Кийт Питърсън
Люк (4)

3.

Хотелът ми се казваше „Планински хан“. Селска постройка, заобиколена от борове, разположена високо сред есенните хълмове. Стаята ми бе огромна, обзаведена с двойно легло, дрешник, кресло и бюро с огледало пред него. Имаше голям прозорец с изглед на запад към необятните гори. Прекрасна гледка. Тънък слой мъгла покриваше с тъмносиви и зеленикавосини цветове небето. Под него пласт върху пласт обагрени ивици се спускаха към долината. Виждах езеро върху най-отдалеченото възвишение. Блестеше в сребристо на слънчевата светлина. Успях да забележа няколко къщи в далечината. И те блестяха. Прозорците им отразяваха лъчите. Единственото нещо, което помрачаваше изгледа, бе строежът на офис сграда близо до подножието на хълма. Около нея зееше огромен кафяв изкоп, дърветата бяха изсечени, а земята разорана.

Много неща се променяха сега в Грант Каунти. Дълго време е била вилна зона, доста отдалечена от Ню Йорк, свързана с покрайнините на разпръснатата градска площ. Ненаситните строителни предприемачи поглеждаха към нея похотливо, но по-голяма част от тях се придържаха към залива. Преди около една година все пак железопътната линия тук започва да се преобразува от дизелова в електрическа. Прокарваха пътя малко встрани, но когато го построяха, той щеше да скъси с около половин час пътуването до града. Жителите на предградията вече се насочваха насам. Само първите ентусиасти засега, но останалите скоро щяха да се присъединят. Работниците и бизнес сградите също идваха. Цената на земята се покачваше. Строителите започваха да вдигат нови огромни постройки.

Зърнах го, когато се спусках с доджа си от хотела. Веднага забелязах, че в полите на планината, под строежа, наречен „Кепстандарт“, се простираше блато. Когато минах покрай него, песента на птичетата, щурците и крясъкът на дървесните жаби се усили. Една табела напомняше, че мястото е под закрилата на местната природозащитна организация. Реех поглед през прозореца към строящата се офис сграда. Защитата на местните еколози не беше успяла да спре прокараната наскоро канализация, която се спускаше по хълма.

Завих в подножието на планината. От другата страна, срещу строежа, се намираше старото гробище: надгробни паметници, разпръснати по склона. Старинните плочи с изличени от времето надписи се бяха килнали в тревата. Бях почти сигурен, че телата отдолу са били заровени някъде през седемнадесети век. И отвъд шосето, върху ската на срещуположния хълм, се издигаха къщи в стила на късната английска готика. Без съмнение преминавах през прекрасна област.

Свих бавно към центъра на града в долината Грант. Шофирах по пустите улици. Настилките им бяха набраздени от градушките, а двете страни на тротоарите — отрупани с дървета. Ако не се вгледаш внимателно, може да си помислиш, че не си в населено място. Но зад дърветата до пътя се забелязваха булдозери. Виждаха се сега, когато листата бяха опадали. Зад тях зееха дълбоки кафяви ровове и белееха фасади на новопостроени къщи. Под гигантските борове, все още непокътнати, стърчаха забити колове с табели „Продава се“.

Продължих да карам. Гората се отдалечаваше. Зад дърветата заизникваха хубави къщи: стари, устойчиви, облицовани с дъски, повечето от тях с веранди. Баскетболни кошове висяха по гаражите. Старата кола на мама паркирана под него. По-новата кола на татко — някъде пред офиса. Гребло, облегнато на стената.

Тук-там се мяркаше жена, простираща прането в задния двор. Тук-там се забелязваше друга, пренасяща зеленчуците от багажника на колата в къщата. Тук-там се виждаше златисто ловджийско куче, ирландски сетер или коли, задрямало на ливадата. Навсякъде обаче се търкаляха велосипеди или детски колички.

Вече се бях отдалечил на около пет мили от хотела. Възвишенията изчезнаха напълно или по-скоро се превърнаха в ниски хълмове, които ограждаха от всички страни града. Тук къщите бяха по-големи, но по-близо една до друга. Вместо от дървета те бяха заобиколени от малки окосени ливади. Колите в гаражите бяха по-големи от онези, които видях преди малко. Все още имаше колелета и баскетболни кошове, но вече върху люлеещи се колове. Забелязах оградени пясъчни площадки за игра и дори гимнастически уреди.

Стигнах до светофар — първият, който видях. Беше кръстопът, където изровените улици се пресичаха с по-широк, прав път. Светлината се смени и аз завих надясно. Бях пристигнал в центъра на града.

Главната улица. Офиси, зеленчукови магазини, газстанции и модерни магазини. Пожарна и болница. Двуетажна тухлена сграда на кметството и четириетажна на общината. Вече имаше и пешеходни алеи. Старателно разчертани паркинги. Коли през интервали отминаваха напред-назад. На следващия ъгъл малка поща, а до нея общински център. Имаше и магазин за алкохол, за електроуреди, за играчки и едно старо здание, обитавано от военните. Всичко това се вместваше само в няколко постройки, оградени отвсякъде от хълмове.

Гимназията се издигаше на края на улицата, от лявата ми страна. Спрях на паркинга зад нея.

Излязох и огледах мястото. Беше стандартна федерална сграда: онази от учебниците и телевизията. Двуетажна тухлена постройка с дървена кула на върха и часовник под купола.

Не се мяркаха никакви деца. Не се забелязваше никой върху стъпалата, на пистата, на игрището зад училището. Колите по шосето зад мен отминаваха с бръмчене. Отпред в двора се издигаха два огромни клена и изсъхналите им листа шумяха. Освен този шепот мястото беше ужасно тихо. Прозорците бяха тъмни и като че ли всичко бе замряло. Изглеждаше мрачно сред есенната светлина.

Вдигнах поглед към часовника на купола. Беше почти единадесет. Точно навреме. Панихидата за децата трябваше да започне.