Кийт Питърсън
Люк (12)

11.

На сутринта Тамани Бърд изпрати няколко мъже. Те слязоха в пещерата с въжени стълби, каски с фенерчета и мощни прожектори. Елегантен начин. След около половин час се върнаха. Изнесоха фасовете, кибритените клечки и хартията. Информираха ме за вероятността кучето да е отровено, преди да е било закачено на клона. После повториха думите на няколко деца, разтревожени от самоубийствата, които бяха решили да си го изкарат на мен. След това си отидоха.

Тази слънчева сутрин се съгласих с тях. Действително цялата нощ: сънят, преследването в гората, кучето, пещерата, всичко сега ми напомняше за един продължителен ужасен кошмар. Той се беше стопил като леда в пролетни води, така както обикновено се забравяха сънищата на сутринта.

Все пак се опитвах да го проумея. Мъчех се да не го загубя от съзнанието си. Докато стоях на паркинга до колата ми, брулен от вечерния мразовит вятър, гласът кънтеше над бръмчащия двигател. Онзи странен, висок, безполов глас: Смъртта — ми повтаряше той. Смъртта в гората. Но Нанси Скофийлд бе умряла в стаята си. Родителите й бяха разбили вратата, преди да я открият. Съдебният лекар беше заявил, че тя е починала от свръхдоза успокоителни лекарства. Убийството изглеждаше съвсем невероятно. Тя дори не беше умряла в гората. Различаваше се от смъртта на кучето. Не беше като края на моята дъщеря.

Старата ми кола бучеше пред верандата на хотела, но след малко замърка тихо. Отпуснах се върху седалката и се замислих за безизходното положение, в което се намирах. Направих обратен завой и се спуснах от върха на планината.

Разбира се, продължих да мисля. Това не бе някаква шега, не беше лудост на едно тъжно, сърдито дете. Беше тайна, която не можех да разгадая. В известен смисъл цялата история бе една мистерия.

Насочих се към града. Заповедта на моя главен редактор беше да изпратя толкова статии, колкото успеех да напиша преди уикенда. Предположих, че начинът, по който той щеше да погледне на тях, беше личен, и щеше да се увери, че аз не се опитвам да прокарам някакво сериозно журналистическо творение покрай него. Затова, когато пристигнах на главната улица, спрях пред пощата и изпратих до града материала за Скофийлдс с експресно писмо. След това закусих в близкия малък ресторант и прочетох „Стар“. Исках да се уверя, че Кеъри вече е изопачил делото „Делакрос“, така както само той можеше. След това, убеден, се върнах отново на работа.

Задачата ми сега беше Фред Съмърс. Шестнадесетгодишно, консервативно момче, с пронизващ поглед от снимката в ежегодния училищен албум. Слаб, висок, срамежлив. Облечен в униформен пуловер. С много къса руса коса и широка усмивка. Поставил дулото на оръжието между разтеглените си в усмивка устни и натиснал спусъка. Преди три седмици.

Баща на Фред беше Уолтър Съмърс. Той имаше своя собствена инженерна фирма в Роджървил и също беше един от местните политици. Заемал служебен пост пет години в местната управа, преди да бъде избран миналия ноември за член на районната камара. Както научих, вече беше обсъждано предложението да заеме нов, по-висок пост и беше един от най-вероятните претенденти за кмет, след като сегашният подаде оставка след две години.

Тази сутрин Уолтър ме посрещна на ливадата пред дома си. Притежаваше скотовъдна ферма до гората в долината Грант — около двадесет акра земя, която се простираше по хълмовете зад къщата. Онези баири, които сега пламтяха от червените листа на дъбовете на фона на жълтите кленове в задния двор. Когато протегна дясната си ръка, за да се здрависа с мен, Уолтър Съмърс посочи околността с лявата.

— Великолепна есен — каза той, докато разтърсваше ръката ми. Върху лицето му грееше усмивка, когато изрече тези думи.

Той беше почти на моята възраст, висок и мускулест. Имаше пепеляворуса коса, опадала малко, но не цялата. Останалите кичури откриваха изваяните черти на загорялото му лице. Кожата около проницателните му сини очи се покри с бръчки, когато се засмя. Хилеше се непринудено. Имаше глас на държавник и го показваше. Говореше с дълбок, ясен и плътен тембър.

