Кийт Питърсън
Люк (11)

10.

Досега само веднъж съм влизал в пещера и това беше, за да направя репортаж за една злополука, която се случи преди повече от петнадесет години близо до малкия град Скайхок. Франк Никълс решил да заведе деветгодишния си син Гари и още едно момче в пещера. Старият Франк работел като рекламен агент в една малка радиостанция в града. Като малък бил един от онези младежи, които винаги следвало да се справят отлично с всичко. Той казвал: „Футбол ли? О, да, аз бях много добър футболист, когато бях момче“. Въпреки това той никога не е бил добър в тази игра, защото не е играл футбол. Родителите му го карали да сяда на скамейките за зрители. Франк наблюдавал как другите деца тичат напред-назад покрай него и предполагам, си е представял, че е един от тях. Може би това е, което си спомнял. Същото било и с тениса. Майка му настоявала да тренира този спорт. Тя го обличала в най-новия му бял спортен екип, той отивал при треньора си и се препъвал около час на кортовете. Когато Франк пораснал, разказвал: „Когато бях момче, имах много точна ръка и винаги печелех в тениса“. И наистина това си спомнял.

И така, Франк трябва да е бил доста добър пещерняк на младини. Той въобще не бил влизал в пещера, но определено си мислел, че има талант да се справи. Един слънчев уикенд той взима двете момчета и тръгва на вълнуващо пътешествие, за да изпробва старите си умения. Завежда ги в един лабиринт от пещери, които биха объркали дори най-добрите професионалисти. Два дни по-късно те все още бяха там.

Не си спомням влизането в тази пещера с подробности. Слязох долу с много ченгета и пожарникари, които носеха прожектори, каски с фенерчета и въжета. Дори в тесните тъмни места под земята чувствах само сякаш съм в изкопан тунел за метро. Местността беше шумна и претъпкана.

Нямах представа какво е да си в тъмнината без хора, без светлина, без шум. Какво е да си там долу в сърцето на земята, където няма свеж въздух, слънце, песен на птички или признаци на живот. Разбрах го, когато погледнах лицата на децата. Те се намираха в една кухина в скалата на около миля от изхода, в който бяха влезли. Представляваше огромно кръгло пространство с гладък скалист под и нисък таван. Франк се беше облегнал на стената от другата страна и отдавна бе мъртъв. Беше умрял от коронарна тромбоза. Двете момчета се свиваха на противоположната страна. Бяха прекарали около двадесет и четири часа с трупа в тъмнината. Притискаха се едно до друго, свити на топка. Едното от тях се взираше в пространството, лигите му течаха и издаваше тихи, пронизителни писъци. Всички си мислехме, че го прави спокойно. Другото дете, Гари, умираше. Помогнах да изнесем носилката му навън на светлината. Той непрекъснато повтаряше: „Ще кажете на татко, че не се страхувах, нали? Кажете му, че въобще не се уплаших“. Момчето почина след около шест часа. Никой не направи усилия да го спаси. Написах некролога му. И разказах как той не се е страхувал. Разгласих го на всички.

След това преживяване аз имах представата какво е да бъдеш сам в пещера. От погледа на Гари. Спомних си тези очи, когато се спусках от паркинга на хотела обратно в гората към отвора на подземието.

Вече имах малко фенерче. Не много голямо, от онези с размерите на длан, което държах в багажника си, ако се наложеше да отстраня авария на пътя. Насочих се към дъба, където открих кучето. Отново намерих пролуката в земята, която се мъжделееше под стелещата се мъгла. Съблякох балтона и го захвърлих на тревата. Седнах на ръба на отвора. Усетих влажните и студени от мъглата листа през панталоните си. Плъзнах се надолу бавно, докато краката ми се мушнат в тунела. Вода се стичаше около обувките ми. Стъпих вътре: една тъмна дупка в земята, зловещо отверстие в небитието. Коленичих. Проврях лице в кухината, осветих я с фенерчето. Виждах около два метра зелени хлъзгави камъни, а отзад само непрогледен мрак.

Пъхнах единия си крак и се спуснах. Придържах се за ръба на пролуката с двете си ръце, докато промуша и другия. Краката ми търсеха опора върху скалата, която се хлъзгаше. Усетих гладката, плъзгава повърхност и водата на поточето, но мястото не беше много стръмно. Приклекнах, докато главата ми изчезне в дупката и мракът се събра над мен.

Бавно, с вкопчени в стената ръце, аз се спуснах по полегатата скала в пещерата. Всичко продължи около шестдесет секунди, които ми се сториха цяла вечност. Камъните се впиваха в дланите ми, собствената ми тежест натягаше ръцете ми. Нощта се издигна над мен и се смали като хвърчило, носещо се в небето. Лъхна ме застоял, сгорещен въздух и желанието да се кача отново горе стегна гърлото ми. Дишах трудно и се борех да поема повече кислород. Скалата продължаваше надолу още няколко метра, а след това се изправяше. Успях да достигна стената. Вече се намирах под земята.

Тук, единственият звук, който чувах, беше ромоленето на поточето, единственото осветление — лъчът на фенерчето. Над мен се разкриваше малък отвор, през който нахлуваше слаба лунна светлина. Наоколо всичко бе потънало в мрак, който поглъщаше дори лъча на фенерчето, и беше толкова плътен, че почти всичко ми изглеждаше твърдо. Една непробиваема стена от тъмнина.

