Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (25)

25

Серафина се опита да си представи какво се е случило, когато Заклинателя е нападнал майка й и малките. Спомни си заклинанията на брадатия мъж, лозите, които се увиват по негова заповед, и предположи, че котетата са били ужасени.

— Затова ли ги е нападнал? — обърна се към Уейса. — Малките ли е искал?

— Той пленява животни от всякакъв вид. Затова те бягат. Усещат настъпващата опасност. И по същата причина се налага ние с теб да вземем малките и да напуснем тези земи, Серафина. Веднага щом си отпочинеш достатъчно, за да пътуваме бързо, трябва да последваме майка ти и да се присъединим към нея.

Думите му я втрещиха. Копнееше да види майка си отново, но сърцето я болеше непоносимо при мисълта да си тръгне.

— Не можем да се борим с този мрак, Серафина — добави Уейса, сякаш прочел мислите й. — Трябва да напуснем тези планини.

— Но аз не разбирам. Кажи ми какво става. Защо се случва всичко това? Защо майка ми ме изпрати обратно в „Билтмор“?

— Тя обича теб и малките повече от всичко на света. Смяташе, че ще си в безопасност в голямата къща. Но не е права.

— Нима имението е в опасност? — попита стреснато Фина.

— Всичко е в опасност. Особено „Билтмор“.

— Какво? Тогава трябва да им помогнем, Уейса.

— Не можем — поклати глава момчето. — Той е по-силен, отколкото предполагаме. А сега мощта му е дори по-голяма в сравнение с преди три седмици, когато уби семейството ми. Събира все повече и повече сила по пътя си. Неговата мощ е свързана със земята, с горите, с хората и животните, които контролира в тях. Но Вандербилт и огромното имение стоят на пътя му да покори целия този регион.

— Но кой е Заклинателя? Какъв е този човек? — попита Серафина, чиято паника нарастваше осезаемо.

— Той се променя също като дивокотите. Преобразява се в бяла сова. Но използва силата си за зло, за да контролира гората, да краде от нея, да погълне нейните животни, дървета и магия и да ги подчини на волята си. Моите хора го наричат „Мрака“, защото той е бъдещето, отвъд което не могат да прозрат. Променящите се наследяват дарбата си, предават я от поколение на поколение, но той е развил силата си. Години наред се е учил да преобразява света, който познаваме, да прави заклинания и магии. Иска да контролира тази гора, да превърне всички ни в роби — от най-малкото мишле до най-голямата мечка. Най-много мрази нас, дивокотите, защото не може да ни контролира. Ние му се опълчваме. Той ще унищожи всичко в тези планини, което застане на пътя му.

— Искаш да кажеш, че ще нападне „Билтмор“?

— Не знам по какъв начин и с каква измама ще си послужи. Той е майстор на тъмните изкуства. Не се бори със зъби и нокти като теб и мен. Не се сражава директно. Използва уловки и измами, за да си проправи път. Лети мълчаливо. Наблюдава във формата си на сова и стои скрит на безопасно разстояние. Влага силата си в оръжия и след това изпраща демоните си, за да му свършат работата.

Серафина се опита да разбере.

— Оръжия като… черния плащ?

Уейса кимна.

— Черният плащ бе събирач на души, един от първите концентратори на тъмна сила, които е създал. Не знам какви заклинания ще направи този път, но разкъсването на черния плащ събуди яростта му. Затова започна всичко. Това го доведе тук.

— Искаш да кажеш, че създателят на черния плащ се е съживил? Не мистър Торн, който го използваше, а истинският създател на плаща?

— Изобщо не е умирал.

— Не разбирам. Откъде е дошъл?

— Баща ми преди време ми е казвал, че много отдавна Стареца от гората е живял в тези планини. Бил роден с необичайни способности, но закопнял да се развива и да контролира силите, които притежавал. Пътувал до Стария свят, където научил тъмните изкуства от тамошните некроманти. Когато се върнал, вече бил могъщ магьосник. Намерил си потънала в сенки пещера, в която се настанил да живее, тъй както паякът си строи леговище. Направил заклинание на хората в близкото село и поробил горските животни. Той…

— Защо никой не се е опитал да го спре? — прекъсна го Серафина.

