Кийт Питърсън
Люк (10)

9.

Ето как срещнах Тамани Бърд.

Имаше внушителна фигура, с размерите на сграда и формата на яйце, прехвърлил шестдесетте. Беше шеф на полицейския участък на Грант Каунти и изглеждаше, сякаш е ченге, откакто свят светува. Имаше продълговато тъжно лице със сплескан нос и воднисти сини очи. Беше плешив, но един кичур жълтеникава коса някак си бе оцелял на тила му. Дланите, ръцете, пръстите и краката му: всичко беше грамадно, огромно. Всичко освен гласа му, той бе тих. Говореше провлечено, почти шепнешком.

Шефът Бърд пристигна около двадесет минути след като се обадих в полицията. Беше 1:35 през нощта. Той спря червено-бялата полицейска кола с виещи и примигващи сирени в задънената улица пред хотела. Излезе от задната седалка, сякаш се готвеше да изпълни цирков номер, и приглади гънките на тъмния си костюм отпред. Двама униформени полицаи изскочиха от колата и изчакаха Тамани Бърд да ги поведе. Той огледа бавно и продължително наоколо, мудно завъртя очи, така че да може да обхване всичко. После пое нагоре по алеята на склона към ъгловата стая, където бях застанал.

Изчаках го пред вратата.

— Вие ли сте Джон Уелс? — провлечено попита той.

— Да, аз.

— Вие сте репортерът от града.

Бях изненадан, че ме познава, но се опитах да не го покажа.

— Да — отвърнах и това бе всичко, което успях да кажа.

Той кимна с огромната си глава и започна да ме изучава бавно. Предполагам, толкова мразеше репортерите от града, че бе способен да ме унищожи, мина ми през ума, само с един удар в окото с остър предмет. Тази мисъл ми подейства чудесно. Беше ми студено. Бях уморен и треперех. Нищо не можеше да ми развали настроението повече от мисълта, че ще ме измъкне от стаята и ще ме накара да отида в гората да открия мъртвото куче. Това засили непоносимостта ми към селските ченгета.

Поведох ги към жертвата.

Бърд и неговите подчинени имаха силни фенери. Лъчите им прорязваха тъмнината и просичаха пътека през мъглата. Светлината очерта мъртвото ловджийско куче, което висеше на дебелия буков клон. Бърд го погледна и всмука устните си между зъбите. След това заговори меко, провлечено:

— Добре. Отрежете въжето и свалете бедната кучка долу.

Полицаите се спогледаха мълчаливо. Единият беше слаб, рус младеж, около двадесетгодишен, а другият едър, тъмнокос мъж на двадесет и седем или двадесет и осем години. По-възрастният мъж загуби.

— О, по дяволите — изруга той и отклони погледа си от своя колега. Пристъпи напред и извади сгъваем нож от джоба си. Беше висок, но трябваше да се протегне, за да достигне въжето. Докато прерязваше връвта, трупът на кучето се въртеше и лапите опираха в гърдите му. Полицаят изви устните си в отвращение.

Когато въжето се разнищи и изтъня, по-младият полицай помогна на по-стария си колега да смъкнат животното на земята. Тамани Бърд се приближи с грациозна, плавна походка, учудваща за толкова огромен мъж. Застана над животното и се взря в него.

— По дяволите — промърмори той. Гласът му едва ли беше по-силен от шепот. Пое си дълбоко въздух, вдигна мрачното си лице към мен и попита: — Как го намерихте?

— Някой искаше да го открия — отвърнах аз. Запалих цигара. Вдигнах яката си. Бях облякъл балтона си, за да се предпазя от студа. — Някой ми почука на прозореца и ме поведе надолу със светлина.

— Мъж или жена?

— Не съм сигурен. Струва ми се, беше мъж. Каза, че иска да ми покаже, че има смърт в гората.

Той изсумтя:

— Чудесно. Мислехте ли, че може да е дете?

— Предполагам. Имаше странен весел глас. Може да е било и дете. Той знаеше името ми.

— Ъхъ. Разбира се. Самоубийствата са го разтревожили. А и вашето шпиониране наоколо и статиите ви за всичко това.

Той ме погледна с безизразна свирепост. Опитах се да открия очите му, но Бърд насочи фенерчето си към мен. Лъчът ме заслепи и аз извърнах поглед.

— Не трябва да се учудвате, че хората знаят кой сте, господин Уелс — заяви той. — Това е малък град. — Вдигнах ръка пред очите си и той отклони светлината. — Не мога да кажа, че съм приятно развълнуван от онова, което правите.

— Добре — отвърнах аз. — Не се вълнувайте.

— Благодаря ви от сърце.

— Няма защо.

Той кимна, погледна към гората и измърмори:

— Няма защо. — След това се обърна към полицаите и попита: — Сложихте платнището в багажника, нали? Трябва да сте разбрали за какво се отнася спешното повикване. — Двете ченгета се насочиха нагоре по склона към хотела. Бърд ги наблюдаваше как се отдалечават. — Имате ли някаква представа накъде тръгна детето? — попита той след миг.

