Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (27)

27

Серафина наблюдаваше, а сърцето й отмерваше времето със силни и уверени удари. Когато Брейдън излезе от стаята си, шпионинът се оттегли в сянката на една ниша и се скри от него.

Фина си пое въздух и се приготви да отвори капака на шахтата, за да се хвърли в атака, но момчето отмина, а мъжът не помръдна. Не го нападна. За нейно изумление Гидиън пристъпваше редом до стопанина си. Движеше се бавно, колебливо, но сам. Фина не можеше да повярва. Как бе възможно? Беше отсъствала само няколко дни. Нима счупените кости на кучето можеха да зараснат толкова бързо?

Шпионинът изчака Брейдън да отмине, след което тихо се шмугна в стаята му.

„Този мръсен гнил плъх“ — помисли си Серафина и запълзя обратно към другата шахта, за да види какво прави натрапникът вътре.

Той бързо претърси бюрото на Брейдън и отвори чекмеджетата му. Фина се притесни, че ще дръпне капака на шахтата и ще я намери там или пък ще чуе дишането й, но трябваше да остане и да види какво ще направи мъжът. Когато се наведе да погледне под леглото, видя белязаното му лице. Не се бе излъгала, това бе Гратан.

Почувства как страхът се надига в стомаха й.

Защо ровеше из вещите на Брейдън?

Дали наистина търсеше доказателства за убийството на мистър Торн? Или улики за местонахождението на черния плащ?

Или приятелят й имаше друга връзка с всичко това, която тя още не проумяваше?

Гратан намери малката карта с пътеките за езда на Брейдън, по която момчето работеше от известно време, но очевидно бе разочарован, че не открива нищо полезно. Когато най-накрая излезе от стаята, Серафина въздъхна с облекчение. Напомни си обаче, че сега не е моментът да се отпуска.

Спусна се през вентилационната шахта до първия етаж и погледна през решетката точно навреме, за да види Гидиън излегнат под лъчите на утринното слънце в голямото фоайе в компанията на огромния санбернар на господаря, Седрик. Брейдън навярно бе наблизо.

Но на Фина нямаше да й е лесно да го открие и да остане незабелязана.

Много елегантно облечени гости се разхождаха из имението. Слугите се суетяха из къщата, заети с обичайните си задължения по всички етажи. Няколко семейства от рода Вандербилт бяха пристигнали от Ню Йорк, за да прекарат празниците в „Билтмор“. Серафина обикаляше от място на място, като избягваше ятата от домашни помощнички. Промъкна се и покрай неколцина лакеи, един от които носеше превръзка на ръката — явно бе ухапаният от нея.

Следобед къщата вече бе толкова оживена, че Фина потърси убежище в скритото помещение под стълбището в южната част на втория етаж. Когато чу две камериерки да споменават, че младият господар е отишъл на южната тераса, веднага се спусна натам.

Измъкна се през една странична врата, стрелна се покрай колоните в предната част на къщата, под странните същества, издълбани в горната им част, и гаргойлите, които се взираха безмълвно от ръба на покрива. Като че ли малко хора ги забелязваха, но Фина от години бе очарована от менажерията готически скулптури и релефи, които красяха къщата — странни дракони и химери, морски коне и змии, брадати мъже и зъбати зверове, странни момичета с крила, тайнствени фигури с плащове и качулки и стотици други фантастични, измислени създания. Винаги се бе удивлявала на въображението на каменоделците, работили в „Билтмор“. Как им бяха хрумнали тези идеи?

Изтича надолу по стълбите до дългата, покрита с глицинии пергола^[4], граничеща с южната тераса — равен и открит затревен вътрешен двор с живописна гледка към речната долина и планините отвъд. Брейдън и лейди Роуина бяха сами на терасата, вперили поглед в пейзажа. Серафина се бе надявала, че бащата на лейди Роуина най-накрая е дошъл и я е отвел със себе си, но очевидно не бе така.

Отчаяно искаше да говори с приятеля си, за да го предупреди за надвисналата заплаха, но не можеше да го направи в присъствието на лейди Роуина. Изкачи стъпалата от другата страна на перголата и надникна през терасата.

