Кийт Питърсън
Люк (14)

13.

Не беше лесно да се напише статията за Съмърс. Цялата сряда провеждах разговори, след това вечерта се върнах в хотелската стая, за да се отдам на историята. Останалата част от нощта се посветих на работа. Пръстите ми тракаха по клавишите на пишещата машина час след час. Пушех цигара след цигара. Отпивах бавно от чашата с уискито. Всеки път, когато си мислех, че съм приключил, стрелвах с поглед възглавницата, копнеейки за сън. После го плъзвах от леглото към страницата пред мен. И тогава изваждах листа, смачквах го и го захвърлях на килима. После започвах всичко отначало.

Исках, опитвах се, да изложа разбирането на Майкъл. Да докажа, че невинаги едно дете може да бъде възпитано правилно, но също и че върху никого не трябва да се стоварва вината. Да разкрия измамата на бащата като самоизмама, безумното желание на майката като предрешена скръб. Исках да докажа, че някои неща не могат да се избягнат дори когато давате най-доброто от себе си. Това беше насоката, която си определих. Но беше много трудно да се напише върху листа.

Бях пуснал завесите на прозореца. Тъмната пролука, където те се съединяваха, бавно се превърна във виолетова. Аз продължавах да печатам. После виолетовият процеп стана син. Видях как нощната мъгла обезцвети студеното сутрешно слънце. Накрая измъкнах последната страница от машината. Натрупах листите, оставих ги на масата и си легнах.

Когато се събудих, беше много късно, за да занеса материала до пощата, затова пътувах четиридесет и пет минути до Уайт Плейнс. Отделът там не беше многоброен. Само една голяма стая на втория етаж над магазин за мебели. Имаше няколко стари дървени бюра, много телефони, два телекса и неколцина енергични младежи, почти деца, които се опитваха да си пробият път на юг.

Препечатах статията и я пуснах по факса. Листът се завъртя бавно в машината и бе изпратен към града по телефонната жица.

Позвъних в редакцията в Ню Йорк. Алекс вдигна при първото позвъняване.

— Получихте ли я?

— Да, получихме я. Изглежда ми добра, татенце.

— Благодаря, синко. Слушай, Лансинг да е някъде наоколо?

— Тук е, татенце. Изчакай.

Татенцето зачака.

— Не ми говори — обади се след секунда Лансинг. — Чета я в момента.

— Как ти изглежда?

— Шшт.

Запалих цигара и зачаках.

— Драги — обади се тя след малко с мек тон.

— Добре ли е?

— Добре.

— Кеймбридж хареса ли парчето за Скофийлд?

— Всичко, на което се надявахме.

— Сигурно се е нацупил, шарил е с поглед, докато я е преглеждал, както винаги, когато съм се опитвал да направя нещо свястно.

— До голяма степен.

— Само проверявам. Как вървят нещата около делото „Делакрос“?

— Намекваш, че не си го чел?

— Бих искал, само да можех.

— Не си ли погледнал сутрешния вестник?

— Да. Е, изборът на съдебните заседатели е протекъл трудно?

— Но „Таймс“ направи изключително сполучлив състав.

— Охо.

— Да. — Гласът на Лансинг звучеше сякаш току-що беше изпила чаша червено вино. Плътен, дълбок и гладък. Дори в момента беше по-плътен, но не успях да различа дали нотка на смях или ярост се прокрадна в тона й. — Ей там на таблото Дънлоп е оставил съобщение, че голям брой съдебни заседатели от федералния съд в Манхатън са се разболели от грип веднага след като е започнало делото.

Изругах.

— Обясних на Кеъри как да направи подбора. Дадох му имената на хората, на които да се обади. — Изругах отново. — Дори му казах, че „Таймс“ са по следите му.

— Ах, но Кеъри имаше по-добра идея.

Опитах се да си представя как идеята узрява в главата на Кеъри, но не успях. Можах да видя само дебелото му изпотено и изтощено лице зад стърчащите мустаци. Забелязах как евтината му вратовръзка се полюшва под двойната брадичка. Дори си представих мокрите петна под мишниците на жълто-кафявия му полиестерен костюм. След това мислите ми ме накараха да потръпна.

— Страхувам се да попитам каква е… — обадих се аз.

— Написа статия за съдебната палата.

Прихнах да се смея с висок глас.

— Ако на нападнат и пребит връчват медал, Кеймбридж ще го получи.

— Дори не успя да го отпечата. Всъщност… — Тя замълча. Предположих, че се озърта, за да разбере дали не я подслушват. След няколко секунди тя продължи с мек тон: — Всъщност взимай предпазни мерки. Чуваш ли ме? Той дълго ще те преследва и ще направи всичко възможно, за да изглежда материалът ти лошо написан. Наистина е изровил томахавката. Това място въобще не е забавно без теб.

— Разбира се, че не е. Много места не са.

— Не и там, където аз съм била.

Не обърнах внимание на думите й и попитах:

— Кажи ми все пак, какво ми готви? Може би, че не пиша достатъчно четивни истории…

— Знаеш, че не е това. — Отново замълча.

— Е?

— А защото знае колко добър си ти и колко той не е.

— Хм. Предполагам, че не мога да му помогна.

Тя не отговори нищо. Дръпнах от цигарата си, но тя продължи да мълчи.

— Хайде, Лансинг — подканих я аз. — Какво става?

— Знаеш, че не биваше да го правиш по този начин — отговори тя.

— По кой начин?

— Много добре ме разбираш. Биографични данни. Деца. Родители.

