Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (13)

13

Серафина пристъпи внимателно в сумрачната стая. Бе претъпкана, схлупена като леговище, с кожени мебели, затворени кепенци, които препречваха пътя на светлината, и тъмен таван, оформен като криле на прилеп с изпъкнали кости. Не беше обикновен офис, но мистър Вандербилт седеше на бюрото.

Фина бе наблюдавала господаря на „Билтмор“ през целия си живот, но все още не бе успяла да го разгадае. Беше изключително богат мъж, но скромен на думи, изтънчен, образован джентълмен със стройна фигура и деликатни ръце. Имаше умни, тъмни очи, черна коса и мустаци.

— Влезте в стаята — нареди сега свъсено. Явно бе в мрачно, сурово настроение.

Докато с Брейдън бавно пристъпваха напред, Серафина забеляза нещо с ъгълчето на окото си: в сенките седеше неподвижно мъж, втренчил изучаващ поглед в нея. Не можа да се въздържи и шумно си пое въздух. Сърцето й заби тежко в гърдите — отмерваше времето като мощен барабан.

Постепенно привикна с мрака в стаята и успя да различи чертите на непознатия. За нейна изненада, той не бе възрастният мъж, който се разхождаше в гората с мистър Вандербилт. Този човек имаше провиснала мишешко кафява коса до раменете и къса козя брадичка. Взираше се във Фина с проницателен, безмилостен поглед. Някога може и да е бил красив, но на лицето му имаше толкова много издълбани сиви белези, че по тях можеше да се прочете историята на множество битки срещу остриета и нокти, след които бе истинско чудо, че е оцелял. Кафявото му вълнено палто и късият плащ носеха следите на времето и бяха сплъстени и оръфани по краищата, сякаш от дългогодишно бродене по пътищата.

Мъжът се загледа в драскотините и раните от ухапванията й и Серафина изведнъж усети как нещо пропълзява по гръбнака й. Сви се, напрегна мускули и изпита желание да побегне на мига. Този човек май виждаше прекалено много. Страховити образи запрепускаха в съзнанието й: видя как мъжът със сивата брада и широкополата шапка стъпва на пътя, съзря вълкодавите с тракащи, остри зъби и черния силует на фигурата, която бе останала в потеглящата карета.

Дали този мъж я бе видял от вътрешността на каретата? Дори така да беше, най-вероятно просто я бе зърнал, докато тя тичаше през гората. Сега Фина носеше различни дрехи и косата й бе оформена в прическа. Каквато и да бе причината, той изглеждаше също толкова несигурен в преценката си за нея, колкото и тя за него.

В едната си ръка мъжът държеше бастун със спираловидно тяло и извит еленов рог за дръжка. На Фина й се стори, че този предмет е по-опасен, отколкото изглежда на пръв поглед. Но бе различен от бастуна, който бе видяла предишната нощ. Имаше чувството, че паметта й изневерява. Дали бе видяла чепата тояга или по-строг бастун с дръжка от извит рог като този тук? И той ли можеше да променя формата си?

— Седнете — нареди мистър Вандербилт и посочи към двата малки, простички дървени стола в средата на стаята.

Серафина рядко бе чувала господаря на дома толкова неприветлив, толкова рязък, но не бе сигурна дали е ядосан заради нея и Брейдън, или заради неочакваната поява на детектива в дома му. Мистър Вандербилт винаги бе посрещал на драго сърце всички гости във великолепната си къща — построил я бе, за да се забавляват в нея много хора, но той самият странеше от гуляите. Често се уединяваше в тиха стая съвсем сам и предпочиташе да чете, вместо да пиянства с другите. Беше мъж с ярка, силна индивидуалност. А сега в дома му бе дошъл непознат детектив — човек, който обикаляше по пътищата и говореше за убийства. Господарят на имението явно никак, ама никак не бе доволен от това.

