Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (3)

3

Животните нападаха и Серафина закри врата си с ръка. Вместо в гърлото й едно от кучетата заби зъби в меката част над китката й. Болката плъзна по цялото й тяло, чак до костите, и момичето изкрещя. Второто куче се спусна за решителното, смъртоносно захапване, но внезапно камък с размер на юмрук го уцели в главата и то отстъпи. Друг камък удари следващото куче и то отскочи, за да се предпази.

— Хааа! — разнесе се силен вик от мрака и момче с дълга, диво развята коса се метна срещу глутницата. Започна да удря, да блъска, да дращи — размахваше ръце в яростна, вихрена атака.

Побесняла от болката, Серафина фрасна с опакото на дланта си муцуната на кучето, което се бе впило в нея и почти висеше от ръката й, и го изблъска настрани от себе си.

— Ставай! Бъди дръзка! Тичай! — изкрещя й момчето, докато нападаше две от другите животни и й разчистваше пътя.

Фина скочи на крака, готова да побегне. Но тъкмо когато си помисли, че с неочаквания й съюзник са успели да си спечелят предимство и може наистина да се измъкнат, едно от кучетата се нахвърли отново срещу тях от мрака, блъсна момчето в гърдите и го събори на земята. Превъртяха се един върху друг и се затъркаляха, сякаш правеха салта, като не спираха да ръмжат и да се хапят диво.

Друг вълкодав се нахвърли срещу Серафина. Тя му се изплъзна, но от отсрещната страна я връхлетя поредният звяр.

— Не можеш да им избягаш за дълго! — изкрещя момчето. — Трябва да се скриеш!

Фина избегна поредната захапка, после още една и още една, но враговете с тракащи зъби продължаваха да я нападат. Фрасна едно от кучетата по главата, удари друго по рамото, но те не спираха да хапят.

Побягна назад, като се защитаваше от нападателите с раззинати челюсти, но се блъсна в гладка каменна стена и вече нямаше накъде да отстъпва. Приведе се в позиция за атака и засъска като животно, попаднало в капан. Тъкмо когато едно от кучетата скочи към нея, момчето се метна и го събори на земята.

— Сега! — извика й. — Катери се!

Серафина се обърна и пробва да се покатери по каменистата повърхност, но тя бе влажна и прекалено хлъзгава. Озверели от опита й за бягство, два от вълкодавите веднага я нападнаха. Тя ги изрита неколкократно по главите, започна отчаяно да ги блъска и удря с юмруци.

— Не се бий с тях, глупачке! Катери се! — извика пак момчето. — Махай се оттук!

Щом Фина се обърна, за да опита отново да се покатери, друго куче се метна към нея, но момчето се хвърли на гърба му, захапа го и започна да го драска като диво животно. Вълкодавът зави възмутено, обърна се и затрака яростно със зъби към нападателя си. Двамата паднаха на земята и се затъркаляха в ожесточена схватка. Още две кучета се спуснаха към тях и се включиха в мелето.

Серафина видя шанса си, скочи и се хвана за клона на един рододендрон, после се метна по-нагоре към скалата. Бързо намери място, където да се закрепи, и втори клон. Използва клоните като стълба и се покатери светкавично нагоре по канарата. „Какво ще кажете сега, а, безръки псета!“

Щом се покачи достатъчно високо, за да е извън обсега на животните, погледна назад. Два от вълкодавите търчаха напред-назад в основата на скалата, ръмжаха гневно и се опитваха да се покатерят при нея. По-смелият и по-глупавият се опита на няколко пъти да се изкачи по гладката стена, но постоянно падаше назад.

— Връщайте се при господаря си, гадни твари! — извика им Фина, спомнила си мрачната фигура. Но когато погледна към гората, не търсеше собственика им. Не виждаше къде са другите три кучета и момчето. Последния път, когато ги съзря, бяха в разгара на ужасяваща битка. Не знаеше кой е победил, но й се струваше невъзможно момчето да се е преборило с трите звяра наведнъж.

Зачака, заслушана в гората, но не долови нищо. Двете кучета, които я бяха нападнали, си бяха тръгнали. Отдалечаваха се от нея, но тичаха по протежението на скалата. „Тези псета търсят друг път догоре“ — помисли си Серафина.

Трябваше да продължи нататък, преди да е станало твърде късно. Катери се още близо пет метра, докато стигна до върха на канарата.

Пуфтяща, изтощена и кървяща от главата, ръцете и прасците, Фина се приведе към земята. Огледа дърветата отдолу за момчето. Гледаше, взираше се, но не се виждаше нищо, не се чуваше нито звук. Как бяха изчезнали толкова бързо? Дали момчето бе добре? Дали бе успяло да се измъкне? Или бе пострадало?

Не го бе виждала никога преди, всъщност никога не бе виждала човек като него, който да се движи и бие по този начин. Имаше кафеникава кожа, гъвкаво, мускулесто тяло и дълга рошава тъмнокестенява коса, но най-поразяващи бяха бързината и свирепостта му. Предположи, че е от местните планинци, които — също като нейния татко — бяха прочути като сурови, решителни и хитри хора, но момчето, освен това се бореше като бесен рис. В него имаше нещо почти животинско, сякаш бе прекарало целия си живот в тези гори.

Изправи се, обърна се и огледа терена пред себе си — каменист терен и гъсталак от шубраци се спускаха надолу към голяма клисура. Беше почти уверена, че знае къде се намира и как да се прибере у дома, но се извърна и отново погледна към скалата. Дивото момче бе спасило живота й. Как можеше просто да го остави?

Болката от ухапванията и нараняванията, които бе получила в битката, прогаряха безмилостно плътта й, сякаш я бе разрязала остра, извита телена мрежа. В очите й влизаше кръв от раната на главата. Трябваше да се прибере у дома.

Погледна към върховете на дърветата в посоката, където за последно бе видяла съюзника си. Чакаше, ослушваше се. Чудеше се дали ще долови звуци от битка. Може би щеше да открие, че момчето я наблюдава отнякъде. Или пък, не дай си боже, щеше да види безжизненото му тяло на земята — окървавено и разкъсано.

„Не се бий с тях, глупачке! Катери се! — Думите му отекнаха в ушите й, сякаш все още бе тук. — Тичай!“ — извика й отново момчето.

Дали трябваше да го послуша и да избяга, или да го потърси, както й се искаше? Не обичаше да вдига шум, не й беше приятно да се разкрива пред враговете, които я дебнеха в гората, но не можа да се сети за нищо друго. Сви ръце пред устата си като фуния и прошепна към върховете на дърветата: „Ехо! Чуваш ли ме?“

После зачака.

Не се чуваше нищо, освен тук-там някой щурец, жаба или други, обичайни за нощната гора звуци.

Фина усети как пулсът й се забавя, дишането й става все по-слабо и безшумно, а ръцете и краката й натежават. Ако искаше да стигне до вкъщи, трябваше да тръгне веднага.

Не й се щеше просто да остави непознатия младеж там да се бори сам. Не беше от хората, които изоставяха другите и ги забравяха.

Искаше да говори с него, да разбере как се казва, къде живее, или поне дали е в безопасност. Кой бе той? Защо бе в гората посред нощ? И защо се бе нахвърлил срещу глутница зловещи кучета, за да я защити?

Прошепна още веднъж към дърветата:

— Ей, тук ли си?