Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (51)

51

Серафина бе прекарала всички Коледи от досегашния си живот в мрака на мазето. Когато влезе в Голямата зала, тя блестеше с меката светлина на стотици свещи и озаряваше лицата на всички в златисто. Сребърните нишки в роклите на жените сякаш искряха на светлината на коледната елха. Помещението бе украсено с много бодлива зеленика, имел и коледни звезди. Коледни чорапчета висяха от лавиците на камините, в които пукаха топли пламъци.

Група лесничеи бяха използвали фургон и впряг от белгийски коне, за да довлекат огромна, десетметрова ела на Фрейзър^[12] до входната врата на „Билтмор“. После неколцина мъже, сред които и бащата на Серафина, бяха издигнали гигантското дърво в банкетната зала с помощта на множество въжета, макари и пръти. След това дни наред служителите и гостите на имението се бяха трудили над украсата на елхата. Накичили я бяха с кадифени панделки, искрящи кълба и великолепни украшения, чието сияние изпълваше цялата зала. Сега под дървото лежаха купчини коледни подаръци за децата на служителите: кукли и топки, ловджийски рогове и камбанки, влакчета и велосипеди, арфи и барабани, фургончета и джобни ножчета и много други играчки.

Серафина и Брейдън приближиха коледната елха и застанаха до нея. Загледаха се с усмивка в мистър Вандербилт, когато той помоли присъстващите за тишина и внимание.

— Добър вечер, добър вечер. Весела Коледа на всички!

— Честита Коледа! — извикаха гостите вкупом.

— Както знаете — продължи домакинът, — тук, в „Билтмор“, се гордеем, че сме в крак с най-новите постижения в областта на науката и технологиите. И тази вечер, на Коледа 1899 година, бих искал да ви представя нещо, което би могло да е най-важното изобретение на предстоящия нов век.

С лукаво пламъче в очите махна с ръка и десетина усмихнати камериерки, сред които и Еси, влязоха с кошници със захарни бастунчета, които раздадоха на всички деца и възрастни. Но те не бяха обикновените бели бастунчета, които всички познаваха. Бяха шарени — прекрасна червена спирала се виеше по цялата им дължина. Това предизвика шумни възгласи и радостен смях сред гостите в залата.

Вечерта напредваше. Слугите поднасяха всякакви видове храни: шунка и печена пуйка, сосове и боровинки, и какво ли още не. Имаше от всичко, което земите на имението раждаха в изобилие. За десерт поднесоха коледен пудинг и пасти, сладолед от мандрите на „Билтмор“ и плодови пити с ябълки от местните овощни градини.

Мистър Вандербилт убеди мистър Олмстед да събере децата около камината и да им прочете стихотворение, което започваше така: „Беше нощта преди Коледа…“^[13]

Серафина и Брейдън застанаха до другите деца и се заслушаха с внимание в поемата. Фина обичаше частта, в която се казваше: „Къщата спеше… И мишката беше заспала…“ Чувствала се бе по този начин много пъти, докато бродеше нощем из „Билтмор“. Друг момент, който харесваше много, бе: „Месецът хвърляше сребърен пламък небесен, всичко блестеше в снежеца…“

Авторът бе успял да улови красотата на нощта с помощта на дневни думи.

По средата на историята Серафина вдигна глава и видя татко си, който се взираше в нея. Спомни си как той я бе намерил в гората като малка. Всичко, което бе искал в живота си, бе да има семейство, тя да е негова дъщеря, и тази вечер бе изпълнен с щастие и спокойствие, каквито никога не бе забелязвала у него.

Изправи се и се приближи до баща си.

— Поне днес няма салата, тате.

— И слава богу, няма от онези вилици, дето те учих да ползваш — намигна й той и я прегърна силно.

Няколко минути по-късно Серафина дочу как мистър Вандербилт, мистър Олмстед и главният лесничей, мистър Шенк, струпани край камината, си говорят за новото училище по лесовъдство, което щяха да основат в „Билтмор“. Татко й обясни, че това ще е първото подобно училище в цяла Америка. В него щяха да се предават знания за възстановяването и управлението на горите. От това, което Фина чуваше, личеше, че в „Билтмор“ имат грандиозни планове за бъдещето.

