Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (2)

2

Миг по-късно долови далечен шум. Не беше пърхане на врабчета както преди, а нещо, което се носеше по земята. Серафина наклони глава и се заслуша. Като че ли идваше някъде от долината.

Изправи се, обърна се в посока към звука и постави ръцете си до ушите като фунии — номер, който бе научила от прилепите.

Различи слабо подрънкване на сбруя и тракане на копита. Стомахът й се сви. Странно бе да чуеш подобен звук посред нощ. Конски впряг теглеше карета и се носеше по криволичещия пет километра път, който водеше към къщата. Денем това би било напълно обичайно. Но никой не идваше в „Билтмор“ нощем. Имаше нещо нередно. Дали пратеник носеше лоши новини? Може би някой бе умрял? Дали Северът отново влизаше във война с Юга? Каква беда бе надвиснала над света?

Отдалечи се от скалистия ръб и се втурна надолу към долината. Мина през гората по един от сводестите тухлени мостове, издигнати над реката. Прикрита зад листата на планински лавър, наблюдаваше как стара, очукана карета профучава покрай нея. Повечето карети, които бе виждала, бяха теглени от един или два коня, но впрягът на тази беше от четири тъмнокафяви жребци с яки, изваяни мускули. На лунната светлина животните блестяха от капчиците пот по козината им и издуваха ноздри от напрежение.

Серафина преглътна сухо.

Това не беше пратеник.

Брейдън й бе казвал, че жребците са диви и трудно управляеми, че отхвърлят седлата си, хапят хората и ненавиждат другите жребци. Но ето че тук имаше карета, теглена от четири такива необуздани животни, които явно вършеха работата си в съгласие.

Когато Серафина погледна към мястото на кочияша, настръхна. Капрата бе празна.

Конете галопираха заедно в стабилен ритъм, сякаш управлявани от опитен господар, но не се виждаше никакъв кочияш.

Фина стисна зъби. Нещо не беше наред. Усещаше го с цялата си същност. Каретата се носеше право към „Билтмор“, където всички спяха дълбоко и нямаха представа какво приближава към тях. Зави и се скри от поглед.

Момичето се затича през гората. Следваше зловещия конски екипаж, който минаваше по криволичещия път. Памучната рокля от мисис Вандербилт не беше прекалено дълга — Серафина бягаше лесно с нея, но се оказа изненадващо трудно да поддържа скоростта, с която препускаха конете. Тичаше с всички сили между дърветата, прескачаше паднали клони, привеждаше се над папратите. Прехвърчаше над сухи дерета и се катереше по хълмчета. Минаваше по преките пътеки, като знаеше, че избраният от каретата път доста заобикаля. Дробовете й горяха и си поемаше все по-често и по-дълбоко въздух. Въпреки тревогата, която бе изпитала преди малко, предизвикателството да поддържа темпото на конете извика усмивка на устните й. Разсмя се, а това затрудни още повече дишането й, докато се опитваше да тича. Подскачаше, не спираше да бяга, опиянена от удоволствието на гонитбата.

После, съвсем внезапно, конете забавиха ход. Фина спря рязко и се приведе към земята.

Жребците застинаха.

Серафина се скри зад няколко рододендронови храста, струпани плътно един до друг на хвърлей камък от каретата, и се спотаи, докато се опитваше да овладее дишането си.

„Защо каретата спря?“

Конете нервно потропваха с копита, от ноздрите им излизаше пара.

Фина се взираше в каретата с разтуптяно сърце.

Дръжката на вратата се завъртя.

Момичето се прилепи плътно до земята.

Вратата бавно се отвори.

На Серафина й се стори, че вътре вижда две фигури, но имаше и гъст мрак, и то такъв, с какъвто не се бе сблъсквала никога досега. Сянката бе толкова непроницаема и плътна, че дори със своето необикновено зрение момичето не успя да различи нищо.

