Кийт Питърсън
Люк (32)

31.

Мотопедът тракаше, пушеше и пълзеше, докато се изкачвахме по склона до гребена на хълма, обратно в хотела.

В стаята ми Крис седна уморено на ръба на леглото, с присвити напред рамене и наведена глава. Отпуснах се на стола до бюрото, отметнах глава назад, с цигара между пръстите в едната ръка и с чаша уиски в другата.

След продължително мълчание Крис заговори тихо:

— Чувствам се, сякаш съм излязъл от нощен кошмар.

Мълчах и продължавах да го слушам. Длъжен бях да го оставя да говори.

— Помислих си, че той е истински… помислих си, че той… О, господи, просто се чувствам, сякаш… всичко е толкова… — Лицето му се изкриви от болка. — За какво съм тук? Защо съм още тук, след като тя си отиде?

— По дяволите, не е това начинът, по който трябва да говориш — изсъсках аз. Но усетих как един въпрос се заби и дълбоко заседна в мозъка ми. Той болеше. — Още не си решил дали искаш да живееш, или да умреш? Организирали са комитет, който може да ти помогне.

— О, тези групи вонят — сопна се той.

— Повечето комитети са такива.

— Не мога да открия начина, по който… — изплака Крис. По страните му потекоха сълзи, които навлажниха устните му. Приличаше на малко петгодишно момче. — Просто не виждам смисъл. Защо да продължавам да живея, господин Уелс? Вие някога чувствали ли сте се така? — Той вдигна поглед към мен.

— Да — отговорих. — Чувствал съм се по този начин.

Крис ме изгледа смаяно.

— Нима?

— Разбира се — казах аз. Знаех, че трябва да му разкажа повече, но не го сторих. Желаех Чандлър да е тук, за да ми помогне.

Крис замълча за минутка, после продължи:

— Тя ми обясняваше колко е красива смъртта, как ставаш част от всичко, как нямаш повече проблеми. Каза ми, че няма да е необходимо да се грижи повече за майка си. Тя беше разочарована от нея. Лъжеше я. — Мислите му го отнесоха другаде и те предизвикаха усмивката му. — Същото като с моята майка. Само че при нея вината е…

— Тя постоянно ти говореше за това, нали?

— Ами… Ох, не, не моята вина. Нейната. Начинът, по който ме гледаше през цялото време, сякаш тя… толкова… съжаляваше. Нали разбирате?

Поклатих глава и го погледнах озадачено. Опитвах се до го накарам да продължи.

— Не точно.

— Ох, просто… Татко ми умря, когато бях много малък. Майка трябваше да работи, да се прибира късно вкъщи и сама да се справя с всичко. — Усмихна се и лицето му се изкриви в гримаса. — Страхувах се да оставам сам в къщата. Затварях се в килера и се криех в тъмнината, докато тя се прибере. Желаех татко да се… ти знаеш… върне. — Той обви с ръце коленете си. — Тя се прибираше след работа и ме намираше да се крия там и само ме поглеждаше, нали разбираш? Сякаш… тя… много… съжаляваше. Като че ли беше виновна. И отмяташе глава. Имам предвид начина, по който ме поглеждаше. Все още прави така. Понякога си мисля, че изрича всички тези глупави обяснения, за да разбера защо трябва да работи през нощта. Но съм сигурен, че го прави, за да не ме вижда през деня. Така тя не изпитва… чувството… не съжалява през цялото време.

Опитвах се да измисля нещо, да отговоря, да го успокоя, но не успявах. Всички думи ми звучаха безсмислени.

Той замълча за минута, после добави:

— Затова ние разговаряхме за смъртта.

— По дяволите — обадих се аз неубедително. — Това не е отговор.

— О, да? — Той вдигна поглед и очите му заблестяха гневно. — А ти можеш ли да ми кажеш кой е правилният отговор?

Долових отчаянието в гласа му, който прозвуча прегракнал. Изпитах някакво дълбоко безпокойство, играех си с цигарата и се опитах да сменя темата.

— Значи вие двамата сте разговаряли много?

Гневният тон изчезна и той изправи гордо рамене.

— Казах ти. Тя ми разказваше всичко. Ние си споделяхме всичко един на друг.

Отпих една глътка от уискито и си дръпнах от цигарата.

— Всичко — учудих се аз.

— О, да — сопна се той, после леко се усмихна. — Ние непрекъснато разговаряхме.

Наклоних напред цялото си тяло.

— Крис — подхванах аз. — Говорихте ли за телефона на доверието? Споменавала ли ти е за разговорите, които е провеждала с хората по телефона?

Той изсумтя.

— О, да. По дяволите, да. Някои от тях са били много смели.

— Така ли?

— О, да.

