Кийт Питърсън
Люк (24)

23.

В началото не доловях никакъв шум. Само тишина, дълбока и продължителна, като северна полярна нощ. Мислех, но не проумявах нищо. Гледах, но не различавах нищо.

Чух трясък. Не беше далеч. Около секунда ми трябваше, за да разбера, че някой тръшна вратата на кола.

Той идваше. Смъртта идваше.

Чувах стъпките му по асфалта.

Премигнах. Разтърсих глава. Огледах смачканото купе. Лежах на една страна. Бях ранен. Всичко това ми мина през ума, докато стъпките се приближаваха.

Опитах да се надигна, но главата ми тежеше цял тон и усещах челото си влажно и лепкаво. Не исках и да знам защо.

Бавно си спомних, че колата ми бе изскочила от платното и се беше преобърнала на дясната си страна. Левите й гуми бяха във въздуха, двигателят бе изгаснал и единият фар счупен. Другият светеше под странен ъгъл. Доколкото можех да различа, това бе единствената светлина.

Обмислях дали мога да достигна до прозореца от страната на шофьора. Можеше да се опитам да го сваля и да се измъкна. Несъзнателно разбрах, че трябва да действам бързо, но в този момент не проумявах защо.

После си спомних. Стъпките. Той се приближаваше. Опитах се да се помръдна. Заслушах се, но не долових никакъв шум.

Къде е той? Къде по дяволите е той?

— Рискувай — промърморих си на глас.

Надигнах се и съвсем леко се преместих. Страхувах се, че колата ще се преобърне, но явно тя се беше забила здраво в земята. Пръстите ми достигнаха дръжката на прозореца, сграбчих я и свалих стъклото.

Сега трябваше да освободя краката си и да ги подпра на отсрещната врата. Къде са онези проклети стъпки? Къде е Смъртта? Къде си ти, подивяло момче? Преместих внимателно краката си и стъпалата ми се опряха в метала. Почувствах болка в глезена и си помислих: Късметлия съм. Нямам нищо счупено.

Отблъснах се. Надигнах се и почти успях да седна. Достигнах до ръба на прозореца. Повдигнах се. Издърпах се. Не беше лесно. Пъшках и купето на преобърнатата кола се изпълни с неприятното сумтене на носа ми. Бързо се преместих, за да мога да извадя лактите си навън. Първо едната ръка, после другата. Подадох главата си на чист въздух. Почувствах се по-добре. Влачех се напред и се опитвах да измъкна тялото си, а след него и краката си. Издърпах се до задната врата. Десният ми крак се освободи, после левия. Направих го. Изскочих върху колата и вдишах студения, наситен с борово ухание въздух на ноемврийската гора.

Спуснах се отстрани по колата. Притисках се в метала до последната минута, когато краката ми щяха да докоснат земята. Тогава щях да се отдръпна. Стъпих върху меката пръст, но коленете ми се подгънаха. Направих една крачка, за да не загубя равновесие. Стоях до обърнатата кола. Мъглата ме обгръщаше. Не можех да различа нищо освен сенките на дърветата край пътя. Сега светлината на фара започна да мига, отслабна и заигра в пространството.

Смъртта изкрещя и куршум изсвистя в нощта.

По-късно си спомних, че за миг го зърнах. С крайчеца на очите си улових черния му силует и ухиления му череп, докато се промъкваше към колата под примигващите светлини. Ако не бях действал, ако не бях реагирал неочаквано, вероятно мозъкът ми щеше да се превърне в розова пихтия и да се пръсне върху ламарината на доджа. Но аз използвах този миг, наведох се и клекнах. Револверът проблесна над мен. Усетих как куршумът профуча над косата ми и се заби в колата. Силна болка проряза гърба ми и аз се разтреперих. Смъртта отново стреля и куршумът пак проби метала.

Планирах да скоча напред, да се нахвърля върху него и да го съборя на земята. Но коленете не бяха тези от младините ми. Коленете ми всъщност не можеха да се сравнят с това, което бяха преди половин час. Когато се наведох, те ми изневериха. Паднах и се претърколих. Изстрелът проехтя в мъглата зад мен. Главата на Смъртта изникна само на сантиметри от мен. Протегнах се и впих пръсти в гумената маска. През отворите видях искрящите му, яростно въртящи се очи.

Той се отдръпна. Вдигна оръжието пред лицето си. Отново се претърколих и този път куршумът се заби върху настилката на пътя. Искри просветнаха върху асфалта. Чух отекващия удар и стенанието на Смъртта. Използвах този миг и се вдигнах на крака.

Застанахме очи в очи. Приготвих се да скоча. Той сграбчи револвера с двете си ръце и го насочи към мен. Изръмжа.

— Хайде, хайде — изсъсках аз.

Той се приближи и високо се изсмя. Изведнъж стреля в главата ми и това бе грешката му. Ако се беше прицелил някъде в тялото ми, щеше да ме повали. Леко се наведох на една страна и куршумът профуча покрай мен. Ръцете му се протегнаха отново напред. Сключих пръстите на дясната си ръка в юмрук и без той да очаква го стоварих върху гърдите му.

— Аааа! — изкрещя той и залитна настрани.

— Ще те надхитря и ще те претрепя, проклетнико — задъхвах се аз. И тогава го нападнах.

Той обаче бе бърз, много по-бърз от мен. Опомни се, замахна с пистолета и ме удари отляво в гърдите. Изкашлях се, претърколих се и докато се свестя, отстъпих назад. Последва ме.

Смъртта се приближаваше. Виждах очите зад раздраната му маска. И тогава разбра, че не бе толкова бърз и нямаше да успее да ме достигне.

Няколко секунди ние стояхме неподвижно един срещу друг. Наблюдавах движението на сянката му върху преобърнатата ми кола.

— Махай се — изпищя той.

Гласът му прозвуча като стържещ нокът върху стъкло. Не беше нормалният му глас, но също не бе и въображаем. Гласът му трептеше, изпълнен с омразата, насъбрала се в него. Този звук стегна гърлото ми.

— Махай се от моя град — крещеше той. — Махай се.

— Млъквай и ела при мен, кучи сине — извиках аз. Исках да го заблудя. Дишах на пресекулки. Краката ми се подгъваха. Нямах повече сили и бях решил да се предам, ако се приближи.

— Махай се — изпищя той.

Не го последвах. Само няколко метра ни деляха, но той се извърна и побягна. Изчезна в мрака. Стоях неподвижен в тъмнината. Задъхвах се. Очаквах да изскочи някъде от бялата мъгла. Но тогава чух вратата на колата да се отваря някъде надолу по пътя: отвори се и затвори. Двигателят се задави и зарева. Долових звука на запаления автомобил и превключването на скоростите.

Чух, че се отдалечава от мен. Той си бе отишъл.