— Опитали. Дивокотите се надигнали срещу него и имало голяма битка. Почти го победили. Стареца от гората загубил силата си и се превърнал в блед призрак на това, което бил. Заминал надалеч оттук, за да трупа нови умения и сили в чужди земи, но сега се върна. И е по-могъщ от всякога. Докато говорим, навярно се крие като гърмяща змия под някой камък, трупа отровата си и чака да настъпи времето, когато ще нанесе смъртоносния си удар.

— Но тогава трябва да се преборим с него! — възкликна Фина.

Уейса я сграбчи за раменете толкова рязко, че я стресна.

— Чуй ме, Серафина — изрече, впил поглед в нея. — Заклинателя е направил магически жезъл, в който е вложил силата си. Жезълът позволява на притежателя си да контролира животните, да ги принуждава да правят каквото той иска против волята им. Освен това Стареца от гората има и нов съюзник — магьосник със сила, плашещо подобна на неговата. Докато работят заедно, ще е невъзможно някой да ги спре. Те смятат, че тази земя им принадлежи, и възнамеряват да си я вземат обратно. И колкото повече вземат, толкова по-силни стават. Не можем да се бием с тях!

— Майка ми ще ги победи! — изтърси Серафина, преди да успее да се спре. Но в мига, в който го изрече, изведнъж я осени ужасяваща мисъл. — Тя вече се е била с него, нали?

Момчето кимна унило.

— Затова не желае да се бие отново с него — предположи Фина.

— Точно така — потвърди Уейса, но в тона му се долови леко колебание.

Серафина го погледна настоятелно.

— Какво има? Кажи ми.

Младежът вдигна глава и погледите им се срещнаха.

— Преди дванайсет години Заклинателя е убил баща ти.

— Баща ми? — ахна учудено Серафина. — Истинският ми баща? — Дори не можеше да си го представи. — Но как? Защо? Откъде знаеш за него?

— Баща ти е бил дивокот като нас. Всички от вида ни го познавали. Майка ти е скрила това от теб, защото не е искала да тръгнеш по стъпките му. Той е бил голям воин, най-силният и яростен борец и водач на дивокотите, който се е раждал някога. Преди дванайсет години родителите ми и всички горски създания воювали на негова страна срещу Заклинателя. Тогава почти победили врага. Баща ти е водел битката срещу магьосника. От него баща ми научил един израз, който после предаде и на мен.

— Израз ли? — повтори объркана Серафина. — Какъв израз?

— Бъди дързък! Баща ти го използвал, когато другите се обезверявали. Това е нещо като девиз, мантра, която дивокотите повтарят и до днес. Бъди дързък!

— Баща ми го е измислил? — попита озадачена. — А какво е станало с него?

Уейса поклати тъжно глава.

— Твоите родители събрали всички съюзници от гората и повели атака срещу Заклинателя. Те го отслабили сериозно, почти източили цялата му сила. За малко да го унищожат. Но за неговия вид е характерно, че дори когато изглежда мъртъв, всъщност не е. Духът му продължава да живее. Крие се в тъмнината, в която ние, останалите, не можем дори да надзърнем. В последния момент на битката майка ти била погълната от черния плащ, а баща ти бил повален. Татко ти запазил дързостта си до самия край. В тази битка спасил дивокотите и другите горски създания на гората. Но изгубил живота си.

— Какво? Как е възможно? Мама не ми е казвала нищо подобно.

— Майка ти иска да те защити, Серафина. Тя не желае да водиш битки, които не можеш да спечелиш. Вярваше, че ще бъдеш на скрито и сигурно място зад стените на „Билтмор“. Ясно е обаче, че сега всичко е загубено и там. Не можем да спечелим тази война.

