Кийт Питърсън
Люк (2)

1.

Случи се след около два месеца, в петък. Разказвах истории на Лансинг и Маккей, когато Робърт Кеймбридж, главният редактор на „Ню Йорк Стар“, влезе в новинарската зала. Той превъзнасяше Лансинг, защото тя имаше дълга права руса коса, блестяща като коприна, елегантно тяло, което трептеше, когато си поемаше дъх, и защото бе красива. Кеймбридж харесваше Маккей, защото не оставаше след работно време. Аз, от друга страна, не съм красив и прекарвах всяка свободна минута в офиса. Моят шеф не ме харесваше, но Лансинг и Маккей ме обичаха. На Кеймбридж това не му се нравеше.

Тази сутрин Лансинг и Маккей ме откриха заспал в преградения ми офис. Лансинг сграбчи раменете ми и ме разтърси. Надигнах глава.

— Ох — промълвих.

— Добро утро, Уелс — провикна се тя. Маккей стоеше зад нея и се хилеше. — Осем и половина е, скъпи. Навсякъде около теб се вдига весела врява. Събуждай се и ставай.

— О, човече — изревах аз. Главата ми тежеше. Очите ми като че ли бяха залепени със смола. Езикът ми лепнеше. Гръбнакът ми, остарелият ми гръбнак, се беше изкривил през нощта. — О, човече — провикнах се отново.

Лансинг се кискаше. Имаше великолепни устни и начинът, по който се извиваха, когато се засмееше, спираше дъха на всеки мъж. Закръгленото й лице беше гладко, бузите й розови. Носеше бели работни панталони и светлозелена блуза, която подчертаваше гърдите й.

— Ще донеса кафе — предложи тя.

Наблюдавах я как се приближава към кафемашината върху масата до стената.

— Какво откри? — попита Маккей.

Обърнах се към него, опитвайки се да отворя по-широко очи. За момент не успях да си спомня до какво се бях добрал.

— Ох… да, намерих човека… тайните свидетелски показания… по делото Делакрос.

Маккей имаше лице, което разкриваше всяко негово вълнение: закръглено, голобрадо, невинно. Сега очите му се разшириха.

— Открил си името му?

— Да, всичко. Вестникът все още не е отпечатан, нали? Ще ми трябва нова първа страница.

— Променил си отново първа страница? — попита Лансинг и постави пластмасовата чашка върху бюрото ми. Кафето беше силно и горещо.

Разтрих рамото си.

— Не четете ли този вестник, приятели?

— Не — отвърна Лансинг. — Знаем, че е долнопробен. Нали ние го пишем.

— Уелс е намерил доказателство срещу Делакрос — заяви Маккей.

— О, чудесно. Разбра ли кой е?

— Аха. Но съобщя ли името му, може да изчезне и да се скрие в някоя дупка. — Разтрих брадата си и се прозинах. — Бих предпочел да изчакам и да го оставя да докопа Делакрос. Мразя хората с прякор Шилото.

— Е, тогава защо отново остана тук цялата нощ? Пий си кафето — подкани ме Лансинг.

Протегнах се за чашката и болка прониза рамото ми. Трепнах.

— Какво ти е? — попита Лансинг.

— Нищо.

— От рамото е. Дявол да го вземе, трябва да се прибереш вкъщи и да поспиш.

— Прекалих — съгласих се аз. Грабнах чашката с другата ръка и отпих от кафето. — Казах на Сисели, че съм открил името и съм го разменил за обвинителния акт. — Лансинг се усмихна и поклати глава. — Не ме гледай така, Лансинг — троснато отвърнах аз.

— Кой е? — попита Маккей.

В този момент Алекс, момчето, което разнасяше материалите, се приближи. Хвърли в скута ми сутрешното издание.

— Голям успех, татенце — подхвърли той.

Вестникът лежеше отворен върху коленете ми. Заглавието с големи букви гласеше: ПОВДИГНАТО ОБВИНЕНИЕ СРЕЩУ ШЕФ НА ТРАНСПОРТНА ФИРМА.

— Уу — възкликна Маккей.

