Кийт Питърсън
Люк (13)

12.

Стоях до езерото в задния двор. До мястото, където Фред Съмърс бе умрял. Представляваше малък изкуствен басейн, заобиколен от новозасадени дъбове и кленове. Чистата вода отразяваше червените, зелени и жълти листа. Цветовете се преливаха и се разстилаха върху леко развълнуваната водна повърхност. Пушех и наблюдавах лекото полюшване на пастелите. Мислех си за госпожа Съмърс, за нейните жестоки, сърдити очи.

След миг чух стъпки върху листата зад гърба ми. Обърнах се и видях Майкъл да се приближава към мен. Беше осемнадесетгодишен.

— Родителите ми казаха, че сте тук — каза той. Протегна ръка към мен и аз я разтърсих. Майкъл имаше усмивката на баща си. И мускулестото тяло — той не беше слаб като брат си. Колкото до лицето му, имаше нещо, дори много по-красиво от това на Уолтър Съмърс. Чертите му бяха почти перфектни, а очите му проницателно сини. Силата на този втренчен поглед ме караше да се чувствам така, сякаш можех да задържа вниманието му толкова дълго, колкото поискам.

— Може да се върнем в къщата, ако желаете — измърморих аз, колкото да кажа нещо.

— Не — пророни Майкъл тихо. — Бих искал да поговорим с вас насаме. И тук е добре.

Загледах се отново във водата.

— Бил си с него тук… точно преди да умре, нали?

— Да. Точно така.

— За какво разговаряхте… последния път?

— Той ми каза, че ще се самоубие.

Изпусках дима от дробовете си бавно. Взирах се в хипнотизиращите сини очи на Майкъл, но погледът му не трепна.

— Защо? — попитах аз.

Той въздъхна и бузите му се надуха. Мушна ръце в джобовете си и се наведе назад, изучавайки небето.

— Трудно е да се обясни точно. Каза ми, че според него се е провалил. Всичко, което правел, било грешно, а аз съм постъпвал винаги правилно. Говори и за нашия баща. Татко, той е един от най-великите мъже, които познавам. Наистина е такъв. Но вероятно заради това е толкова трудно да му останеш верен. Не знам. Може би Фред се опитваше много упорито, а татко… Е, татко обичаше Фред, но той не го разбра. Очакваше от него да бъде по-различен от това, което беше.

Говореше тихо, просто и искрено. Когато свърши, тъжно сви рамене. Останалото, което искаше да ми обясни, остана скрито зад думите.

Аз кимнах и го попитах:

— Но нали знаеш, баща ти казва, че всичко се е случило неочаквано?

Той леко се усмихна.

— Вие мислите, че се опитва да избегне скандала, нали?

— Аз съм репортер, синко. Никога не мисля.

Раменете му се разтресоха, когато тихо се засмя.

— Е, ще ви обясня. Баща ми скоро ще бъде избран в управата на района. По-късно може да стане и щатски сенатор. Може би губернатор, не знам. Но той също е и баща. И винаги е бил първо баща. Не всеки път е постъпвал правилно, но постоянно отделяше от свободното си време да е с нас. Той винаги е постигал целта си. Затова се опитва да запази влиянието си пред обществеността. И вероятно по този начин, съсредоточавайки се да избегне скандала, намалява болката си. Можете да помислете върху това.

— Без съмнение — отвърнах аз. — А какво ще кажеш за себе си? Какво правиш ти, за да намалиш болката?

Майкъл отново въздъхна. Риташе с крака окапалите листа. После направи няколко крачки напред и застана с гръб към мен, точно на ръба на езерото.

— Не ме попитахте защо си тръгнах — пророни той. — Нямам отговор. Тогава Фред ми каза: „Майк, бих искал да съм мъртъв“. Ловджийската му пушка лежеше точно пред него. Ей там. Ние разговаряхме дълго. Опитвах се да го окуража, да му кажа, че не е толкова лош, колкото си мисли. Обясних му, че има много неща, с които той се справя по-добре от мен. Математиката, господи, той беше добър по математика. И тогава Фред ми отговори, нещо като: „Да, и аз мисля така“. И след това аз му казах: „Ще отида да видя какво е приготвила майка за обяд. Хайде“. И тръгнах. Дори не бях стигнал до къщата, когато чух изстрела.

Минаха няколко секунди в пълна тишина. Няколко секунди, в които единственият шум беше квакането на жабите в езерото. В този момент знаех: той пак преживяваше мига, когато е чул изстрела. Гърмежът вероятно ехтеше в главата му, заглъхваше и избухваше отново. Като звука на затръшващ се люк.

Смърт, изведнъж си спомних аз. Смърт в гората.

Внезапно той извърна лице към мен. Очите му бяха загубили част от своята сила. Бяха замъглени, сякаш бе насочил горящия си взор навътре в душата си.

— Знаете, че мога да видя в очите на хората, да разбера дали страдат точно така, както аз скърбя за Фреди — каза той. — И ако те скърбят, знаете ли какво правя?

Поклатих глава.

— Опитвам се да разбера как те се справят. Как живеят с толкова силна душевна болка. Татко се преструва, че е политически заангажиран. Мама си излива яда върху него. Обвинява го, че не е направил всичко, което е по силите му. Скофийлд, разговаряхте ли със семейство Скофийлд?

— Да.

— Те се присъединиха към новосъздадената група и въпреки всичко… — Изведнъж той млъкна и очите му проблеснаха. Прониза ме с поглед. — А вие дращите.

Замълчах. Усещах как пламъкът на цигарата изгаря пръстите ми.

— Вие дращите и претендирате, че си вършите работата — продължи той. — Следвате набелязаните си въпроси. Без мнение, без съжаление… — Махна с ръка към мен. — Без болка.

Хвърлих цигарата върху вкаменената есенна земя. Стъпках я с крак. Направих го много бавно.

Беше почти дете. Бледа имитация на баща си. Таткото много странен, повърхностен, груб, а синът искрен, деликатен и сериозен. Бях разбрал много от нещата, когато се заразхождах около езерото. Реших, че Уолтър Съмърс лъже, а Алис Съмърс ми казва истината. Всичко се промени след неколкоминутен разговор с оцелелия им син. Защото това, което ми разказа, звучеше истински.

— И така, какво ще кажеш за теб? — попитах отново аз и продължих да се взирам в краката си. — Все още не си ми обяснил как ти се…

Той реагира. Вдигна страхотен шум. Погледнах нагоре. Главата му се клатеше, сякаш се мъчеше да се контролира. Очите му бяха спокойни, но изпълнени с молба и опустошение. След миг се опомни.

Момчето си пое дълбоко въздух няколко пъти, после тихо пророни:

— Нека да влезем вътре.

Кимнах и го последвах безмълвно към къщата. Нямах други въпроси.