Англичанката бе облечена в пауновосиня рокля за разходка с ефектен троен ревер и висока яка, която се издигаше на тила й така, сякаш задачата й бе да подпира гъстата червена коса на момичето. На шията си имаше черна дантелена панделка. На рамото си бе метнала небрежно чадър в тон с тоалета, за да се предпазва от слънцето. Серафина си помисли, че прилича на момичетата, показвани на ръчно оцветените страници от дамските списания. Явно имаше различна рокля или костюм за всяка дейност и време на деня.

На Фина никак не й бе приятно да види Брейдън и лейди Роуина заедно, но най-много се изненада, че младежът носи голяма хищна птица върху лявата си ръка, облечена в дебела кожена ръкавица. „Това сигурно е Кес, соколът скитник със счупеното крило“ — помисли си.

Кес бе поразително красива птица, крилете и гръбчето й бяха синьо-сиви, а гърдите — на светли и тъмни ивици. Гушката й бе чисто бяла, но голяма част от главата й беше черна, сякаш носеше каска и маска, готова за въздушна битка. Серафина хареса най-много мощните жълти крачета на Кес, с дълги и извити черни нокти, идеални за сграбчване на плячка.

— Доста страховито и грозновато създание, нали? — отбеляза лейди Роуина.

Когато Серафина чу неприятния коментар за тази толкова красива птица, с мъка се въздържа да не избухне. Искаше й се да изкрещи: „Това е най-тъпото нещо, което съм чувала!“, но знаеше, че поне единият от тях ще разбере кой се крие в храстите.

— Мисля, че е красива — отвърна спокойно Брейдън.

Нещо в тона му привлече вниманието на Фина. Не звучеше ядосан или раздразнен, както бе очаквала. Изглеждаше по-скоро разсеян, сякаш умът му бе зает с друго. Но после сякаш бавно дойде на себе си и се концентрира върху настоящия момент.

— Е — каза момчето, — да видим какво ще направиш днес…

Брейдън й бе казал, че соколът повече няма да може да лети. Серафина си помисли, че е много мило от негова страна да изведе Кес навън, на слънце, за да може птицата поне да се огледа и да си спомни хубавите дни. Но за нейно изумление той повдигна ръка и подхвърли сокола в небето. Кес не просто полетя, а размаха устремно криле и се понесе по вятъра с писък на чиста радост. Фина видя усмивката на лицето на Брейдън, докато сочеше към птицата и разговаряше с лейди Роуина. Развълнувано споделяше всички интересни факти, които знаеше за ястребите и соколите. Полетът на Кес бе променил изцяло настроението му.

Соколът имаше дълги, заострени криле, които го изтласкваха високо в небето, и дълга опашка — като рул за насочване и спиране. Личеше си, че Кес щади до известна степен повреденото си крило, но изглеждаше толкова щастлива да е в небето, дори за малко. Серафина бе смутена. Как бе успял Брейдън да излекува нещо, което не се лекува?

Лейди Роуина наблюдаваше летящия сокол мълчаливо, сякаш нищо не можеше да я впечатли. Серафина искаше повече от всякога да й издере очите! Но точно в този момент се случи нещо необикновено. Червена лисица изтича нагоре по стълбите, мина покрай нея и се затича през южната тераса, право към Брейдън и англичанката. Имаше красиво сребристочервено кожухче, черни крака, бяло коремче и огромна бухнала червена опашка. Ушите й бяха щръкнали, муцунката заострена, а очите — живи и нервни.

Когато лейди Роуина я забеляза, изкрещя:

— Животно!

Викът стресна лисицата и тя спря на няколко метра от тях, сякаш съжаляваше, задето е уплашила момичето в изисканата рокля.

Брейдън приклекна и повика животинчето.

— Ела, малки приятелю. Няма да те нараним — каза му и протегна ръка. — Добре дошъл си при нас. Как е лапата ти?

Лисицата се приближи до него и седна в краката му.

Серафина гледаше смаяна. Куче или кон бе едно, но как бе възможно Брейдън да се сприятели с дива лисица?

Пропълзя още няколко стъпки, като се придържаше ниско към земята, за да погледне по-отблизо.

Соколът продължаваше да кръжи в небето. Когато момчето подсвирна, птицата наклони крило и го погледна. Брейдън се усмихна.

— Видяхте ли това? Видяхте ли как се обърна към нас? Толкова е щастлива!

— Е, трябва да призная, че той явно ви харесва — отвърна с усмивка лейди Роуина, най-накрая покорена от ентусиазма на спътника си, загледана в летящата над главите им птица.