— Татенце ли ме нарече? — попитах аз.

— Хубаво звучи, сладурче. Прекрасен си — отсече Лансинг.

— Този малък лигльо ме нарече татенце.

Маккей взе вестника. Отвори го на трета страница, наведе се над бюрото пред мен и зачете статията.

— Ох — пророни той. — О, добре. Чудесно, чудесно, чудесно, Уелс.

Лансинг се надигна зад него и надзърна над рамото му.

— Благодаря. — Извадих цигара и я запалих. Облегнах се назад и приковах поглед в тях.

— Виж това. Никога не съм се добирал до такова нещо — заяви Маккей. Той беше нашият поет. Момчето, което ще изпратите да напише статия за дете, болно от рак. Този, който ще успее да се добере до пострадалия от пожар и да ви разплаче. Той не би си признал, но наистина можеше да рецитира дълги стихотворения наизуст. Имаше и научна степен. Мисля, че е по американска литература.

Лансинг вдигна поглед, кимна ми и се усмихна.

— Не ме гледай така, Лансинг — изревах аз.

— Добър материал — промърмори тихо тя.

Споменах ли за очите й? Те са сини. Бяха много по-нежни и по-проницателни, когато ме погледна.

Изсумтях й:

— На четиридесет и пет години съм. Наричат ме татенце.

— Не му обръщай внимание — отвърна Маккей, захвърляйки настрани вестника. — Алекс е на седемнадесет. И на мен ми викаше така. Гледал го в един филм.

Вдигнах ръка, за да подпра главата си, но болката в рамото ме възпря.

— Би ли ни казал все пак какво ти има? — попита Лансинг.

— От възрастта е — отвърнах аз.

— Я не ни заблуждавай.

— Е, една жена ме намушка с остър кол.

— О, господи. Кога?

— Работех в „Газет“. Бях на двадесет и пет. Ти си била на четири.

— Защо те намушка? — попита Маккей.

— Опитах се да й попреча да убие съпруга си.

— Защо е искала да го направи?

— Застрелял любовника й с лък и стрела.

— О!

— След това започнал да я дебне, да я преследва и наблюдава от гората. Но тя му го върна. Когато се появих, го беше вързала на дъното на един ров. Ето къде ме промуши с острия кол. Спри да ме гледаш така, Лансинг.

— Млъквай, Уелс. Ще те гледам както си искам.

Маккей, който обикновено изтърсваше нещо глупаво, когато бе затруднен да отговори, се обади:

— Със сигурност не са пострадали колкото теб, Джон.

— Да — отвърнах аз, разтривайки рамото си. — Вероятно ще е много трудно да сменя костите си.

Лансинг и Маккей се разсмяха. Кеймбридж, който току-що влезе, се беше приближил до вратата на кабинета си, когато ги чу да се смеят. Обърна се и ни видя струпани около бюрото ми. Досетих се, че краката ми са върху перваза на малкия ми офис. Сакото ми беше свалено, а и ризата ми бе намачкана. Вратовръзката ми — разхлабена. И пушех. Кеймбридж не обичаше да се пуши. Единствено той мислеше за здравето ми.

Лансинг и Маккей привлякоха вниманието на Робърт Кеймбридж, когато се засмяха. Той, неговият елегантен кафяв костюм и слепените му в усмивка устни блуждаеха между редовете около кабинките. Техните тънки, ниски прегради образуваха лабиринт в просторната новинарска зала. Те блестяха в бяло от флуоресцентните лампи, закрепени върху ниския таван. В средата на стаята бе разположено дълго бюро, където седяха, бъбреха и се смееха главният и отговорният редактор. Репортерите с по-нисък ранг работеха в кабинки под луминесцентното осветление и почукваха по клавиатурата на компютрите си. Единствено аз стоях в моята малка клетка под светлината с вдигнати крака. И дори нямах компютър. Само пишеща машина. Старата марка „Олимпия“. Бях се облегнал назад срещу моята „Олимпия“, когато Кеймбридж се приближи. Не преставаше да се усмихва със стиснати устни. Носеше кожената си папка. Погали я. Дали пък не беше лош знак.