Навън се подаде висок мускулест мъж, който носеше кожена шапка с широка периферия и черно, протрито от годините палто. Имаше дълга, отдавна несресана коса, сиви мустаци и брада, които напомниха на Фина за мъх, висящ от старо чепато дърво. Човекът слезе от каретата, застана на пътя, подпря се на изкривената тояга, която ползваше като бастун, и се загледа към гората.

След него изскочи едър, злокобен на вид вълкодав^[1]. После още един. Бяха с едри и издължени тела, масивни глави с черни очи и гъста, сплъстена, сиво-черна козина. Общо пет такива кучета излязоха от каретата и се струпаха едно до друго на групичка. Оглеждаха гората за нещо, годно за убиване.

Серафина си пое въздух възможно най-предпазливо, бавно и тихо — гърлото й бе пресъхнало и се страхуваше да не издаде звук. Сърцето й туптеше толкова силно в гърдите, че се боеше да не се пръсне. Искаше да избяга. „Не мърдай — заповяда си. — Остани на място.“ Беше сигурна, че ако не наруши прикритието си, вълкодавите няма да я забележат.

Не знаеше защо, но й се стори, че мъжът идва от много далеч. Навярно заради дългото измачкано палто и захабения вид на каретата. Изненада се, когато той затвори вратата, пристъпи напред и погледна конете. Жребците мигом се впуснаха в бяг, сякаш някой ги бе шибнал с камшик. Екипажът скоро изчезна надолу по пътя и отведе със себе си всичко, което бе останало вътре — каквото и да бе то, в посока към „Билтмор“. Брадатият и кучетата му обаче останаха по местата си. Мъжът не изглеждаше изненадан или притеснен да е насред гората, държеше се така, сякаш иска да е точно тук.

Изрече няколко думи, които Серафина не успя да разбере, и събра глутницата около себе си. Грозноватите зверове с огромни лапи и нокти не приличаха на обикновените кучета, които душат земята и проучват горите. Всички се взираха в господаря си в очакване на заповеди.

Периферията на наклонената шапка скриваше лицето на мъжа. Но когато той повдигна глава и погледна към луната, Фина ахна. Сребристите му очи проблясваха властно, направо грееха от суровото лице, по което личаха неумолимите следи на времето. Непознатият бавно отвори уста, сякаш се опитваше да погълне лунната светлина. Тъкмо когато Серафина си помисли, че ще каже нещо, мъжът издаде най-ужасния съскащ вик, който някога бе чувала. Беше като продължително дрезгаво скърцане. В същия момент призрачна бяла сова се появи от дърветата, прелетя над главата му с безшумно размахване на криле и след миг отговори на призива на мъжа със смразяващ кръвта писък. Фина цялата се разтрепери от страх. Совата мина над нея, обърнала злокобното си плоско лице в посоката, където се криеше момичето, сякаш го търсеше, сякаш ловуваше. Серафина се притисна към земята като уплашена мишка.

Когато совата изчезна в нощния мрак, Фина надзърна отново към пътя. Дъхът й секна, цялата се вледени. Брадатият мъж и петте му кучета гледаха в нейната посока, очите на странника все още блестяха с неестествена светлина, въпреки че вече бе с гръб към луната и нямаше начин тя да се отразява в тях. Серафина се опита да си втълпи, че не могат да я видят, прикрита сред листата. Но не успяваше да се отърси от ужасяващия страх, че те знаят точното й местонахождение. Изведнъж земята под нея сякаш стана лепкава, пропита от необичайна влага. Бръшлянът и другите виещи се растения в гората като че ли се движеха. Чу цъкащ звук, последван от продължително дрезгаво съскане. Внезапно усети дъха на мъжа върху тила си и се извърна рязко, изтръпнала от страх, но зад нея нямаше нищо, освен черен мрак.

Брадатият бръкна в джоба си с една от кокалестите си жилести ръце и извади нещо, което приличаше на парче от разкъсан тъмен плат.

— Подушете го — заповяда на кучетата си с тих и злокобен глас. Имаше нещо в суровото му, сякаш каменно лице и в брадата му, в грубите дрехи и в начина, по който изрече думите, което наведе Серафина на мисълта, че мъжът навярно е от апалачите^[2]. Човек, роден и отрасъл сред скалистите клисури и покритите с гъсти треви и храсти долове на същите тези планини.

