Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (15)

15

Докато падаше, Серафина се протегна и затърси нещо, за което да се хване. Успя да сграбчи ръба на гредата точно навреме, за да спре полета си. Увисна в мрака над бездната, стиснала гредата с тънките си пръсти. Черната празнота под нея бе като гигантска уста и сякаш я чакаше да падне. Студеният остър ръб на стоманената греда режеше пръстите й, но Фина знаеше, че ако се пусне, това ще е краят й. Вече стотици създания летяха около нея, съскаха и тракаха, виеха се като торнадо из тавана. Момичето стисна зъби, преметна крака над гредата и ги обви около нея. Увисна надолу с главата. После се издърпа отгоре и се сви, за да се защити от летящите същества.

Съскането ставаше все по-силно. Едно от създанията се заби в главата й, впи нокти в скалпа и оскуба косата й. Не спираше да пърха с криле. Друго се блъсна в лицето й и тя размаха ръце, за да го отблъсне. Три се впиха в гърба й. Още едно се заби в тила й и я захапа. Серафина изръмжа от болка и гняв, хвана се за врата и смачка нещото с ръка. Сетне погледна мъртвото тяло, което държеше.

Не повярва на очите си. Нямаше никаква логика. Летящите създания бяха коминни бързолети!

Приличаха на прилепи по много неща, но всъщност бяха тъмни, съскащи малки птици, покрити на места с люспи. На мръкване прекарваха много време във въздуха, а когато кацаха, не можеха да стоят като другите птици. Вместо това се прилепваха във вътрешността на комини и пещери с малките си, остри нокти. Опашките им не бяха съставени точно от пера, а от тънки костни израстъци.

Бързолетите изпълваха въздуха, бяха хиляди. Прелитаха над гредите и покрай стените като сива, съскаща, шумоляща кожа, покрита с пера.

Внезапно съскането се извиси в кресчендо от стържещи звуци и всички птици се издигнаха във въздуха. Гигантски облак се завихри около Серафина. Създанията се хвърляха срещу нея, прикрепяха се с малките си люспести крачета, нападаха я с острите си човки, завираха в лицето й твърдите си опашки, удряха я с криле и се заплитаха в косата й.

Заради бурята от бързолети Фина не можеше да чува и да вижда нищо наоколо. Скоро щеше да изгуби представа къде се намира. Искаше да се наведе, да се свие на кълбо и да прикрие лице и глава, но знаеше, че ако го направи, никога няма да се измъкне. Затова продължи да се бори. Размахваше ръце и изскубваше полепналите по нея създания. Притворила очи, за да се защити, отчаяно се опитваше да намери начин за спасение и бягство. Видя греда между себе си и стълбата, скочи напред и успя да се приземи върху нея. Оттам си проби път през облака от птици и пристъпи уверено по дъската. Най-накрая стигна до стълбата и заслиза с бясна скорост надолу, като отбиваше нападенията на бързолетите.

Успя да се добере до задната част на шкафа и се претърколи вътре, след което се озова в коридора на третия етаж, останала без дъх и ужасена. Затръшна преградата, която криеше входа към скривалището, а после затвори плътно и вратата на шкафа.

Няколко секунди просто лежа там, опита се да си поеме въздух и да проумее станалото. Коминните бързолети бяха странни малки създания, бродещи из мрака, но обикновено напълно безвредни. Безброй пъти бе наблюдавала по изгрев техните игриви акробатически номера над покривите на „Билтмор“, докато ловяха комари. Защо я бяха нападнали сега? Откакто се помнеше, пълзеше из тунелите и проходите на имението и те никога не я бяха закачали. Защо бяха променили държанието си внезапно? Дали не се обръщаше срещу нея цялата къща?

Огледа се. „Билтмор“ бе тъмен и спокоен. Минаваше полунощ и всички спяха.

Все още се страхуваше и трепереше от преживяното, но все пак се изправи на крака. За момент се почувства несигурна, нужно й бе време, за да дойде на себе си. После се изтръска от прахта, махна перата и мъртвите бързолети от косата си.

Внезапно чу пукане някъде в далечината и спря. На път бе да се паникьоса, че нападението ще започне отново, но нищо не се случи.

Тръгна из мрака. Мина по коридора, а после и през пълния с дивани, столове и маси салон. По-рано тук имаше неколцина гости, които пиеха чай и се наслаждаваха на почивката си, но сега бе зловещо и мрачно, пусто и застинало. Сякаш всички бяха изчезнали. Полазиха я ледени тръпки. Ами ако Брейдън беше изчезнал, а с него и господарите на дома, и гостите? Ако всички, които Фина познаваше, вече ги нямаше? Може би тя бе последната, единствената оцеляла след нападението. Ако всички други в къщата бяха мъртви?

Чу друг звук. Този път не беше пукане, а стъпки. Някъде в къщата имаше будни. Сякаш някой или нещо я следваше, като се приплъзваше из сенките зад нея.