— Но кой е той, Уейса? — попита отново Фина. — Кой е Стареца от гората? И кой е този мистър Гратан? Той ли е другият магьосник, за когото говориш? Или е един от неговите демони?

— Нямам представа под какви имена и форми са дошли този път той и неговите съюзници, знам само, че Заклинателя се е завърнал и ще убие всеки, който му се съпротивлява. Колкото и яростно да е защитавала винаги територията си майка ти, тя бе наясно, че трябва веднага да напусне това място, да тръгне възможно най-бързо, за да намери нова територия за себе си и за малките си. Навлязла е дълбоко в Смоуки Маунтинс, проучва непознати гори, говори с тамошните дивокоти, търси място за нас. Трябва да открием нови територии в онези далечни планини — светъл и свободен дом, който да пазим добре. Смоуки Маунтинс ще са последният бастион на нашия род, Серафина, последната родина за тези няколкостотин от нас, които са оцелели.

Фина слушаше думите му с изумление. Знаеше за каква опасност говори Уейса. Беше изпитала на собствен гръб силата на Заклинателя. Спомни си какво е чувството да не ти достига въздух. И бе видяла жезъла му, маскиран като тояга, в действие.

Но колкото и да се изкушаваше да тръгне с Уейса и малките, за да се присъедини към майка си в планината, пътят с тях бе като града, който бе зърнала в долината, като влака в планината, като вълците, които бродеха по билото към далечни върхове — предоставяха й нови възможности, ала не бяха изборът на сърцето й. Фина искаше да се върне при баща си и Брейдън, при Еси и мистър и мисис Вандербилт. „Билтмор“ бе нейният дом. Ако Стареца от гората можеше да открадне дъха на хората и да контролира животните, вредата, която би могъл да нанесе, бе немислима. Можеше да накара Седрик да нападне Брейдън, да принуди вълк да ухапе и убие мистър Вандербилт. Неговият шпионин, мистър Гратан, вече се бе намъкнал в къщата като плъх през канализационна тръба. Може би в момента детективът държеше магическия жезъл, за който Уейса бе споменал, както мистър Торн бе владял черния плащ. Фина не знаеше какъв точно е планът им, но се налагаше да ги спре.

— Трябва да се изправим срещу тях все някак — заяви яростно. — Няма да изоставя хората в „Билтмор“.

— Серафина, сама видя неговите магии и слугите му. Не можем да се борим срещу тях. Гледах как сестра ми издъхва, докато се опитваше да се сбогува с мен. Ела с мен и малките да намерим майка ти. Ще отидем в Смоуки Маунтинс и там ще сме в безопасност. Има гори, долини и реки, простиращи се на стотици километри.

— Съжалявам, Уейса — поклати глава момичето. — Трябва да се върна.

— Ти ми каза, че хората в „Билтмор“ са те прогонили, че според тях мястото ти не е там. Каза ми, че си избягала от имението. Ти си дивокот, Серафина. Вече имаш нас. Те не са ти нужни!

Думите на Уейса отекваха в нея, но тя се опитваше да не го слуша. Не можеше да слуша. Коленичи и прегърна своя полубрат и своята полусестра.

— Вървете без мен — промълви. — Грижи се за малките, Уейса. Следвай пътя на майка ми, както възнамеряваше.

— Серафина — извика той. — Тези хора не са ти нужни!

Емоциите я завладяха, не можеше да се контролира. Надигна се и прегърна момчето. Притисна го силно в прегръдката си. И после го пусна, знаейки, че навярно го вижда за последен път.

— Напротив, нуждая се от тях — изрече. — Освен това… те също се нуждаят от мен, макар още да не го знаят.

Погледна още веднъж към мъничките пуми и пое към „Билтмор“.

— Не можеш да спасиш имението сама! — провикна се Уейса след нея, докато Фина се шмугваше в храстите.

— Няма да съм сама — отвърна тя.