Поклатих глава.

— Онова, което мога да кажа, е, че то изчезна.

Това накара проницателните очи на Бърд да се вперят в моите.

— Изчезна?

— Да.

— Хм. Е, не съм изненадан.

— Ще се наложи да го проследите в гората.

Той не откъсваше очите си от моите. Те изглеждаха като вода над риф: тиха и гладка на повърхността, остра и опасна отдолу.

— Необичайно е онова, което става — каза Бърд. — Обикновено тук е много спокойно. Доскоро никой не ни обръщаше внимание.

— Именно — обадих се аз.

— Да, да, точно така. Преди време изведнъж започна да се пролива кръв. Имам предвид онази голяма катастрофа с трактора с ремаркето до църквата миналата година. А и трите убийства няколко години преди това. Изведнъж като че ли всички вестници и телевизионни станции в града се втурнаха да правят репортажи за нас. Интервюираха опечалените. А и начинът, по който задаваха въпросите: „Как изглеждаше тримесечният ви син, преди камионът да го прегази, господин Крийли?“. — Той поклати глава. — Истина е, че се готвех да си лягам, когато чух диспечерът да съобщава вашето име по радиостанцията. Затова се обадих на момчетата и ги накарах да минат покрай нас и да ме вземат. Знаете ли защо?

— Аха.

— Исках да разбера какви неприятности ще ни довлечете. Допусках, че ще възникнат, но само исках да видя какви.

— Екзекутирано животно — отвърнах. — Предполагам, че аз съм човекът, за когото говорите. — Той продължаваше да ме гледа свирепо. Изгледах го по същия начин. — Вижте какво — продължих аз. — Нека да разберем къде из долината Грант може да е изчезнал младежът, след като се изпари безследно в тази особено успешна за него вечер, имам предвид с убийството на бедното куче.

Минаха няколко минути в пълна тишина. Накрая Бърд приключи дуела с погледи и отклони очи.

— Наистина, няма много тайни. — Той посочи обкръжаващата ни мъгла. — Всичките тези хълмове са от варовик, който е пълен с пещери. Цяла мрежа от пещери има тук горе. Влизаш от едната страна на хълма и излизаш от другата, долу в долината. Няма да се изненадам въобще, ако открия следи някъде наблизо.

Той размаха фенерчето си и лъчът се плъзна по земята. След около седем секунди откри следите. На не повече от пет стъпки от мястото, където се бяхме разположили, си личеше ясно отпечатъкът върху земята. Малко поточе се стичаше тихо надолу от хълма в падината. Лъчът на фенерчето на Бърд проследи пътя на водата. Светлината огряваше повърхността и проблясваше по камъните в калното дъно. Изведнъж водата изчезна. Тя се стичаше в една малка кръгла дупка в земята, която беше достатъчно широка, за да се мушне човек в нея.

Бърд кимна.

— Да. Ето че познах.

— Може ли да се скрие долу?

— Може и да танцува там. Това е, което знам.

— Мисля, че все пак трябва да го проследим.

— Не — отвърна той провлечено. — Не, благодаря. Благодаря, въобще не желая. Когато бях момче, откривах пътя си през тези пещери, сякаш бяха собственият ми двор. Да, познавам всички пещери в района. Някои от тях продължават с мили. Но ако сега вляза, колегите ще трябва да извикат цялата Национална гвардия, за да ме открият. — Той клатеше главата си, докато говореше. — Скоро ще се съмне. Накъдето и да е тръгнал, той е вече половин час пред нас.

Полицаите се върнаха с платнището. Те го постлаха върху земята близо до трупа и сложиха кучето върху него. Бърд въздишаше, докато ги наблюдаваше.

— Добре. Предполагам, че ще трябва да занесем това нещастно създание обратно в участъка и да видим какво можем да открием. Дали ще разберем причината за преждевременната му смърт? — Той отново го заоглежда озадачено.

— Бих искал да видя доклада — отсякох аз.

Бърд хвърли презрителен поглед към мен.

— Обществена информация — прошепна той.

— Точно така.

Той въздъхна тежко, с толкова голяма въздишка, колкото самия него.

— Мисля, че няма да се наложи да ви напомням да не се навъртате в този район, докато не се върнем сутринта.

— Нямаше нужда да ми го казвате — отвърнах аз.

— Добре. Думите ви определено ме успокоиха. Само мисълта за вас и това, че ще трябва да открия кой кучи син го е извършил, ме карат да страдам.

— Оценявам всичко това.

— Добре. Тогава приятна вечер, господин Уелс.

Кимнах. Той се обърна. Беше все едно да гледаш как се люлее презокеански параход в пристанище. Дишайки тежко, той си пробиваше път обратно нагоре по хълма. Двамата полицаи го следваха. Те носеха помежду си платнището, в което бе увито кучето.

Изчаках, докато полицейската им кола се скрие зад дърветата. След това отидох до моята, за да си взема фенерчето. Исках да погледна в пещерата.