Когато стигна до парадното стълбище, лунната светлина сияеше през скосените витражни прозорци. Сребристосини отблясъци си играеха по широките и изящни виещи се стъпала и по филигранния парапет, който минаваше спираловидно покрай всички етажи на „Билтмор“. В самия край на стълбището имаше полилей от ковано желязо. Закачен бе за медния купол и висеше през центъра на величествената спирала. Серафина тръгна надолу. На фона на лунната светлина черната й сянка се движеше по външната стена като странно, пълзящо животно. Внезапно чу нещо да се качва нагоре по стълбите към нея.

Спря. Не беше сигурна какво чува. Сърцето й ускори ритъм, дишането й се учести. Не беше тих шум, нито просто плаха стъпка или две. Някой определено се качваше. Фина се напрегна, сякаш я очакваше битка. Повтаряше си да не се побърква — можеше да е някой от гостите на имението или прислужник. Но после осъзна, че инстинктите й подсказват нещо важно: звукът не беше човешки. Пое си въздух и се приведе, готова да скочи. Каквото и да бе създанието, тя го чуваше как се изкачва и дращи по варовиковите стъпала.

Имаше четири крака.

И нокти.

Серафина усети как всеки мускул в тялото й оживява. Готова бе за битка.

Тръгна бавно нагоре по стълбите, докато стигна до най-горната площадка. Стараеше се да вдига възможно най-малко шум.

Но нещото приближаваше бързо, насочило се бе точно към нея.

Настъпваше все по-устремно. Ръмжеше.

Многокраката му сянка се носеше по външната стена като гигантски паяк.

Тъкмо когато Серафина се канеше да се обърне и да избяга, то се появи на площадката. Видя го ясно.

Не беше паяк.

А черно куче.

Животното застина на място, а после бавно запристъпва към нея. Дебнеше я с приведена глава и ръмжеше. Фина се изтегли назад, но когато създанието приближи още повече, го разпозна.

Беше приятелят й Гидиън.

Издиша шумно, с огромно облекчение. Усмихна се и се отпусна.

— Гидиън — изрече щастливо, като си помисли, че той я е взел за натрапник. Но кучето изръмжа и продължи да пристъпва към нея с извито, напрегнато тяло, готово да се метне.

Серафина отново се изплаши. Сърцето й се сви.

— Гидиън, аз съм — повтори. Отчаянието в гласа й ставаше все по-отчетливо. — Хайде, стига, Гидиън, аз съм.

Но той не я разпозна.

Фина имаше чувството, че гори отвътре и се задушава.

Голямото черно куче приближаваше бавно към нея с наострени уши. Беше оголило зъби и ръмжеше. Резците му тракаха.

Никога в живота си не бе чувала по-страшен звук.

Гидиън се метна срещу нея. Стовари се върху тялото й, захапа я за рамото и я събори. Ръмжеше все така зловещо. Серафина падна тежко назад и удари главата си толкова силно на каменния под, че й причерня и за малко да припадне. После се завъртя и се отскубна от нападателя.

— Престани, Гидиън! — извика, щом отскочи встрани. — Гидиън, аз съм! Серафина!

Но кучето се нахвърли отново срещу нея, захапа я за ръката и започна да я разтърсва, като издаваше страховити звуци. Виждала го бе да се държи така само веднъж — по време на битката с Мъжа с черния плащ. Сякаш изведнъж тя бе станала лошият.

— Гидиън, не! Спри! — Фина удряше с юмруци по муцуната му, за да го освести. Риташе, пищеше и най-накрая се измъкна от него.

Той рязко нападна отново — тракаше със зъби към краката й, докато тя се мъчеше да му избяга. Серафина се втурваше ту наляво, ту надясно, криеше се, но където и да отидеше, Гидиън я следваше. Беше невероятно бърз. Фина му се изплъзваше засега, но не успяваше да го избута.

Не искаше да се бие с него, но атаките продължаваха. Ухапа я отново, впи острите си зъби в крака й. С яростно движение я събори на пода, после се нахвърли към гърлото й. Серафина се закри с ръце, претърколи се, после скочи на крака, а той веднага я нападна и пак я повали. Не искаше да нарани стария си приятел, но и не й се умираше. Това не биваше да продължава. Не можеше да се бие с него. Гидиън бе изумителен воин и в момента бе изпълнен с ужасен гняв, какъвто никога не бе виждала. Нещо го бе объркало, променило и превърнало в бесен звяр, който не я познава. Щеше да я победи. Фина бе сигурна, че няма да издържи още дълго.

Отби още една атака, после се обърна и побягна възможно най-бързо.

Разгневен от опита й да избяга, ръмжащият доберман се спусна подире й с изумителна скорост. Щом Серафина стигна до парапета на стълбището, кучето се хвърли във въздуха, разтворило широко пълната си с хищни зъби уста и готово да я захапе.