Докато сядаха на столовете, Серафина хвърли бърз поглед към приятеля си. Брейдън изглеждаше уплашен и самотен. Мисис Кинг му бе наредила да остави Гидиън пред стаята. Без своя кучешки защитник момчето изглеждаше много уязвимо, което засили решимостта на Серафина да положи всички усилия този детектив да не измъкне нищо от тях.

Мистър Вандербилт погледна първо нея, а после и племенника си.

— Детектив Гратан разследва изчезването на мистър Торн. Според него той не е напуснал по свое желание „Билтмор“, а е претърпял неприятен инцидент, докато е бил тук.

— Разбирам, сър — кимна Брейдън. Стараеше се да изглежда уверен, но Серафина усети потрепване в гласа му. Не се и съмняваше, че ако някой от тях сбърка тук, могат да ги арестуват и да ги обвинят в заговор за убийството на мистър Торн. Фина бе подмамила мъжа в капан. А Брейдън бе собственик на кучето, което й бе помогнало.

— Препоръчвам ви да отговаряте напълно откровено на всички въпроси — допълни мистър Вандербилт.

Момичето погледна към него, но в гласа му долови необичайно остра нотка. От една страна, той им казваше да постъпят както е редно, да сътрудничат на разследването. Но от друга страна, й се стори, че им дава знак, че ги предупреждава да бъдат особено внимателни, сякаш мъжът притежава силата да различава истината от лъжата.

— Детектив Гратан — обърна се господарят на имението към мъжа, — всички в „Билтмор“ ще съдействат на разследването ви, разбира се. Това е моят племенник, Брейдън Вандербилт, син на покойния ми брат, а до него е приятелката му Серафина. Както и другите, с които вече разговаряхте, те бяха тук в деня, в който мистър Торн изчезна. Можете да им зададете всички въпроси, които сметнете за необходими, за да завършите разследването си.

Следователят кимна и се обърна със сериозен тон към мистър Вандербилт:

— Не е нужно да присъствате на този разпит.

„Леле — помисли си Серафина. — Той току-що каза на мистър Вандербилт да напусне стаята.“ Никой никога не говореше така на Джордж Вандербилт. Това бе неговата къща. Усети напрежението между двамата мъже.

— Ще остана — отвърна кратко, но твърдо домакинът. Детектив Гратан го погледна, но явно реши, че засега няма да спори с господаря на „Билтмор“. Вместо това бавно се извърна към Серафина. Тя можеше да се закълне, че чува как пукат хрущялите му при това движение. Мъжът я изучава няколко секунди, сякаш попиваше всеки детайл от вида й, сякаш я разчленяваше парченце по парченце. Момичето забеляза как следователят бавно обвива пръсти около еленовия рог на бастуна си, преди да изрече:

— Името ти е Серафина, така ли?

— Да.

„А вашето е мистър Гратан, така ли? — искаше да го попита на свой ред. — Вие и вашият господар имате ли пет противни, подли вълкодава с остри като кинжали зъби?“

— Познаваше ли мистър Торн?

— Да, познавах го — отвърна тя откровено, — но съм говорила с него само няколко пъти.

Мъжът се втренчи изпитателно в нея. Държеше бастуна си — пръчката, тоягата или каквото там беше, докато й говореше. После бавно се завъртя и погледна Брейдън.

— А ти познаваше ли мистър Торн?

— Той ми беше приятел — отвърна честно Брейдън.

— Кога го видя за последно?

— На празненството в нощта, в която изчезна.

Изглежда, Брейдън също бе доловил предупреждението на чичо си. Когато я погледна бегло, Фина видя изражението му и бе сигурна, че е така. Двамата приятели безмълвно се споразумяха за тактиката, която трябва да поддържат: да не дават никакво предимство на детектива, да говорят истината, но без излишни подробности.

Следователят отново погледна към Серафина.

— А ти кога видя за последно мистър Торн?