И попита:

— Хей, момчета, как я карате? Какво е толкова смешно? — Кеймбридж е симпатичен човек. Може да се долови от начина, по който говори.

Всички измърморихме:

— Здрасти, Боб.

Кеймбридж изчака:

— Е, и?

— Ох… — Лансинг се усмихна. Беше добра. Надяваше се да помогне. — О, Уелс току-що разказа една от историите си — рече тя. — Нали ги знаеш.

— Да — отвърна Кеймбридж и поклати глава. — Само врели-некипели. — Побутна ме с папката си по коляното.

Някак си изведнъж ме осени неприятната мисъл, че бях на четиридесет и пет и само обикновен репортер, докато Кеймбридж на тридесет и две беше главен редактор. Не знам кое ме накара да се замисля върху това.

— Слушай, Джони — каза Кеймбридж. Наричаше ме Джони, тъй като името ми беше Джон, а и той бе симпатичен човек. — Имаш свободно време, нали?

Засмях се. Лицето ми прие престорения добродушен израз, опитвайки се да го заблудя, че не го разбирам. Не мисля, че помогна.

— Е, започнах с процеса Делакрос в понеделник — отвърнах аз.

Кеймбридж направи гримаса и избута делото Делакрос с прекрасния си маникюр.

— Остави го — заяви той. — Кеъри ще го поеме. Не се чете.

Не се впуснах в спор.

В края на краищата Кеймбридж беше назначен, за да направи „Стар“ по-четивен, така че хората да му посветят повече от свободното си време. Мисля си, че това е калифорнийска дума. Бяха привлекли Кеймбридж от тамошен долнопробен вестник и, изглежда, думата „четивен“ го бе последвала. За шест месеца, откакто беше тук, съм го чул да я използва четиристотин пъти, а вероятно и петстотин.

— Джони — каза ми той в един прекрасен работен ден. — Нека да не се съсредоточаваме толкова върху тази корупция. Не се чете. Искам нещо, което да не е… политизирано. Не ползват ли услугите на проститутките в този град? Можеш да се промъкнеш в някой дом за блудници, нали? Вкарай скрита камера. Снимай. Това ми харесва. Ще направи вестника ни по-четивен.

— Не — отсякох аз. — Ще ме разпознаят. Между другото не съм добър в тази дейност. Покривам съда, ченгетата и политиката, като става въпрос за мръсна работа.

— О, Джони, Джони. — И Кеймбридж размаха пръст към мен. — Това няма да направи вестника ни по-четивен.

Така той повтори думата три пъти този ден. А за шест месеца? И започна да долавя, че не му сътруднича. Периман се чувстваше по същия начин, когато заемаше отговорната длъжност. Беше назначен да оживи „Стар“. И съответно ме обвиняваше, че не съм бил жизнен. Преди него беше Дейвис. Той пък беше нает да направи вестника по-привлекателен. Не мога да си спомня името на този, който бе преди Робърт. Мисля, че и Кеймбридж имаше забавната идея, че един от нас — той или аз — трябва да раздвижим изданието и да го направим по-четивно. Беше му станало фикс идея. Затова не му възразих.

— Добре — съгласих се аз. — Какво е това „четивен“?

Той стрелна поглед към Лансинг, после към Маккей и прихна да се смее.

— Това е, което дискутираме с персонала на всяко седмично съвещание — отвърна той. — Хей… Знаеш ли какво се е случило в Грант Каунти?

Насилих се да се усмихна.

— Не — излъгах.

Той изсумтя и поклати глава.

— Това е, което наричам „четивна“ история, Джони.

— Какво се е случило в Грант Каунти? — попита Лансинг.

Кеймбридж потупа папката с ръка.

— Самоубийства на тийнейджъри!

Лансинг явно притаи дъх. Маккей се извърна и се вторачи в пода. Те знаеха за мен. И двамата бяха научили. Клюките се разпространяваха и никой не можеше да се скрие дълго време.

