Кийт Питърсън
Люк (19)

18.

Втория път не ме посрещнаха много мило в Грант Каунти. Скрих се в същия хотел. Карах по непроменения път до същото училище. Влязох в познатия ми офис и се срещнах със същия директор. Но погледът му не беше същият.

Непоколебимите искрени сини очи върху бледото красиво лице се присвиха и Дейвид Бранд ме изгледа строго. Щях да се разтреперя, ако бях страхлив тип.

— Слушайте… — казах аз и вдигнах ръка.

— Ако вие не напуснете до пет минути района на училището, ще извикам полиция.

Представих си Тамани Бърд, изругах и едва забележимо се разтреперих.

— Слушайте… — опитах отново.

— Всички от училището, цялата общественост ви повярва. Ние ви се доверихме. Разказахме ви нашите истории, разкрихме мъката си. Но начинът, по който вие злоупотребихте с доверието ни, това, което вие си позволихте… Няма да ви обяснявам за съществуващата опасност.

— Слушайте… — измърморих предпазливо.

— Но дори да не ви беше предоставена тази възможност, ако притежавахте поне малко морал, щяхте да напишете тези истории… А какво направихте вие.

Можех да се закълна, че този човек никога не е работил с главен редактор.

Но как да му обясня. Той тръшна вратата под носа ми. Секретарките сърдито ме изгледаха с присвити устни, а една от тях ми размаха заплашително пръст. Чудех се къде ли водят арестуваните тук.

Излязох навън. Беше рано сутринта. Децата изпълваха двора и влизаха в сградата на училището. Слънцето се показваше зад ноемврийските облаци. За миг те го покриха, после студеният вятър ги разпръсна, разнесе сухите листа и ги завъртя над земята.

Стоях на едно място и наблюдавах учениците, минаващи покрай мен по главната алея. Усещах втренчените им погледи от всички страни. Чувствах се нервен и напрегнат, като че ли се намирах на вражеска територия.

Изведнъж всичко се скри от погледа ми и се появи син цвят. Отстъпих. Синьото беше на училищно яке, с избродирана върху гърдите оранжева емблема „G“. Пред мен стоеше огромен младеж, беше облечен в синя униформа, а зад него стояха още двама гиганти в подобни якета.

Гигантът, който застана пред мен, беше с изрядна външност, широкоплещест, с ясно очертани черти на красивото лице, късо подстригана черна коса и пъпки върху брадичката.

Той се наведе и ме попита:

— Ти ли си репортерът?

Кимнах му.

— Мисля, че това, което си написал за Мичел Теър, вони — изръмжа той. — Иска ми се да ти фрасна един в мутрата.

— Статията беше преработена от главния ми редактор Робърт Кеймбридж — отвърнах бързо и изрецитирах домашния адрес на шефа си.

— Ако не беше толкова стар, щях да те цапардосам в главата.

— К-Е-Й-М-Б-Р-И-Д-Ж — сопнах се аз.

— Хайде! — изръмжа един от гигантите зад него. — Хайде, забий му един юмрук в мутрата.

Не ми хареса изразът, който скандираха. А и учениците, които се насочваха към входната врата, сега се бяха спрели и наблюдаваха. Виждах ги с крайчеца на очите си. Те бавно се приближаваха към нас. Върху лицата на всички беше изписана непоколебимост, одобрение и справедливост. Решителните им изражения представляваха смес от съгласие и желание да го сторят.

Децата се струпаха около нас и огромният младеж, който се перчеше пред мен, стана по-смел. В началото, определено нямаше намерение да ме фрасне по главата, но сега — с тези мрачни одобрителни лица наоколо — идеята му изглеждаше по-добра и след всяко повторение той ставаше по-дързък.

— Слушайте… — смотолевих аз.

Очевидно днес нямах много успех с този аргумент. Младежът замахна с дясната си ръка и ме удари по лявото рамо с длан. Изохках и отстъпих назад. Учениците около нас развълнувано ни пронизваха с погледи и одобрително клатеха глави.