Проследих водата. Насочих светлината към земята и се промъкнах до малкия поток, който продължаваше да клокочи и се провираше между варовиковите скали. Плъзгах лъча на всички страни и разглеждах мястото. Това бе едно земно кътче, пусто колкото луната. Стените, подът, таванът: всичко беше зелено, безинтересно, хлъзгаво и мокро. Беше красиво, но само по начина, по който пустинята можеше да бъде красива; само по начина, по който смъртта може да бъде пленителна, ако се умира млад. Това беше красотата на съвършеното еднообразие. Нямаше нищо друго, освен скали и вода. И тъмнина. И аз.

Пътеката пред мен започна да се стеснява. Трябваше да се наведа, а след това и да коленича. Усещах как стените докосват раменете ми. Таванът също се сниши и се притисна в гърба ми. Трябваше да легна. Строполих се и се потопих в потока. Лъчът на фенера разкри пред мен малък коридор. Започнах да се влача над водата и скалите.

В края на отвора се измъкнах внимателно. Пред мен се появи стръмна повърхност. За момент седнах на ръба й, след това се спуснах, докато краката ми докоснат земята.

Размахвах лъча около мен, но той не успя да освети много. Тъмнината го смазваше. Само успях да различа коридори вляво и вдясно, които откриваха повече тъмнина. Видях грапави стени, които се издигаха високо към сводести тавани. Забелязах в далечния ъгъл прилепи, крилете на които бяха извити около чудноватите им безмъхести тела. Мисълта, че отворът не се вижда вече зад гърба ми, ме накара да потръпна. Земята също беше някъде над мен, но не можех да я забележа. Бях запечатан. Мислите ми се насочиха към живота там горе. Може би деца играеха бейзбол над мен в гората… или красива жена стоеше точно над главата ми с пола, която се вееше от вятъра около краката й… аз можех да протягам ръце нагоре, да викам, но светът щеше да продължи за тях, както винаги е бил, и те щяха да идват, да си отиват и никога нямаше да разберат, че аз съм тук. Всичко това ми мина през ума. И след това си представих очите на Гари Никълс и почувствах как гърдите ми се стягат. Изведнъж лъчът на фенерчето ми трепна и освети следите на човека, който ме бе довел тук тази вечер.

Не беше много. Всичко бе струпано в един ъгъл, сякаш той или тя са седнали за малко да отдъхнат на път за изхода или обратно. Коленичих върху скалата и заиграх с лъча върху останките. Имаше едно пластмасово пликче и това, което успях да различа в него, приличаше на трохи. Няколко фаса „Кент“, които бяха загасени в стената. Видях зацапаните петна от пепелта. Намерих изгорени кибритени клечки и малка купчинка от обгорял лист хартия. Разгледах ги отблизо, като внимателно ги докосвах с пръсти. Който и да го е запалил, старателно е смачкал всичко, за да не остане следа. Но беше изпуснал едно късче хартия, което не беше напълно унищожено. Все още се различаваше, че е от зелен, плътен картон със зърнест строеж. Вдигнах хартията и я обърнах. Не се забелязваше нищо друго. Подхвърлих я върху другите отпадъци, за да ги покажа на Тамани Бърд на сутринта.

Станах и отново насочих фенера към залата, изгарящ от нетърпение да си тръгна.

— Не забравяйте, господин Уелс — обади се той точно зад мен. — Смъртта в гората.

Високият, безгрижен глас като че ли долетя от един от коридорите. Извъртях се, за да открия източника, но точно тогава една ръка изникна в тъмнината. Тя ме удари по китката. Ръката ми се вцепени и фенерчето се изплъзна от пръстите ми. То политна във въздуха и лъчът се завъртя пред мен. Чух как металът изтрополи по скалата и светлината угасна.

Замръзнах на мястото си. Усетих как се сковавам. Тъмнината беше толкова плътна, че имах усещането, сякаш съм погребан в нея. Кажи на татко, че въобще не ме беше страх. Сърцето ми заби лудо. Това беше единственият звук, който чувах.

— Кой си ти? — изплаках аз. Мразех треперещия си глас и страхът, който се долавяше в него. — Кой си ти? — Този път изкрещях.

— Той го направи. В гората. Той го направи.

Гласът се отдалечаваше от мен, ехото заглъхваше в коридора. „Той го направи, направи, направи…“

— Какво? — изкрещях аз. — Уби я? Нанси ли? Кой го направи?

— В гората, господин Уелс — обади се кънтящият глас. — В гората.

И след това замлъкна.

Веднага коленичих и започнах да опипвам с ръка скалата около краката си. Чувах само дишането си. Шепнех си:

— Хайде, хайде, хайде… — Пръстите ми докоснаха фенерчето. Сграбчих го и потърсих превключвателя. — Хайде — шептях аз.

Светлината проблесна. Въртях се, осветявах и търсех изхода наоколо. Забелязах го и се напъхах обратно в малкия тунел. Падах и ставах тичешком. Измъкнах се от другата страна. Водата на поточето се плискаше около мен. Погледнах нагоре и видях лунната светлина да нахлува през отвора. Въздъхнах с облекчение.

Бързо следвах водата, докато скалата се издигна в нощта. Краката ми се хлъзгаха под мен, пръстите ми дращеха по скалата и аз жадно поглъщах чистия студен въздух. Вкопчих ръце в земята и се надигнах. Водата се стичаше по тялото ми, докато се измъквах навън през малкия отвор. Изкачих се на ръба на дупката и се строполих. Няколко минути лежах там и дишах тежко.

Накрая се надигнах. Намерих балтона си и го облякох. Заизкачвах се бавно нагоре по склона до хотела и влязох в стаята си. Тръшнах вратата след мен. Съблякох мократа риза и панталона и се стоварих задъхан с лице върху леглото.

Предполагах, че съм достатъчно уморен, за да заспя, без да сънувам.

Но сгреших.