Последния път, когато го бе видяла, мъжът лежеше мъртъв на земята в гробището, от него се стичаше кръв, а после тялото му се разпадна пред очите й. Трупът му се превърна в прах и се сля с пропитата с кръв пръст.

— Мисля, че в деня, когато всички го видяхме за последно. Деня, в който изчезна.

— И по кое време беше това?

— Доколкото си спомням, след смрачаване.

„Полунощ би било по-точното определение“ — помисли си Фина.

— Значи си сред последните хора, които са го видели тук, в „Билтмор“.

— Предполагам, че е така.

— И какво правеше той?

— Последния път, когато го видях тук, в „Билтмор“, наметна плаща си и излезе през вратата.

— Видяла си го да напуска имението?

— Да, съвсем ясно. Той изтича навън.

— Изтичал е? — попита изненадано детективът.

— Да, изтича.

„Защото ме преследваше, а аз го подмамих в гората, към неговата смърт.“

Мъжът се извърна към Брейдън.

— А ти видя ли това?

— Не — отвърна момчето. — Легнах си веднага след празненството.

Следователят го изучава втренчено няколко секунди, сякаш не му вярваше. После каза:

— Черното куче е твое.

Фина нямаше представа как е разбрал това, Гидиън дори не бе в стаята.

— Да — потвърди Брейдън колебливо.

— То е почти винаги с теб, но казваш, че онази вечер си си легнал рано. Тогава как и кога е било ранено?

— Аз… — започна младежът, объркан и притеснен от въпроса.

— Как е било ранено? — притисна го детективът.

— Не съм видял как е станало — отвърна откровено момчето.

— А кога е станало?

— На сутринта, когато разбрахме, че е изчезнало още едно дете. Изпратих Гидиън в гората, за да го открие.

Серафина си помисли колко умно бе от негова страна да каже, че е изчезнало още едно дете, и така да прикрие факта, че всъщност тя бе изчезнала. Тя бе избягала в гората, за да постави капан на мистър Торн. Хареса й как бе споменал, че е било сутринта, което технически бе вярно, защото събитията бяха станали след полунощ, но така се създаде впечатление, че се е случило на следващия ден.

— И кучето успя ли да открие изчезналото дете? — попита следователят.

— Да, успя — потвърди Брейдън. После погледна към мистър Вандербилт. — Чичо, защо господинът ми задава тези въпроси за Гидиън? Да не смята, че с него сме направили нещо лошо?

Фина не беше сигурна дали изражението на момчето — на страх и недоумение — е искрено или престорено, но определено бе убедително.

— Не, разбира се, че не, Брейдън — увери го мистър Вандербилт и погледна твърдо към детектива, докато изричаше тези думи. — Той само си върши работата.

Бе очевидно обаче, че мъжът няма да търпи повече това отношение към племенника си.

— Просто отговори откровено на въпросите — изрече отново и този път Серафина бе напълно убедена. Господарят им помагаше. На тяхна страна беше. „Подбирайте внимателно думите си“ — това им казваше. Тя знаеше, че решението е да избягват и да отклоняват трудните въпроси.

Следователят пак се завъртя бавно, при което вратът му изщрака звучно, и заби поглед в нея.

— Знаеш ли какво се е случило с мистър Торн в нощта, за която говорим?

„Как, за бога, да отклоня този въпрос, без да излъжа и без да си прехапя езика?“ — запита се Фина. Вече виждаше как издигат ешафода и мятат примката през врата й.

— Бог да се смили над душата му — промълви припряно, за да спечели време.

— Значи мислиш, че не е изчезнал, а е мъртъв? — хвана се мъжът за думите й, наведе се и се втренчи в нея.

— Да.

— И защо смяташ така?

— Защото не се върна.

— А знаеш ли как е умрял? Видя ли тялото му? Беше ли намесена свръхестествена сила?

С тези последни думи плъхът се издаде. Какво търсеше всъщност? Когато каза „свръхестествена сила“, черна магия ли имаше предвид? Мъжът в гората бе наредил на кучетата си да намерят Черния. Този детектив не търсеше просто убиеца на мистър Торн. Той издирваше черния плащ!