— Млъквай — изкрещя младежът.

Помислих си, че ако сменя тактиката, ще успея да се измъкна от следващия удар и пробвах по-убедителен аргумент.

— Вижте…

— Казах да млъкнеш.

Той отново ме цапардоса по рамото. Знаех си, че ще го направи, но нямах намерение да го оставя ударите да му станат навик. Затова, когато пак замахна с ръка към врата ми, аз отстъпих назад и се наведох. Юмрукът прелетя над главата ми, той загуби равновесие и пристъпи една крачка напред. Изправих се и внимателно поставих ръка върху врата му. Отпуснах пръсти зад яката му, а палеца си забих върху гърлото му. Дори не го забих, а едва го докоснах. Не беше нужно да го правя, защото веднага забелязах ококорените му от ужас очи. Мисля, че разбра предупреждението ми.

Младежът се изправи. Продължих да държа яката, но махнах палеца си от гърлото му. Захилих се.

— Приятелю — процедих през стиснати зъби. Той кимна и очите му още повече се разшириха. — Приятелю, живял съм съвсем малко — изръмжах аз. — Само няколко души са се опитвали да ме пречукат. Някои от тях убиваха хора, за да се прехранват. Но аз все още съм тук. Помисли върху това.

И той го направи. Стояхме един до друг, той се беше втренчил над мен с разширени от страх очи, а аз бащински го бях прегърнал през рамо. Младежът размисли и разбрах, че идеята да ме фрасне в лицето започна да губи своята привлекателност.

Очите му се извъртяха и към мен.

— Защо не… защо просто не… защо не, искам да кажа, да си тръгнете оттук — запелтечи той. — Разбрахте ли?

Махнах ръка и свих рамене.

— Разбира се — съгласих се аз.

Младежът направи знак с глава към двамата гиганти зад него. Тримата ме заобиколиха и закрачиха към училището. Единият от тях ме блъсна, когато мина покрай мен.

Въздъхнах и долових въздишката на всички около мен. Учениците се разпръснаха и се отдалечиха. Не знаеха дали да съжаляват, че не се случи нищо или не. Аз поне не съжалявах.

Бях паркирал колата си на улицата. Спуснах се по алеята към нея. Почти доближих тротоара, когато усетих, че някой ме сграбчва за лакътя. Разгневих се.

— Я стига бе, човече — изкрещях и се обърнах. — По-спокойно.

Но този път не беше огромният младеж, а непознато момче: слабо, почти анемично същество, може би около шестнадесетгодишно, с големи, приковани в мен кафяви очи върху продълговато бяло лице. Носеше тъмна риза и черни дънки. Черната му коса беше подстригана неравномерно. Той продължаваше да стиска силно с пръсти лакътя ми и не откъсваше очи от моите.

Още в минутата, в която го видях, през тялото ми преминаха студени наелектризиращи тръпки. Те се извиха нагоре по гръбнака, достигнаха връхната си точка — веждите ми — и изчезнаха. Това бе реакция, която твърде много ми напомни чувството на страх.

— На ъгъла на животинския пазар и улица „Булетхоул“… — промълви той.

Момчето шептеше. Това не беше истинският му глас.

— Ще тръгнеш на североизток към гората, нагоре по склона. Има една разрушена хижа с мазе под земята. В пет часа.

Втренчих се в него, но не отговорих. Той продължи да ме изучава с обезумял поглед.

— Разбрахте ли ме? — попита той. — Ясно ли е?

— Тайните срещи са смисълът на моя живот — отговорих аз.

— Просто бъди там. Ясно ли е?

— Добре.

— Заради нея, вие знаете — наблегна той. Погледът му не ми позволяваше да си тръгна. — Тя беше…

— Беше какво? — попитах.

— Убита.

Накрая ме пусна.

— Ох — простенах аз.

И тогава той се обърна и се отдалечи.