— Тя е момиче — каза нежно Брейдън. — Казва се Кес.

Младежът, изглежда, имаше желание да научи лейди Роуина на много неща за животните и отношението към тях, сякаш разбираше, че тя е от града и не ги познава като него. Серафина си помисли, че е много по-търпелив, отколкото тя би могла да бъде.

— Можете ли да я накарате да прави, каквото поискате? — попита англичанката. — Следва ли командите ви?

— Не. Тя е мой приятел. Аз правя неща за нея и тя ми отвръща със същото.

— Разбирам… — каза замислено спътничката му, загледана в птицата. Изведнъж нещо сякаш я заинтригува. Обърна се и посочи към покрива на къщата. — Можете ли да я накарате да убие един от онези гълъби там?

— Всъщност това са плачещи гургулици, не гълъби — заяви Брейдън, но проследи погледа й, а после погледна към сокола. — Предполагам, че мога… — каза колебливо, — само че не искам да напряга крилото си. А и не мисля, че е гладна. Следобед я нахраних с пиле à la créme^[5], което май много й хареса.

Серафина се усмихна. Типично за Брейдън. Крадеше изисканите гурме ястия под носа на френския готвач на „Билтмор“, за да храни своите животински приятели. Стомахът й закъркори и тя осъзна, че не би възразила срещу малко от това пиле с нещо си.

— Значи всъщност тя не може да прави нищо полезно — отбеляза лейди Роуина. — Не сте я научили на никакви номера.

Брейдън безмълвно коленичи и погали лисицата по главата и ушите. Най-сетне изглеждаше обезсърчен от думите на момичето.

— Хрумна ми нещо — изправи се той отново. — Нека опитаме това…

Направи няколко крачки и вдигна една клонка от земята.

— Какво ще правите?

— Крилото на Кес все още не е напълно оздравяло, но искам да видя дали ще пожелае да си поиграе малко.

Хвърли клонката в небето, а след това изсвири продължително и остро.

Подсвирването и свистящата, премятаща се пръчка веднага привлякоха вниманието на сокола. Кес се обърна, събра криле и се спусна в пикиращ полет. Полетя надолу, порейки въздуха с висока скорост. В последната възможна секунда разпери отново криле, протегна нокти и сграбчи пръчката.

— Хвана я! — възкликна момчето.

Сърцето на Серафина подскочи от въодушевление при гледката на птицата в действие.

— Хмм… да не повярва човек — каза лейди Роуина.

„Дори мис Префърцунена е впечатлена“ — помисли си Фина доволна.

Но след това соколът се спусна към англичанката и закръжи над нея.

— Какво прави тя? — ахна девойката, отстъпи назад и се прикри с чадъра си. — Защо лети към мен? Кажете й да спре!

Птицата прелетя над главата й и пусна клонката върху нея.

— Помощ! Напада ме! — изпищя лейди Роуина, когато клонката уцели външната страна на чадъра й, без да й навреди, и падна на земята. Лисицата се спусна към нея, сграбчи я и се затича към Брейдън, сякаш всички играеха на „донеси пръчката“.

— Те просто се закачат с вас — увери Брейдън англичанката. Коленичи и отново погали лисицата, после вдигна поглед към летящата Кес. — Тя е толкова прекрасна птица…

Серафина долови възхитата в гласа му, смесена може би и с малко тъга.

— След като крилото й се възстанови напълно, ще е готова отново да лети на дълги разстояния и ще продължи миграцията си към Южна Америка. Можете ли да си представите да прелетите целия път до джунглите на Перу?

— Е, бих казала, че е жалко целият труд, който сте положили, да бъде пропилян — отбеляза лейди Роуина. — И очевидно не искате да я загубите. Можете да я връзвате с въже към някой клон, за да не се измъкне.

— Ако е вързана с въже, няма да може да лети — отвърна Брейдън, ужасен от мисълта.

— Бихте могли да опитате с верига или със стоманена тел, изобщо нещо, което да ви позволи да я контролирате. Стоманената тел със сигурност ще свърши работа.

Докато Серафина фучеше вътрешно заради жестокото предложение на лейди Роуина, Брейдън издаде нисък чуруликащ звук.

Соколът се обърна и се спусна към него.

— Внимавайте! — извика англичанката.