Кеймбридж продължи нетърпеливо:

— Започнали на север, в Едмънд. Десет младежи са се самоубили там през последните осем месеца. А сега се прехвърлили на юг. През изминалите шест седмици трима ученици от гимназията в долината Грант са сложили край на живота си. Само за последните шест седмици! Страхотна история.

Седях и се взирах в Кеймбридж. Той пък — в мен. Дръпнах от цигарата и бавно издишах дима към него.

— Мисля, че си заслужава една поредица, може би за цялата седмица, която да завърши в неделя. Имам предвид истинско разкритие. Твой и мой материал. С огромни въпроси над него: Национална тенденция ли е? Липса на морал в нашето общество? Наркотици? Секс? Системата? Как въздейства на теб и мен? Само напиши твоето мнение, Джони. Как ти въздейства?

— Как ми въздейства? — прошепнах си.

— Хей — провикна се Лансинг. Очите й блестяха. — Хей, това не е ли моя задача, Боб? Какво ще кажеш аз да я поема, а след това Уелс може да…

— Искам Джони да се заеме — пророни Кеймбридж тихо.

Лансинг замлъкна и повече не продума. Тя знаеше кога трябва да млъкне. Кеймбридж не откъсваше проницателните си очи от мен. Усмихваше се сдържано. Не можех да се закълна, но си помислих, че той си поема дълбоко дъх от вълнение. Не беше внезапна негова прищявка, а е изчакал да ме залови със съблечено сако и крака, вдигнати върху бюрото.

— Грант Каунти е доста отдалечено от читателите ни, нали? — попита Маккей тихо.

Мислено му благодарих. Възхитих се на неговата храброст. Маккей имаше бебе, което трябваше да изхранва. Посещавал съм го няколко пъти в апартамента му, за да го видя. Беше дребно, с пълничко лице и непрекъснато плачеше. Освен това обичаше да яде много. Татко му се нуждаеше от работата.

Кеймбридж обаче беше вглъбен в мислите си, за да забележи таткото.

— Е — промълви той замислено. — Смятам, че Джони ще трябва да се научи да използва компютъра в офиса ни в Уайт Плейнс. Може да изпрати материалите оттам. Най-накрая ще се отърве от пишещата си машина…

„Олимпия“ беше старомодна.

Когато Кеймбридж се отдалечи, смачках цигарата в чашката си за кафе. Беше изгоряла до филтъра.

Лансинг и Маккей проследиха отдалечаващия се Кеймбридж с яростни погледи. Изчакаха, докато вратата на офиса му се затвори.

— Какво чудовище — изсъска Маккей.

— Остави го, Мак — отвърнах аз.

Лансинг ме изгледа сърдито и остро. Бузите й поруменяха. Гласът й прозвуча меко, но напрегнато:

— Защо му позволи да го направи? Защо му позволи да си тръгне?

Свих рамене.

— Не бива да се заемаш с това, Уелс.

— Може би.

— Знаеш, че не трябва. Ти си най-добрият криминален репортер в града.

— Е — засмях се, — така е.

— Не ни даваш да припарим до нито една нашумяла история от месеци насам. Вложи толкова усилия в Делакрос. Всеки във вестника го знае. И шефовете също.

— Може би.

— Не е честно.

— Може би.

— Спри да го повтаряш.

— Това е само един материал, Ланси. Писал съм много такива.

Тя обаче не сваляше сините си очи от мен. Гледаше ме войнствено, но когато проговори, гласът й беше мил.

— Не бива да го правиш, Уелс.

Усмихнах й се.

— Може би — отвърнах.

Най-накрая Лансинг сведе втренчения си поглед от мен.

Няколко минути и двамата се мотаеха наоколо. Маккей потропваше с крака. Лансинг гледаше своите. И единият, и другият сипеха ругатни срещу Кеймбридж. После и двамата се съгласиха: задачата намирисваше. След малко се върнаха към бюрата си и отново се заловиха за работата.

Запалих нова цигара. Стиснах я между устните си и отпуснах глава назад върху сплетените си ръце.

Представих си Кеймбридж. Замислих се за Грант Каунти. Сетих се за люка.