— Благодаря ви много, Фредерик — обърна се сърдечно мистър Вандербилт към мистър Олмстед. — Какъв възхитителен коледен подарък бе да изляза тази сутрин с вас до Сечището на заселниците и да видя какво сте сътворили. Трябва да призная, че много добре умеете да пазите тайни! Нямах представа, че вие и екипът ви сте постигнали такъв огромен напредък. Засадили сте цялото сечище! Това е чудесно!

— Пак заповядайте, Джордж — усмихна се широко в сивата си брада архитектът.

Измамата, която Серафина бе забелязала в очите на мистър Олмстед, се оказа коледната изненада, която бе подготвял за стария си приятел.

И сега, когато видя усмихнатото му лице, осъзна, че сериозността, която бе доловила в мистър Олмстед след пристигането му, не е била заради някакъв престъпен план. Възрастният мъж явно си даваше сметка за краткото време, което му остава на тази земя, за да довърши делото си. Бе твърдо решен да изпълни обещанието, което бе дал на мистър Вандербилт — да създаде градини и гора, на които хората ще се наслаждават поколения наред. Бръчките около очите и устата му бяха израз на притеснение, защото осъзнаваше, че навярно е дошъл на любимото си място за последен път в живота си; че това ще е последната му Коледа в „Билтмор“ и една от последните му години на този свят, който толкова силно ценеше и обичаше.

Когато Фина се отдалечи от мъжете край камината, мисис Вандербилт се приближи към нея и с усмивка й подаде кутийка, увита с червена панделка.

— Забрави да отвориш подаръка си, Серафина — каза мило господарката на имението.

— За мен ли е? — ахна изненадано момичето.

Разкъса опаковъчната хартия и повдигна капака на малка дървена кутия. Вътре откри красиво изрисувана порцеланова миниатюра на пъстър ягуар — една от котките на „Билтмор“.

— Благодаря ви, мисис Вандербилт — промълви, вдигна глава и избърса една сълза от ъгълчето на окото си. — Много ще я пазя.

— Просто исках да изкажа благодарността си за всичко, което направи.

Макар да се опасяваше, че може би е нахално от нейна страна, Серафина попита:

— Как се чувствате, мисис Вандербилт?

— Не е нужно да се притесняваш за мен — докосна я нежно господарката на „Билтмор“ по рамото. — Ще се оправя.

Но въпреки думите й Фина почувства, че има нещо, което жената премълчава.

В края на вечерта Серафина стоеше с Брейдън до коледната елха. Усещаше, че между тях всичко е наред.

— Весела Коледа, Брейдън.

— Весела Коледа и на теб, Серафина. Радвам се, че най-накрая сме си у дома.

След няколко секунди любопитството й надделя и тя му зададе въпроса, който я измъчваше.

— Знаеш какво направи с Гидиън и Кес… — започна Фина. — Винаги ли е било така с теб?

— Винаги съм обичал животните — призна момчето, — но… Не знам… Когато бях малък, намерих чучулига със счупено краче. Храних я, грижих се за нея и няколко дни по-късно кракът й се оправи и птицата отлетя. Помислих си, че просто така стават нещата, че това е нормално… Но когато помогнах на сокола скитник, а след това и на Гидиън, започнах да осъзнавам… че може би съм различен. Крилото на Кес не би трябвало да се възстанови.

— Но стана — погледна го Серафина. — Трябва да те попитам и друго, Брейдън. Мислиш ли, че силата ти може да действа и върху хора?

— Не съм сигурен.

Фина се умълча и след това най-накрая зададе истинския въпрос, който я вълнуваше.

— Мислиш ли, че можеш да помогнеш на леля си Едит?

— Не мисля, че е нещо, което се лекува.

— Разбирам — кимна мрачно Серафина и сведе глава.

Но тогава Брейдън се усмихна.

— Чичо ми каза, че леля не е болна. Очаква дете.

Фина го погледна учудено. Заля я вълна от шок и облекчение. Мисис Вандербилт щеше да е добре, дори повече от добре. Щеше да има бебе! Каква невероятна новина.

Усмихна се, но виждаше, че Брейдън продължава да мисли за предишния й въпрос, за всичко, което се бе случило с Роуина, Гидиън и сокола.

— Честно казано — каза той, — аз наистина не разбирам силите, които имам.

Серафина се усмихна.

— Никой от нас не разбира собствените си сили.