Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (42)

42

Серафина се завъртя, готова за битка. Но видя единствено лейди Роуина, застанала на няколко крачки зад нея. Първата й мисъл бе, че е чула погрешно. Девойката стоеше там и стискаше тояжка в ръка, сякаш за да се защитава с нея.

Фина тъкмо щеше да я попита какво прави в гората, когато англичанката проговори отново.

— Виждам, че Черния е тук… — каза с особен глас.

Щом чу тези думи, Серафина веднага погледна сребърната катарама на черния плащ, която все още лежеше в ръката на мъртвеца.

Роуина проследи погледа й и разтвори широко очи. После се усмихна.

— О, благодаря. Бяхме го загубили.

Запъти се към тялото на Гратан, привидно необезпокоявана от факта, че той лежи мъртъв на земята, покрит с гърмящи змии. Пристъпи сред тях, както си бяха навити и с повдигнати глави. Влечугите се втренчиха в нея с пламтящите си жълти очи, но не се стреснаха и не я нападнаха. Девойката се наведе и вдигна сребърната катарама.

— Ще взема това… — каза на мъртвото, подуто лице на Гратан.

Докато Роуина говореше, Серафина усети, че гласът й звучи различно. Снобският й британски акцент бе изчезнал и преминал в по-непринуден, ръмжащ тон, сякаш се бе уморила от измамата.

— Опасявам се, че нашият следовател Гратан се бе вманиачил прекалено много в тази детективска история — продължи девойката — и дори се канеше да разкаже на Вандербилт теориите си. Предполагам, че клетата, загубена душа се възприемаше за убиец на демони, борец срещу злото. Глупакът си мислеше, че ще ме убие с нож.

Силен и внезапен вой взриви тишината. Зовът на вълкодава идваше от гората и бе толкова близо, че Серафина се стресна и се обърна в тази посока. Но Роуина изобщо не изглеждаше притеснена.

Когато Фина погледна отново назад, малката пръчка в ръката на девойката се бе превърнала в чепат и усукан дървен жезъл. В този момент си спомни камшика на англичанката, дървената игла в косата й, чадъра на южната тераса, туристическата тояжка за разходката в гората. „Подхожда на тоалета ми“ — настояла бе с превзетия си акцент.

С каквито и дрехи да бе Роуина, винаги носеше нещо дълго и дървено.

Серафина осъзна, че мистър Гратан не се е промъкнал в градината, за да убие Брейдън с камата си, а за да се справи с англичанката. Той не бе следовател от полицията, за какъвто се представяше, а окултист. Преследвал бе странното и необичайното. И го беше намерил.

— Там и там — изрече Роуина и насочи жезъла към две места по градинската пътека. Змиите запълзяха в указаната посока. После англичанката се обърна и погледна към Серафина. — Да, мислех, че съм се отървала от теб.

— Кога по-точно? — попита тя. Опитваше се да остане смела въпреки объркването и страха си.

— Когато с кучето се прекатурихте през стълбището.

— Чиста работа, нали — каза Фина, без да откъсва очи от девойката.

— Никак не бях доволна, повярвай ми.

— Всъщност, изглеждаше уплашена.

— Не се ласкай — намръщи се Роуина. — Бях просто изненадана. Ти си по-кораво малко създание, отколкото изглеждаш. Но трябваше да го очаквам… с твоето родословие.

Докато англичанката говореше, Серафина не издържа и погледна към къщата, за да се увери, че няма следи от пушек или пламък, но веднага съжали.

— Какво търсиш? — попита я Роуина. — Твърде късно е, нали знаеш. Вече запалих огън на няколко места. Нищо не можеш да направиш, за да спреш пожара. Безценната ви къща ще изгори. Казах ти, че най-накрая ще направя нещо, което ще накара баща ми да се гордее с мен.

Серафина се опита да скочи и да избяга, но не можа да помръдне. Погледна надолу към земята. За своя огромна изненада, видя бръшлянови лози да израстват бързо и да се увиват около глезените и прасците й. Преди да успее да откъсне бръшляна, чу тропота на един-единствен кон, задаващ се бързо по пътеката.

В главата й изплува споменът за бронзовата скулптура от имението — кон, уплашен от гърмяща змия.

Роуина се обърна по посока на звука. Брейдън се появи.

— Серафина, търсех те нався…

— Брейдън, бягай! — изкрещя с цяло гърло Фина, докато англичанката повдигаше прокълнатия жезъл.