Кийт Питърсън
Люк (25)

24.

— Хм, хм, хм — цъкаше Тамани Бърд. — Хм, хм, хм.

— Точното ми чувство — обадих се аз.

Надигнах се бавно от стола и се наведох над бюрото. Коленете ме боляха. Раната върху главата ми, вече почистена и превързана, пулсираше. Гърдите си чувствах като дансинг, върху който танцуваха фламенко. Всички части на тялото ме боляха. Дори дробовете. Всичко.

— Хм-да, хм — мрънкаше Тамани Бърд. Огромното туловище на полицая се размърда. Облегна се на стола и шерифът вдигна грамадните си крака върху бюрото. Гигантските му ръце се отпуснаха върху корема. Голямата му брада се подпря върху гърдите. От продълговатото лице ме изучаваха светлите му очи.

— Хм-да, хм — съгласих се аз. Избягвах втренчения му поглед. Взирах се в двете флагчета, закачени до прозореца: знамето на щата, а другото на звездички и ивици. Копнеех за цигара, но имах чувството, че няма да оцелея, ако изпуша една. Затова стоях там и чаках да заговори.

— И така, вие разказахте историята си на дежурния полицай — измърмори той.

— Да.

— И докладвахте всичко на дежурния.

— Аха.

— А сега искате да развеселите вечерта ми, като споделите и с мен случилото ви се.

— Не сте ли се прибирали вкъщи? — попитах аз.

— Неизменната бдителност понякога си заслужава.

— Напълно.

— Точно така. Тук съм.

Разперих ръце.

— Какво мога да разкажа повече, след като видях само един мъж, който носи маска на череп и се опита да ме убие.

Той поклати глава.

— Оставете аз да преценя.

— История с две думи?

— Съвсем сбито. — Бърд си пое дълбоко въздух и големите му гърди се надигнаха. — Това, което бих искал да ви попитам, е дали успяхте да различите този мъж. Беше мъж, сигурен сте в това?

Замислих се.

— Не, не наистина. Носеше черна риза и черни дънки. Това, което си спомням от формата на тялото му, смятам, че беше мъж. Да не споменавам майсторското му боравене с револвера. Но не съм сигурен сто процента. Не.

Той кимна, после почеса сплескания си нос.

— Интересува ме, дали можете да се сетите за някои подробности, да стесните кръга? — попита той провлечено.

— Е… беше някой, който искаше да изчезна от района.

Разнесе се високият му дразнещ смях. Бърд свали крака от бюрото и ги строполи на пода. Наведе се напред, облегна лакти и преплете пръсти.

— Господин Уелс — каза той и продължи да се смее тихо. — Всички искат да се махнете от щата. Аз също.

— Не мисля, че това ми харесва.

— Нито пък на мен, но няма да забравя думите ви. Това, което искам да… — Изведнъж той млъкна. Едната му пухкава ръка се спусна зад бюрото. Чух да отваря някакво чекмедже. След малко отново се появи. Държеше копие от местния ежедневник. Хвърли го на бюрото пред мен. — Вижте това.

Посегнах да взема вестника и се задъхах, когато силната болка ме проряза от врата до гърдите. Протегнах ръка отново, но този път по-бавно. Втренчих се във вестника.

Беше най-отдолу на първа страница: НА ДНЕВЕН РЕД — РЕПОРТЕРЪТ ОТ ГРАДА.

— Мислят да се опитат да ви дадат под съд — обади се Тамани Бърд.

Направих гримаса.

— Уф — изпъшках. — Да ме съдят ли?

— Не вас, да дадат под съд вестника. Нещо като малък урок.

— Страхотно.

— Позволете първо аз да ви поканя на събранието.

— Благодаря. Предполагам, че няма да помогне, ако ви кажа, че не съм писал аз статията.

— Не. Хората тук са глупави и вярват на това, което виждат. Щом пише: „От Джон Уелс“, значи трябва да е от Джон Уелс.

— Ха — изсмях се злобно.

— Те смятат, че ако репортер се изкачи дотук, за да направи серия от статии за самоубийствата на нашите деца, той не трябва да ги превръща в сензационни парчета с оскърбителни думи. А и освен това да пише — убийство, полицията се спотайва и не знае какво да прави.

— Ох, да — възкликнах. — Забравих за тази част. Вие знаете, че наистина не съм я писал аз.

— Ъхъ, и какво от това…

Смених тактиката.

— Какво ще ми отговорите, ако ви кажа, че вече смятам статията за вярна. — Думите ми го изненадаха и веждите му се извиха. — Не тази част с полицията — вметнах бързо. — А онази за убийството.

Той ме погледна и аз разбрах, че се забавлява.

— Продължавайте — рече той.

— Ами вижте, първо някой ме повежда към гората и ми съобщава, че Смъртта е излязла там. И аз откривам труп на куче, което виси на дърво — точно както са открили Мичел Теър. След това не по моя вина статията ми се появява с обвинението на Джанет Теър. И изведнъж изскача Смъртта и ме сритва. Какво мислите за всичко това?

— Деца.

— Хайде, шерифе, той се опита да ме убие.

— Може и така да е.

— Така е.

— Може би. Всъщност, независимо дали сте я писали или не, това дълбоко нарани много от приятелите ви. Не съм изненадан, че някой ви е посегнал.

— Какво ще кажете за кучето? — попитах аз. — Историята дори не се разчу.

Огромният Тамани Бърд отново се облегна назад и скръсти ръце върху корема си.

— Забелязах — каза той много бавно. — Направи ми впечатление, че не сте писали нищо за това.

Свих рамене.

— Имах чувството, че Джанет Теър си е въобразила. Не исках да й причинявам повече мъка.

— Разбира се. Но все още ли смятате, че е така?

— Не — отговорих и това беше истината.

— А какво си мислите сега?

— Не знам още — отговорих, което не беше истина. Успях да забележа зад светлите му очи как обмисля думите ми. Разбрах и че схватливият му мозък заработи. Очаквах той да продължи, но вместо това изведнъж стана и се извиши над мен.

— Винаги е удоволствие да се разговоря с вас, господин Уелс — провлачи той.

Опитах се да стана и с много мъки се задържах прав.

— Уверявам ви — каза Тамани Бърд, — че ще обърна особено внимание на думите ви. Мисля, че си заслужава.

Но не се почувствах нито успокоен, нито уверен.

— Между другото — продължи той, — мога ли да ви помоля в близко бъдеще да обмислите вашето отпътуване от града.

— Не — грубо възразих аз.

— Защо не го направите? — попита Бърд и сви рамене.

— Защото — казах тихо и посочих вестника, който лежеше на бюрото му — съм поканен на събранието.