— Съпругата ми е вътре. Също и синът ми, по-големият, Майкъл. Специално заради вас остана вкъщи и не отиде на училище. Всички искрено желаем да разговаряме с вас. Мислим, че това може да помогне много на хората.

Аз кимнах и тръгнах след Съмърс, който ме поведе.

Влязохме в широка, добре осветена всекидневна. Беше тихо място. Върху облицованата с неполиран бук стена бяха закачени няколко глави на елени. Килимът беше кафяв, а по-голяма част от мебелите преливаха в различни нюанси на жълто-кафяв цвят. Ловни и спортни списания бяха натрупани под масичката за кафе и върху рафтове до креслото. В единия край на малката масичка се забелязваше лула и тук-там се мяркаха пепелници. В единия ъгъл имаше камина, а върху ламперията над нея бяха окачени снимките на Уолтър Съмърс сред футболния отбор и по време на лов. Спортен трофей висеше от ръба на ламперията, а от другата страна една от плячките на ловеца.

Госпожа Съмърс, Алис Съмърс, се надигна от дивана, когато влязох. Тя бе дребна жена, прехвърлила тридесетте. Все още красива, но ясно се забелязваше, че преди е била поразително прелестна — като кинозвезда, с изящния си нос, пълните си чувствени устни и кестенява коса, която се спускаше по раменете й. Уолтър Съмърс стоеше и ме гледаше гордо в очите, когато тя ми подаде ръка. И аз не можех да спра да размишлявам, когато погледът ми се плъзна от главата на елена към футболната статуетка и после към Алис Съмърс. Просто не можех да престана да мисля: това трябва да е мястото, което тя е обкичила с трофеи.

Госпожа Съмърс ме наблюдаваше с бегла, тревожна усмивка. И зелените й очи изглеждаха обезпокоени. Това беше поглед, който те караше да се замислиш дали трябва да се държиш мило с нея, или да я удариш. Взор, който те караше да направиш нещо. Усмихнах й се. Очите й се изпълниха с благодарност и в този момент, без да знам защо, разбрах, че не харесвам Уолтър Съмърс.

Седнахме.

— Предполагам, че най-добре е да започнем — обади се Уолтър Съмърс — с това, което се случи… Имам предвид онова, което Фред реши да направи. За нас то беше, както може би предполагате, истински шок. — Той замълча, за да ме изчака да кажа: „Да, разбира се“.

— Да, разбира се — обадих се аз.

— До този момент… — продължи Съмърс, сякаш разказваше някакво интересно приключение на сбирка на местната ловджийска дружинка. — Беше началото на октомври… и до момента, в който се случи, ние нямахме абсолютно никаква представа, че нещо не е наред. Никаква. — Той погледна към съпругата си, за да потвърди думите му, но тя се взираше в пръстените върху прекрасните си малки ръце. Сви устни, без да отрони и дума. Уолтър продължи бързо: — Фреди беше… — Той също сви устни, повдигна ръце и се замисли. — Едно обикновено дете. Предполагам, че можете да го напишете. Не знам какво друго да ви кажа. Той обичаше момичетата, спорта и училището. Винаги изглеждаше жизнерадостен. Ако е имал някакви проблеми… е, той не обръщаше много внимание на бележките си в училище, всъщност не правеше нищо повече от това да ходи на редовните занимания. Но мисля си, че това са обикновените проблеми. Нещо, което може да се случи на всеки. Тийнейджъри, нали знаете. — Той въздъхна и ме погледна сериозно. — Е, и така… една събота миналия месец той излезе от къщи и отиде до езерото. Това, което се намира навън в задния ни двор. Взе и ловджийската си пушка. Подарих му я за Коледа. След малко по-големият му брат, Майкъл, слезе и отиде при него. Работех на бюрото си на горния етаж. Видях как двамата си бъбрят, седнали на брега. Те винаги са били много добри приятели. После Майкъл стана и тръгна към къщи. Беше се обърнал с гръб към него, но аз видях какво стана. Фреди все още седеше там, до езерото, с лице към него. Но аз го наблюдавах, когато той вдигна ловджийската пушка от земята. Видях го как я насочи към себе си. След това чух изстрела… и видях… Е, вие можете да си представите какво. Той се застреля в главата.

Погледнах към госпожа Съмърс. Тя изучаваше ръцете си. Беше преплела пръсти и обръщаше дланите си нагоре-надолу. Сякаш виждаше нещо в тях, нещо в далечината. Устните й леко трепереха.