— Не отговори на въпроса ми — настоя следователят.

— Мисля, че го е изненадала някаква могъща сила и го е убила — отвърна Серафина. — Всички в тези планини знаят, че гората е пълна с опасности.

После си спомни онова, което най-много плашеше Еси.

— Може би Стареца от гората отново е направил някой от своите номера.

Детективът видимо се изненада от чутото.

— За каква могъща сила говориш?

— Мисля, че в гората има и добри, и лоши сили.

— И смяташ, че тези сили са убили мистър Торн?

— Възможно е.

Премълча обаче, че по-скоро добрите сили, а не лошите, са убили мистър Торн.

Господарят на дома се приведе към другия мъж.

— Не знам накъде водят въпросите ви, мистър Гратан. Предлагам да преминете към другите хора от списъка си.

— Имам още въпроси към тези двамата — отвърна троснато следователят, без да поглежда към домакина си.

Серафина усещаше надигащото се в мъжа нетърпение, което той едва съумяваше да контролира. Сякаш си бе сложил маска на цивилизован човек, на полицейски следовател, но истинският му нрав вече започваше да се показва под нея.

Детективът бръкна в джоба си и извади оттам сребърна катарама, гравирана с изящна, сложна украса: гъста плетеница от лози и тръни. Сърцето на Фина затуптя бързо. Вече нямаше никакво съмнение. Мъжът бе намерил останките на черния плащ. Ходил бе в района на леговището на майка й. Множество нови страхове я заляха като мощна вълна. Тялото й пламна, не можеше да диша от надигащата се в нея топлина.

— Виждала ли си това? — попита я детективът.

Фина едва чуваше думите му. Слепоочията й пулсираха.

— Виждала ли си го? — повтори мъжът.

— Изглежда като катарама от някаква дреха — отвърна тя. Опитваше се да запази тона си равен и възможно най-спокоен.

— Не отговаряш на въпроса ми! — притисна я следователят.

— Мистър Гратан, овладейте се — предупреди го Джордж Вандербилт.

— Кажи ми дали си виждала тази катарама! — настоя детективът, без да му обръща внимание.

— Явно това, което преди е държала закрепено, вече го няма — отрони момичето.

— Виждала ли си я преди?

Мъжът стисна дръжката на бастуна си, сякаш всеки момент щеше да го развърти като оръжие. Фина усещаше огромна тежест, надвиснала над нея.

Но докато се преструваше, че оглежда катарамата, изведнъж забеляза нещо различно — малките лица, които преди се виждаха зад тръните, вече ги нямаше.

— Никога не съм виждала сребърна катарама с такъв дизайн — отвърна, най-накрая намерила начин да отговори, без да лъже.

Следователят се втренчи продължително в нея, сякаш знаеше, че го мами, но не се сеща как да я уличи.

— Детектив Гратан, трябва да продължим с останалите хора от списъка — подкани го настоятелно мистър Вандербилт.

— Имам още въпроси! — почти се развика мъжът. Бе изпълнен с ярост и не откъсваше очи от жертвата си Серафина. — Знаеш ли в коя стая спеше мистър Торн по време на престоя си в „Билтмор“?

— Знам, че беше на третия етаж.

— Ти в „Билтмор“ ли живееш?

— Да.

— При прислужничките, на четвъртия етаж?

— Не.

— Тогава къде спиш нощем?

— Не спя нощем.

Детективът се сепна и я погледна изненадано.

— Не спиш ли?

— Не спя нощем.

Мъжът се намръщи.

— Да не си нощна прислужница?

— Не.

— Тогава какво си?

Тя го погледна право в очите и изрече:

— Аз към главния ловец на плъхове в имението. Проследявам и ловя вредители.

Следователят отвърна на погледа й и заяви ехидно:

— Значи имаме нещо общо.