— Това е моята гледна точка. Не ти ли харесва?

— Не трябваше да показваш на Кеймбридж, че можеш да го понесеш. Той осъзна, че си твърд човек.

Сега аз млъкнах. Издухах дима в слушалката и знаех, че тя чува съскането от другата страна на линията.

— Не се измъчвай толкова много, Джон — промърмори Лансинг. — И ти имаш правото да бъдеш човек.

— Да, но защо сега се преобразих?

— Говоря сериозно, Уелс.

Замислих се за момент над думите й.

— Почти свърших, Ланси. Имам само още един разговор. Мичел Теър. Ако приключа с интервюто до утре, ще се върна и ще напиша останалото в редакцията.

Лансинг отново замълча.

— Ще се радвам да те видя — пророни тя.

— Не ми говори така, Лансинг.

— Затварям.

— Чао.

— Чао.

 

 

Докато шофирах обратно по долината Грант към дома на Теър, аз не разсъждавах върху това, което ми каза Лансинг. Мислех си за Мичел. Последната жертва. Когато приключа разговора с нейната майка, щях да напиша статиите, изпълнени с факти и личности и някои неясни изрази. Лесната част.

Но все пак трябваше да приключа и с тази работа. И това щеше да е най-трудната част.

Тя беше умряла преди не повече от десет дена. Дори не вярвах, че майка й ще пожелае да разговаря с мен. Но когато й се обадих, тя не се поколеба и за минута. Ненавиждах тези разговори.

— Искате да напишете статия за дъщеря ми? — попита тя меко. — Хайде тогава. Ще ви разкажа историята.

Казваше се Джанет. Беше разведена.

Дъщеря й Мичел е била петнадесетгодишна, ученичка в местната гимназия. Една топла вечер момичето отишло в гората зад къщата им. Покачила се на един дъб и седнала на клона. Имала въже. Завързала единия му край около клона, а другия около врата си. След това скочила. Така де, аз шофирах към къщата на Теър и си мислих за Мичел.

Пътят минаваше през града, покрай училището и продължаваше по магистралата след него. Около миля карането бе лесно. Но когато стигнах първото отклонение, свих. Направих бързо още един остър завой и се озовах в гората, върху хлъзгав и разкалян път. Калта се впиваше в гумите, докато се опитвах да продължа.

Бе мрачен ден. Огромни тъмни облаци се преобръщаха на небето от извилия се вятър, който напомняше за настъпващата зима. От всички страни ме притискаше гората, сива и неприветна. Докато шофирах и си мислех за Мичел, забелязах, че тук стърчаха много повече табели „Продава се“, отколкото от другата страна на града. Зад дърветата се виждаха по-малко булдозери. Предположих, че тук се намират по-долнокачествените недвижими имоти. Видях няколко къщи, които го потвърдиха. Те бяха занемарени, ниски и унили като небето. Някои от тях имаха малки дворове, отрупани с части от коли, изпочупени мебели и боклук. Имаше и ремаркета, които изглеждаха, сякаш са били паркирани зад най-близкото дърво и забравени. Видях дори една изоставена срутена сграда на старо училище. Улуците бяха изгнили и огънати, а прозорците черни и изпочупени.

Къщата на Теър не беше голяма, но си личеше, че се полагат усилия, за да се поддържа. Тя бе оградена от малък двор с веранда отпред. Е, нуждаеше се от боядисване, но имаше чудесни шарени памучни завеси на прозорците и малка окосена и поддържана ливада, заобиколена от гора.

Забелязах я още от около двеста ярда, когато достигнах върха на издигащия се зад нея хълм. Госпожа Теър ми я описа по телефона и аз моментално я познах. От малката височинка се откри гледка, която ме смути и стомахът ми се сви. Усетих студена пот да се стича зад ушите ми. Помислих си за Мичел.

Ученичка като моята дъщеря. Петнадесетгодишна. И Оливия беше на тази възраст. Беше се обесила на дърво в задния им двор. Всичко беше толкова близко, толкова сходно. Погледнах към къщата на Теър и устните ми пресъхнаха. Втренчих се към склона и есенните дървета с изсъхналите листа, опадали около тях.

И тогава видях Смъртта в гората.

Имаше някаква стена там. Една каменна ограда, която се забелязваше в новозалесената гора върху земята, обработвана от фермерите преди много години. За миг можех да се закълна, че я видях да стои точно до нея: страховита фигура, наполовина сливаща се със сивата земя, наполовина изпъкваща срещу жълтите листа. Един човек, или нещо подобно на човек, целият облечен в черно. Но на мястото на главата му виждах череп с празни очни кухини, втренчени в мен.

Раздрусах се, когато предната дясна гума на доджа попадна върху банкета на пътя. Борех се с кормилото, опитвайки се да върна колата отново върху асфалта. В продължение на няколко метра колелото се мъчеше да излезе от браздата, но след това се предаде. Ударих спирачки. Колата намали и спря.

Излязох и се загледах над покрива на доджа. Бавно, внимателно изучавах гората пред мен. Очите ми се прехвърляха от дърво на дърво, но той бе изчезнал.

Сега думите на Лансинг прозвучаха в ушите ми. Чух отново гласа й: Не се измъчвай толкова много, Джони. И ти имаш правото да бъдеш човек.

Но чувах също и другия вик. Онзи странен висок и весел, почти нечовешки глас, който се носеше из мъглата, точно както в моя сън.

Има смърт в гората, господин Уелс. Смърт в гората.