— А спомняш ли си да ти е казвала, че е разговаряла с Фред Съмърс и Нанси Скофийлд, преди да се самоубият?

Устата му остана отворена.

— Как разбра?

— Казвала ли ти е?

— Да… да, беше много разтревожена след това, което се случи с тях.

— И мислиш, че това е причината тя да се самоубие?

Той се колебаеше.

— Не знам. Не, не мисля, че е заради това. Имам предвид, че ние разговаряхме много за тези случаи, нали разбираш? И тя беше мислила много върху тях. Чувстваше се… в началото тя се чувстваше, сякаш се е провалила и ги е предала. Аз й казах… обяснявах й, ти знаеш, искам да кажа: те са имали свои собствени проблеми. Изглежда, че думите ми наистина я окуражаваха за кратко.

Не откъсвах поглед от него и изучавах сериозното му лице.

— Какви бяха техните проблеми. На Фред и Нанси? Споменавала ли ти е?

— Е, да, някои. — Той вдигна ръка и прокара пръсти през косата си. Сега очите ми се бяха впили в него. — Нанси, спомням си. Мичел ми каза… че тя се навъртала наоколо с един от нейните учители и после…

— Изчакай, изчакай за минутка — прекъснах го аз. Изправих се на крака. Оставих чашата с уискито на бюрото. Задъвках ноктите си и закрачих напред. — Трябва да е това. Искам да кажа, че Мичел е знаела всичките им тайни. Нанси й се обажда и й разказва, че спи с учителя си. Нанси е на петнадесет години: това може да го провали, да унищожи кариерата му. Дори има вероятност да бъде изпратен в затвора за постъпката си. Може би е разбрал, че Мичел знае… — Спрях да крача. — Кой беше? Спомняш ли си?

Крис трескаво зарови в паметта си.

— Не. Тя никога не ми е казвала. Искам да кажа, че щях да си спомням, ако ми беше разказала нещо за това. Учител, мъж, нали разбираш? Мичел сподели, че не може да ми спомене името, защото той е жив все още.

Въздъхнах.

— Разбира се, разбира се. — Разтърках очите си и погледнах през прозореца. Забелязах как черното небе се беше превърнало във виолетово. Звездите бяха избледнели. Минаваше пет сутринта.

Върнах се обратно до бюрото. Зарових из разпръснатите листа около пишещата ми машина и извадих един от тетрадка, на който бях преписал стихотворението на Нанси, озаглавено от нея: „Любовно писмо“. Подадох го на Крис.

— Използвах го за статията си — казах аз. — Нанси го е писала.

Той забоде поглед в листа, после завъртя очи, опитвайки се да разчете разкривения ми почерк. Измърмори на глас първите редове:

— Ден след ден взирах се в твойта любов,/че тази страст хладно, тайно замира… — Прочете го докрай наум и после ми подаде обратно листа. — Учих Едгар Алън По в часовете по английска литература. Харесвам произведенията му.

— Въобще не ме изненадва, приятел. И Нанси го е харесвала. — Вдигнах поглед към него. — Мичел спомена ли за стихотворението?

— Не, но знам, че По е написал нещо подобно, което също е озаглавил „Любовно писмо“. Много ми прилича на неговото… Не знам как се нарича това, сещаш ли се? — Той посочи към листа, който продължавах да държа. — Това тук трябва да съдържа буквите, по точно името на човека, за който е писала.

— Какво?

— Да. Това е като… кажи го де.

— Акростих. Как се разчита?

Крис вдигна рамене в безпомощен жест.

— Не знам. Не мога да си спомня.

Грабнах телефона и набрах номера на Маккей. Той вдигна при първото позвъняване.

— За бога, кой е? — обади се той.

— Уелс, приятелю. Съжалявам, че те събудих.

— Проклятие. Не си ме събудил ти, а ревливото бебе. По дяволите, за какво се обаждаш? — Чувах бебето да плаче.

— Слушай, татенцее… — провлачих аз.

— Млъквай — изкрещя Маккей.

— Отиди до претъпканите с книги лавици и измъкни прашния том на Едгар Алън По.

— Добре. По дяволите, изчакай.

Зачаках. Писъците на бебето намаляха. Продължих да чакам. Ревът отново се усили. И тогава Маккей вдигна слушалката.

— Да. Сега какво? — попита той.

— Намери стихотворението „Любовно писмо“.

Изчаках да се обади.

— Добре — изсъска той.

— Трябва да има код или нещо подобно…

— Да. Това е акростих. Има забележка под редовете. Пише, че ключовата дума се открива, като вземеш първата буква от първия ред, втората буква от втория ред и така нататък.

— Лека нощ, татенце.

— Майната ти.

Затворих. Веднага започнах да декодирам стихотворението.

И тогава високо възкликнах:

— Дяволите да ме вземат.

Дейвид Бранд.