я разсеяно незапалена между пръстите си. — Общо взето, почувствах, че госпожа Теър здраво е държала юздите на дъщеря си. Тя ми каза, че Мичел не изглежда да е имала…

— Разговаря ли с приятелите на Мичел?

— Приятелите. Учителите. Ченгетата. Тя е имала много приятели. Била е от онези момичета, при които другите деца ходят за съвет. Добър слушател. Търсен арбитър. Не е разкрила пред никой друг собствените си проблеми. Някои от приятелите й ми разказаха, че майката й се доверявала, нещо като разменени роли. — Вдигнах поглед към Лансинг. Тя ме наблюдаваше внимателно. Изражението й беше сериозно, съсредоточено. — Психолозите ми обясниха, че това може да е причината за самоубийството на младежите. Деца, които вероятно са изпълнявали ролята на родители. Те трябвало да бъдат идеални. Дори не можело да се оплакват.

— Като в стихотворението на Ричард Кори — обади се Лансинг. — Всички му се възхищавали, гледали го с уважение. Един ден той се гръмва и пръска мозъка си.

— Да. Е, и да, и не. Има много тайни в нейния случай. Предполагам, че завинаги ще останат. — Затворих очи и прищипнах носа си с пръсти. — Господи, колко съм уморен. Не знам защо съм толкова скапан. Предполагам от дългия ден.

Лансинг ме наблюдаваше, но не каза нищо.

Тогава аз продължих:

— Нейните приятели споделиха, че станала по-потайна. Спряла да излиза и да пие сода с тях. Започнала да изчезва след училище.

— И вкъщи ли не се прибирала?

Поклатих глава.

— Казала на майка си, че работи върху специален проект с учителя си по рисуване. Но това не е вярно. Госпожа Теър още не може да повярва, че дъщеря й е лъгала. Сподели, че има някаква неразбория…

Затършувах в джоба на ризата си за кибрит. Извадих го и запалих. Дръпнах дълбоко от цигарата си и димът се изви около мен.

— Дори си открил къде е ходила след училище?

— Не. — Размахах цигарата. — Може да е ходила навсякъде. Вероятно е имала приятел. В известен смисъл е логично. А може би просто е искала да избяга от майка си.

— Наркотици ли?

— Не. Най-малкото не и след аутопсията.

— Е? Тогава?

— Да. Какво? Тогава майка й ми каза, че дъщеря й е била убита. — Вдигнах поглед, но Лансинг не промени изражението си. Не изглеждаше изненадана.

— Така ли?

Отново въздъхнах, сега по-дълбоко. Не й отговорих.

— Опитвах се да пиша недвусмислено. Предадох само фактите. Тя се е обесила. В гората. В задния им двор.

Лансинг затвори очи и изви устни.

— Продължавай — пророни тя.

— Тогава, третият абзац или там някъде, аз цитирах майката, че детето й било убито. И разказах как изглеждаше тя, когато ми съобщи това. Дива. Възбудена, почти до лудост. След това предадох думите на Тамани Бърд, шерифа на местната полиция. Добър човек. Повторих съобщението му, че основното разследване е завършено и той е убеден, че това е самоубийство. После разговарях с децата за това как характерът й се е променил, как започнала да се затваря в себе си, как вече не обръщала внимание на нищо. Говорих и с моята лекарка, психоложката, доктор Картрайт. Тя ми обясни за… — Дръпнах дълбоко от цигарата. Наблюдавах как разпалващият се пламък се превръща в сива пепел. — Тя ми обясни за вината. Как майката, като родител, вероятно намира идеята за убийство по-приемлива от тази за самоубийство. — Бавно издишах дима. — Това беше.

Лансинг се засмя тихо.

— Звучи като добра история.

Кимнах.

— Това е добра история. — Посочих й страниците върху пишещата машина. — Но не е цялата.

Тогава й разказах всичко. Разправих й за гората и трупа на животното. За кучето, което беше обесено на дървото, точно както Мичел. Не премълчах и за странната фигура, която изчезна в пещерите под планината. За чудатия, весел глас, който ме накара да изляза в тъмнината. Той го направи. Смъртта. Смъртта в гората. Описах й също призрака на Смъртта, който бе застанал точно пред къщата на Теър.

— Нищо от това не е написано тук — казах аз. — Няма и дума за това.

— И защо не?

— Защото намерих късче хартия долу в пещерата. То беше точно като това в рисувателния блок на Мичел Теър. Единственото, което можех да напиша, бяха думите на госпожа Теър. Може би някой, когото дъщеря й е познавала, приятел, съученик, някой, с когото се е срещала и е виждал нещата от нейната гледна точка, е разбрал, че аз съм в града, и е решил да ме убеди, че Мичел не се е самоубила, а че е била убита. И предполагам, че представлението на Джанет Теър не беше необходимо. Публикуването на историята в нашия ежедневник не е нужно, за да я забележи светът. От тази гледна точка не изглежда да има някакво огромно значение.

Лансинг повдигна рамена и се разтрепери.

— Обесване на куче. Обикаляне с маска на смъртта. Не е ли това много дълъг и труден начин да те убедят?

Смачках цигарата и се протегнах за друга. Заиграх си с нея между пръстите.

— Нима? — попитах аз.

— Защо да си създават толкова главоболия?

— Ох, стига, Лансинг — пресякох я рязко. — Ти знаеш защо.

Тя прехапа устни и сведе поглед. Загледа се в краката си, които люлееше напред-назад над ръба на масата. Прелестни нозе.

— Да — заговори тя тихо. — Знам. Защото ти ще успееш да разкриеш това убийство. Можеш да заловиш някого. А ченгетата ще дойдат и ще го отведат. Ще успееш да го изпратиш в затвора. Ще докажеш, че не е самоубийство. Ти ще се опиташ да намериш верния отговор. — После ме погледна право в очите. — Не съм ли много близко?

Изсумтях, грабнах историята за Теър от пишещата машина и избутах стола си.

— Някой някога казвал ли ти е, че си позволяваш много? — попитах аз.

— Майка ми. Всяка събота. Дай ми малко време да опиша подробно инцидента на кмета и ще те почерпя едно питие.

— Не, благодаря.

— Е, почерпи ти тогава.

— Тръгвам си.

— Медал ли искаш?

— Искам само малко да поспя.

Минах покрай нея. Добрах се на зигзаг до бюрото на вечерния редактор и хвърлих страниците пред Париш.

Той вдигна поглед от компютъра си.

— Какво е това?

— Моята кандидатура за светец — провикнах се аз на път към вратата. — Обади ми се, когато я одобрят.