Но птицата кацна с почти съвършена точност на ръката му.

— Кес е моя приятелка — заяви момчето. — Приятелството обвързва по-здраво и от най-дебелата верига.

Когато лисицата затича към гората, Брейдън и лейди Роуина се отправиха към къщата. Кес почиваше спокойно на ръката на момчето.

— Бихте ли искали да дойдете в конюшнята с мен, за да оставя Кес?

— Не, разбира се — сбърчи нос англичанката.

— Елате с мен — подкани я младежът. — Ще ви покажа клетката, която направихме за Кес.

— Не влизам в конюшни. Може да си изцапам дрехите — отвърна високомерно лейди Роуина. — Ще се кача горе, за да се преоблека за разходката ни.

След тези думи се обърна и се насочи към къщата.

Серафина последва бързо Брейдън към конюшнята. Надяваше се, че ще успее да говори насаме с него. Но докато пристъпваше безшумно зад приятеля си, стомахът й се присви от смущение. Какво би могла да му каже, за да промени мнението му? Как би могла да обясни станалото? Преди да се престраши да го заговори, се появиха няколко коняри и Фина пропусна шанса си.

Няколко минути по-късно, когато слънцето започна да се скрива, Брейдън се срещна отново с лейди Роуина пред къщата.

Серафина с изненада видя, че англичанката е сменила напълно тоалета си. Как бе успяла за толкова кратко време? Косата, дрехите и аксесоарите й бяха различни. Очевидно една разходка по гористите пътеки на имението изискваше съвсем друг тоалет от този, който се носи, докато стоиш на тревата на терасата.

Сега бе облечена с нещо като туристически костюм за девойки, само че сътворен според възгледите на дизайнерите от лъскавите магазини в Лондон: с плътно прилепнал по тялото жакет, закопчан догоре, с дълга тъмна пола и ефектни кожени боти до глезените. Разбира се, облеклото бе в комплект с шапка в тон, малък театрален бинокъл — навярно, за да се наслаждава на природните гледки, и изискано, но безполезно туристическо бастунче, украсено с перца.

Брейдън и лейди Роуина тръгнаха рамо до рамо по широките, съвършено поддържани пътеки на имението. Бяха точно от типа изтънчени туристи, за които мистър Олмстед бе проектирал тези пътеки — с идеята да им създаде усещането, че са сред природата, че са навлезли навътре в гората, но без да изпитват никакви неудобства. Серафина ги следваше на безопасно разстояние и се чудеше какво да направи. Трябваше да говори с Брейдън, но англичанката отново й пречеше!

Докато вървяха през една горичка от бучиниш, дъбове и кленови дървета, двамата изглеждаха потънали в оживен разговор, но Фина не успяваше да чуе за какво си говорят. Внезапно обаче усети как по гръбнака й плъзва притеснителен сърбеж. Отначало си помисли, че може да е заради дразнещо високия тон и силния акцент на англичанката или заради досадния наклон на прекалено стилната й шапка, но постепенно осъзна, че има нещо много по-сериозно.

Огледа внимателно гората. Забеляза тъмен силует на клон, високо на близкото дърво. В гърлото й заседна бучка и Серафина застина абсолютно неподвижно — боеше се да помръдне дори с педя, за да не се издаде. Мрачната фигура бе скрита зад плетеница от клони и не се виждаше ясно, но от силуета й личеше, че може да е сова или друга голяма птица. Фина не успя да различи детайли или окраската на съществото, но знаеше, че има закръглена глава, без снопчета на ушите. Совите и бухалите обикновено спяха денем, но с приближаването на нощта тази птица бе кацнала сред покрова на дърветата и мълчаливо наблюдаваше Брейдън и Роуина, докато се разхождаха под нея.

Серафина реши, че не може да чака повече. Независимо от присъствието на англичанката трябваше да говори с Брейдън.

Докато се изправяше и събираше сили да тръгне към него, си спомни как той плачеше от болка, паднал на колене в локва кръв до Гидиън. Спомни си как Роуина й крещеше, че трябва да се махне от „Билтмор“. Спомни си как бе ухапала лакея и бе избягала от срам. Гореща вълна премина през тялото й. Краката й омекнаха. Но трябваше да го направи. Пое си въздух и се овладя. Излезе от храстите, пристъпи зад двамата младежи и каза:

— Брейдън, аз съм…