Първият вълкодав натика муцуната си в гънките на тъмния плат. Когато се отдръпна, устата му зейна, гъста слюнка потече по оголените му тракащи зъби. Кучето заръмжа. После второто и третото куче последваха примера му — и така, докато и петте уловиха миризмата. Страховитият и видимо зложелателен вид на вълкодавите подейства на Серафина като удар в стомаха. Надяваше се единствено, че миризмата на плата ще ги отведе в противоположната посока.

Мъжът погледна към глутницата си.

— Плячката е наблизо — каза им. Гласът му звучеше заплашително и заповедно. — Следвайте миризмата! Намерете Черния!

Внезапно кучетата завиха. Диво, като вълци. И петте се изстреляха яростно напред, с летящ отскок на мощните си крака, и се втурнаха към гората. Серафина подскочи противно на волята си. Инстинктът й казваше да побегне и бе толкова силен, че тя с мъка остана на мястото си. Това бе единственият й шанс да оцелее. Но кучетата се спуснаха право към нея.

Не знаеше какво да прави. Да продължи ли да се крие? Да се опита ли да се бори? Да избяга ли? Зверовете всеки миг щяха да я разкъсат на парчета.

Щом си даде сметка, че трябва да бяга, осъзна, че е прекалено късно. Нямаше шанс. Сърцето й се сви. Краката й бяха като вкопани в земята. Беше вцепенена от ужас.

„Не! Не! Не! Не го прави! Ти не си плъх! Не си катерица! Трябва да бягаш!“

Пред лицето на смъртта направи това, което всяко разумно горско създание би сторило: подскочи нагоре и се озова високо на дървото. Вкопчи се в един клон, после претича по него и се метна като летяща катерица към следващото дърво с отчаян скок. Оттам тупна на земята и се впусна в див бяг.

Кучетата я подгониха с яростен вой. Преследваха я и тракаха със зъби, спуснаха се по дирята й като глутница вълци, гонещи елен. Но те бяха вълкодави, така че не бяха родени и отгледани да преследват и убиват елени. Създадени бяха да преследват и убиват вълци.

Докато тичаше, Серафина погледна през рамо към пътя. Мъжът с каменното лице се взираше в небето, където отново се бе появила нощната птица. Совата кръжеше над главата му. После, за огромно удивление на момичето, брадатият хвърли тоягата си във въздуха. Тя се преметна в посока към совата, но не я удари, а сякаш се замъгли и внезапно се разтвори в мрака, когато птицата се скри сред дърветата. Фина не разбираше кой е този мъж, нито какво бе видяла току-що, но вече нямаше значение. Трябваше да продължи напред, за да се спаси.

Да се бориш с един мятащ се, хапещ, забиващ зъби, ръмжащ вълкодав е достатъчно лошо, но битката с пет такива създания бе невъзможна. Серафина тичаше през гората с всички сили, с изопнати до краен предел мускули. Страхът бе сериозен стимул. Не, нямаше да позволи тези ръмжащи зверове да я победят! Студеният горски въздух проникваше в дробовете й, всяка частица от тялото й бе пропита от остра, пронизваща паника. Първият вълкодав я настигна, изви гръб, отвори огромната си паст и я захапа за крака. Фина се завъртя и удари кучето, пищеше от гняв и от силната болка, докато зъбите му потъваха в плътта й. Миризмата на кръв настърви другарите му и те се ожесточиха още повече. Второто куче скочи върху Серафина и я заръфа за рамото, метна се с бясна решителност, въпреки че тя заби юмрук в муцуната му. Третото впи зъби в китката й, докато Фина се опитваше да се отскубне от него. Трите вълкодава я събориха на земята и започнаха да я влачат. После и останалите се спуснаха към нея, за да участват в довършването на плячката. Бяха оголили зъби и сякаш копнееха да ги забият в гърлото й.