Уолтър Съмърс отново седна на дивана. Той погледна нагоре и леко обърна главата си надясно като човек, забелязал призрак. Или като мъж, който иска да покаже на един репортер най-добрия си профил. Пое си дълбоко въздух и продължи:

— Не мисля, че успях да го разбера.

— Не казахте ли, че може да е нещастен случай? — попитах аз.

Уолтър изведнъж се извърна, впи поглед в мен и продължи:

— Е, аз… — усмихна се тъжно, но загадъчно. — Не. Съдебният лекар е добър човек. Чарли Ратзинер. Той установи, че е самоубийство. Но позволете ми да ви попитам. Чарли успя ли да разбере причината, която накара едно обикновено момче като Фреди…

Телефонът иззвъня. Госпожа Съмърс се надигна от дивана, но съпругът й махна с ръка.

— Аз ще вдигна — рече той. — За мене е.

Той представи прекрасната си фигура, докато крачеше към вратата. Излезе в коридора. Чух го как вдигна слушалката и каза:

— Здравейте? — После вратата се затвори след него.

Мина цяла минута в пълна тишина. Стоях с госпожа Съмърс, която изучаваше ръцете си и замислено се усмихваше. Станах от стола и започнах да ровя в джоба на ризата си. Накрая извадих една цигара и попитах:

— Имате ли нещо против…

— Нищо от това не е истина и вие го знаете, нали — каза тя. Гласът й бе дрезгав. Изведнъж очите й заплуваха, но продължи да гледа втренчено в ръцете си. — Нито една дума. — Преглътна трудно и продължи: — Той, Фреди, не можеше… да бъде като тях. Не беше… такъв, какъвто баща му желаеше. Той не можеше… да остане верен на… всичко това… Нали разбирате? — Тя вдигна рамене в безпомощен жест и след това посочи трофеите около нея.

Замълчах. Исках да кажа нещо, но не можех. Исках да й изкрещя: Замълчете, госпожо. Аз съм репортер. Всичко, което вие кажете, аз ще го напиша във вестника. И после каквото и да прави вашият съпруг, за да ви тормози, той ще го повтори отново. Просто не казвайте нищо. Аз продължавах да мълча. Не проронвах и дума. И може би нямаше значение, защото тя вече знаеше. Може би просто не я интересуваше нищо повече.

— Вие разбирате, че Фреди не беше като своя баща — продължи тя. — Той се опитваше, опитваше се толкова упорито… и Уолтър… Уолтър се отнасяше към него, сякаш той беше провал за нашето семейство, едно разочарование. Но то беше само, бе само… Фреди се опитваше да поправи всичките си грешки. Той не се бе включил във футболния отбор. И ловът… винаги се връщаше с празни ръце… — Изведнъж тя се засмя с неприятен рязък смях. — Мислеше си, че е страхливец… Той си мислеше… Не, той не беше момче, което можеше да застреля елен. Веднъж, след като тримата се върнаха от лов, аз го намерих да лежи на леглото си и да плаче. Ридаеше, с глава заровена в длани. И знаете ли какво ми каза, господин Уелс? Той изплака: „О, господи, мамо. Той беше точно пред мен. Бе нужен само един перфектен изстрел, а аз хвърлих камък към него, когато другите не ме гледаха. Исках да го подплаша, за да избяга, преди да са го застреляли. Беше толкова красив“. Това е, което Фреди ми разказа. И след това… после ме накара да се закълна, че няма да го издам. Той ме помоли. А в деня, в който той напусна футболния отбор…

— Госпожо Съмърс — прекъснах я аз.

— Знаете ли, че Фред беше страхотен по математика? Страхотен. — Тя се наведе към мен и очите й настойчиво затърсиха моите. — Но той не желаеше да учи, защото Уолтър…

— Госпожо Съмърс, трябва да осъзнаете, че всичко, което казвате, го записвам. Имам предвид…

— Отпечатайте го. — Изведнъж гласът й се изви и прозвуча яростно. Наблягаше на всяка своя дума. Очите й блестяха. Гласът й стана още по-дрезгав, сякаш извираше дълбоко от гърлото й. — Напишете всичко това! — процеди тя.

Вратата на коридора се отвори. Тя наведе глава и млъкна. След миг Уолтър Съмърс прекоси стаята с енергичната си походка и плесна с ръце.

— Е — каза той, — докъде бяхме стигнали?