Кийт Питърсън
Люк (21)

20.

Тръгнах обратно към града. Спрях до една дрогерия и от автомата набрах информацията на Кънектикът. Дадоха ми номера на телефона на доверието и се обадих. Линията беше заета. Поръчах си чаша кафе и опитах отново. Сигналът все още беше зает. Изпуших една цигара навън на паркинга. Още веднъж опитах. Пак заето. Отново се обадих на информацията, за да разбера дали адресът на телефона на доверието е записан в указателя. Имаше го в указателя: улица „Брайър“, в църквата „Сейнт Андрю“. Качих се отново във вехтия додж.

Пътят до Кънектикът криволичеше през гората, както повечето пътища в този район. Сега нощната мъгла се стелеше от края на гората, извиваше се до платното и се разстилаше върху асфалта като тънък лист. Тя блестеше на светлината от фаровете.

Стори ми се, че карам много дълго. Всичко изглеждаше безкрайно по тези пътища. Те се извиваха и криволичеха, но не се променяха. Дърветата и тъмнината бяха постоянните им спътници. Шофирате с мили, без да забележите светлина — нито червен сигнал на светофар, нито блещукане на лампи от прозорците на къщи зад клоните. Като си помислите, че може да сте се загубили, да свършите горивото или да ви се счупи колата, изпитвате чувството, като че ли сте на стотици мили от каквото и да било населено място. Но ако застанете много тихо в нощта и се заслушате, ще чуете тихото бръмчене на други превозни средства, отминаващи по близкия път, който се извива и криволичи през гората, която остава непроменена.

Забелязах малка табела „добре дошли“ до пътя, единственият граничен знак между двата съседни щата.

Брентфорд е съвсем малък град. Може би около петдесет хиляди души. Не успях да стигна до центъра му. Намирах се в покрайнините, около големи къщи върху огромни пространства земя, когато открих римокатолическата църква „Сейнт Андрю“ в Брентфорд.

Това беше една стара, рушаща се сграда на върха на скалист хълм. Изглеждаше запустяла. Стените й, някога бели, сега бяха потъмнели от времето и напукани. Мазилката върху купола бе толкова изронена, че се показваха наклонените греди на покрива. Не се забелязваха светлини вътре, само луната странно се отразяваше върху издадения прозорец над входната врата.

Изкачих се по лъкатушещия път до църквата. Отпред нямаше други паркирани коли. Почти бях убеден, че съм сбъркал мястото. Пристъпих в прохладната нощ и затръшнах вратата на колата зад гърба си. Тишината сякаш пропълзяваше в тъмнината, за да заобиколи мястото като индианци в стар каубойски филм. Закрачих по чакълената пътека до грохналата църква. Изкачих стъпалата и застанах пред две огромни дървени врати, обковани с месинг. Докоснах дървото. Вратата се залюля и силно изскърца. Направих опит да се засмея от ефекта на ужасния звук, напомнящ ми за филм на ужасите. Не успях. Пристъпих вътре. Вратата издаде скрибуцащ звук и се затвори.

Въздухът беше пропит със застоялата миризма на свещи и мухъл. Стоях в тъмнината. Върху стената, до която бях застанал, луната грееше с блед ореол през матовото стъкло. Можех да различа призрачната синя сянка на свети Андрю, главата му отметната назад, устата му широко отворени в агония, ръцете и краката му приковани във формата на кръст. Успях да видя и мрачните лица на царете, червени, бели и жълти, които поднасяха своите дарове на Витлеем. Можех да забележа и дразнещо аления ангел, който надуваше последната тръба. Помислих си, че виждам очите на дявола, горящи в сребристо на фона на луната.

Извиках:

— Здравейте.

Никой не ми отговори. Пристъпих няколко крачки напред и се заслушах. Стори ми се, че чувам неясни гласове в пустото пространство. Никога не съм обичал църквите. Винаги съм влизал в тях от немай-къде.

Очите ми привикнаха с тъмнината. Вече можех да различа формите на църковните столове, които не бяха много. Преди са били много повече, но сега се забелязваха оголените и ограбени места, където някога са били. В този момент зърнах олтара. Втренчих се в разпънатия на кръст Христос, който светеше слабо на стената. Дървени парчета от жертвеника стърчаха точно до него. Изглеждаше в много лошо състояние и почти разрушен.

Бавно огледах мястото. Забелязах леко движение вляво. Завеси, помислих си, и се взрях в нощта. Зад тях обаче видях много по-плътна тъмнина. Приближих се към страничното крило на църквата.

Гласовете в пустото пространство бяха все така слаби, мърморещи, но вече се чуваха по-ясно. Стигнах до завесата и я издърпах. Минах в тъмнината отзад.

Имаше коридор, в който не можех да видя почти нищо. Пристъпвах напред с ръка, подпряна на стената. Ненадейно пръстите ми докоснаха метална врата. Стоях и слушах. Гласовете се чуваха зад нея.

Отворих вратата. Там вътре беше тъмно като в рог. След това различих изгнило стълбище, което се спускаше надолу. Мразех църквите. Винаги съм ги мразел.

Заслизах по стъпалата. Мърморещите гласове станаха по-високи. Краката ми стържеха по каменен под. Бях попаднал в приземието на църквата. Не можех да се ориентирам в тъмнината.

Извиках:

— Здравейте.

Изведнъж светлина заблестя пред мен и ме удари като острие на сабя. Тя ме заслепи и аз вдигнах ръка пред очите си.

— Да?

Беше глас на жена. Видях силуета й на вратата, която току-що се отвори пред мен. Последва дълъг миг, в който ярката светлина ме заслепяваше и ми пречеше да видя нещо. Гледах косо, а ръката ми все още беше вдигната като щит. Пристъпих напред.

— Ух… да… — Този път тя заекна и неувереността й ме накара да замълча. Беше ми познат този глас, сякаш изплува в съзнанието ми от предната нощ. Сега, прикован на мястото си, изненадан и неподвижен, долових слабия й дъх: звук на уплаха и разпознаване.

Пристъпих напред. Вторачих се в стаята зад нея. Едно бюро. Прегърбени фигури, наведени над телефони. Тогава тя колебливо отстъпи назад. Почти залитна и когато се отмести, светлината премина през лицето й.

Застинах на мястото си. Свалих ръка.

— Познавам ви — пророних аз.

Тя отговори тихо и лицето й пребледня.

— Да, Джон.

— Чандлър Бърк — казах аз.

А тя отговори:

— Да.