Кийт Питърсън
Люк (40)

39.

Добра история. Едно убийство скрито в пороя от тийнейджърски самоубийства. Това беше дяволски добра история и тя беше изцяло моя: ТОПРЕПОРТЕР РАЗКРИВА УБИЙСТВО. Кеймбридж се побърка от яд, за което не можех да го обвиня. Последната статия беше готова един ден преди края на поредицата. Две денонощия по-късно все още продължаваха да звънят в редакцията и да молят за интервюта. Наистина страхотна история.

Бях свършил почти всичко сам. Открих гаража, където Майкъл Съмърс криеше колата си. Намерих мястото, където продаваха маските на смъртта и Кеймбридж ми поръча да напиша статия за тях. Дори взех специално интервю от Алис Съмърс един ден преди да напусне съпруга си, която се закле, че ще подаде молба за развод.

Но най-вълнуващите събития се случиха около четири седмици след арестуването. Тълпа от психиатри се струпа пред сградата на областния съд и обяви, че Майкъл Съмърс не може да бъде съден, защото зад безупречно овладяната му външност съдията беше разкрил, че момчето е по-лудо и от дявола. Изповедта на Майкъл пред открити врати в съда го потвърди. Той седеше на свидетелското място, вперил обезумял поглед в пространството, и изрецитира монотонно криминалното си престъпление: удушил я с въже. После окачил тялото на клона. Говореше, сякаш се беше случило на някой друг. И това беше добър материал за вестника.

Един по един свидетелите нарисуваха образа на младеж, покорен от своя баща. Всъщност Уолтър Съмърс беше преследвал и двамата си синове. Той бил идолът им, който боготворели. Той имал власт над тях. И когато разкрили, че бил корумпиран, това съсипало живота им. Майкъл обаче, който беше студено, отракано момче, откривал това постепенно, с години. И с години той се приспособявал към този факт. Фред имал по-голям късмет. Той бил по-наивен. Разкрива истината за баща си, след като подслушва един негов телефонен разговор. И синът започва да се чувства отговорен за това, което прави Уолтър. Сигурно го е обвинявал. Вероятно това бе тайната: разликата в характерите на двамата братя. И Фред, и Майкъл извършиха убийство, за да спасят своя татко — или да се защитят от чувството си за предателство, да излеят гнева си. Но Фред се самоубива, а Майкъл убива Мичел Теър.

Майкъл се научава да носи маска — но тя не беше на Смъртта. Това беше усмихната маска на зрелостта и самообладанието на контролиращия света младеж. Смъртта, отмъстителят — това представляваше истинският Майкъл, единственият Майкъл, който съществуваше в съзнанието му. Затова, когато убива Мичел и разбира, че не е хванат от полицията, той се озовава в задънена улица. Какво е отмъщението без жертва? Тогава за негово щастие се появявам аз.

Аз съм бил единственият, така си мислел той, който ще разкрие истината за Мичел, а чрез Мичел — и Уолтър Съмърс. Майкъл започна да ме преследва от мига, в който се появих. Всъщност всяко действие, което замислял, не е било, за да се избави от мен, а да ми се изповяда. Обесеното куче не беше заплаха, а самопризнание. Също и тайнственото му появяване до къщата на Джанет Теър. Когато намирам Чандлър и започвам да се приближавам до истината, той разбира, че трябва да действа. Но дори после, след като се опита да ме убие на пътя, след като ме причака пред хотелската ми стая — той всъщност признава вината си. Ако се беше вглъбил в себе си, никога нямаше да го разкрия.

Но Майкъл не го стори. Когато установих, че Мичел е била убита, за да бъде защитен Съмърс, разбрах, че не го бе направил Уолтър, а неговият син. Този мъж не се страхуваше от мен, не положи усилия да се прикрие или избяга. Той беше напълно сигурен, че ще успее да скрие следите си. Майкъл е бил този, който винаги е защитавал репутацията на баща си. И предполагам, че ако аз се изправех пред бащата, синът щеше да вдигне ръка, за да го защити. Когато момчето не предприе действия веднага, аз се чувствах така, сякаш ще се взривя. Майкъл излезе много по-търпелив от мен.

Признанието беше върховният момент на историята. Всичко друго бледнееше. Разкриването на убийството далеч от големия град се проточи повече от месец. Дори аз бях уморен. Кеймбридж се съгласи да ми даде свобода на действие. Решихме да публикуваме статиите на първа страница. Поредицата беше завършена напълно след седмица.

За първи път Кеймбридж беше похвален от шефовете на Горния етаж и добрите му чувства към мен продължиха месеци след това да изпълват с трепет стомаха ми. Аз бях този, който бетонира отговорния му пост във вестника. Бог да ми помага… Той не преставаше да ме нарича „стари приятелю“ и „Уелси“. Кеймбридж беше добро момче.

После си позволих няколко дни почивка. Чандлър Бърк пристигна от провинцията и отседна при мен. Имахме за какво да си говорим, бяхме пропуснали много през изминалите двадесет години. Не разговаряхме за това. Отидохме до леглото и се любехме, правехме любов отново и отново. Беше страхотно. Изпитвах чувството, че съм жив човек.

Тя все още беше при мен в съботата, последния ден, преди да започна работа. В понеделник ми възложиха делото „Делакрос“. Главните свидетели щяха да се явят пред съда. Очаквах този миг.

Тази вечер Чандлър беше в кухнята, правеше кафе. Бяхме запланували да излезем за вечеря. Опитвахме се да накараме телата ни да свикнат отново да стоят вертикално.

Застанах до прозореца с цигара в ръка и се загледах към рекламите върху сградата на киното на Осемдесет и шеста улица. В стаята беше тъмно. Примигващата ярка бяла светлина ме заслепи и аз присвих очи. Напиращите сълзи замъглиха погледа ми.

Чандлър влезе, постави чашите с кафето на бюрото и ме изгледа, без да проговори. Приближи се, застана до мен и също се втренчи към рекламата навън.

След малко попита:

— Как е?

Преглътнах, за да прочистя гърлото си.

— По-добре — отговорих. — Много по-добре.

— Ще стане още по-добре — прошепна тя.

— Да, да, със сигурност ще стане.

Пристъпи към мен и ме докосна във вечерната тъмнина.

— Да — промълвих. Кимнах. Продължих дълго да клатя глава, а рекламата все още примигваше навън през прозореца, но вече бе размазана пред погледа ми. Димът от цигарата се извиваше пред очите ми.

— Боже господи — прошепнах. Поставих ръка върху рамото на Чандлър и отново поклатих глава. — Боже господи, аз я обичах.