Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (14)

14

Когато напуснаха убежището на мистър Вандербилт и тръгнаха през библиотеката, Серафина погледна Брейдън.

— Трябва да стоим далеч от този мъж — прошепна момчето.

— Не, трябва да се отървем от него! — заяви яростно Фина. Все още дишаше тежко след схватката с детектива.

— Ако чичо ми не бе прекратил разпита и не ни беше отпратил, направо там ли щеше да се нахвърлиш на следователя?

Серафина просто поклати глава.

— Не знам — призна.

Запътиха се към голямото фоайе, преддверието на къщата, с Гидиън, който ги следваше предано по петите.

— Видя ли лицето му? Всички онези белези? — попита Брейдън. — Този мъж ме плаши! С какво ли се е борил?

— Вратът му пукаше всеки път, когато се обръщаше към теб или към мен.

— Беше ужасен. И не спираше да задава въпрос след въпрос. Мислех си, че никога няма да спре! Какво ще стане, ако открие, че сме замесени в смъртта на мистър Торн? Ще ни арестува ли?

— По-лошо е според мен. Не съм сигурна, че е този, за когото се представя.

— Какво имаш предвид? — притесни се Брейдън. Загледа се в раните й и добави: — Какво ти се е случило тази нощ?

Тя отчаяно искаше да поговори с него, но когато стигнаха главното преддверие, чу, че мисис Вандербилт и лейди Роуина се задават откъм вестибюла.

— Някой от слугите сигурно ги е осведомил, че сме приключили — прошепна момчето.

Серафина не бе съвсем сигурна, но й се стори, че долавя тъга в гласа му.

— Трябва ли да тръгваш? — попита тихо и го погледна. Знаеше, че вероятно трябва.

— Хайде! — каза той внезапно и я дръпна за ръката в обратна посока.

Фина се засмя и затича заедно с приятеля си по парадното стълбище. То бе широко, величествено и се виеше към горните етажи. Не беше сигурна накъде я води момчето, може би просто се опитваше да избяга, но когато стигнаха третия етаж, изведнъж се сети къде могат да се скрият и да поговорят насаме. Налагаше се да обсъдят много неща.

— Насам! — извика Серафина и пресякоха салона за гости, където неколцина елегантно облечени дами и господа се наслаждаваха на чая си.

— Здравейте! — провикна се ведро Брейдън, докато притичваха покрай тях.

Един от господата му пожела хубава вечер, сякаш не бе никак необичайно две деца и едно куче да търчат из салона.

— Къде отиваме? — попита момчето задъхано, когато се шмугнаха в един от задните коридори.

— Ще видиш — отвърна Фина.

Спря точно на мястото, където коридорът завиваше към Северната кула. Две малки бронзови статуетки и купчина книги стояха върху вграден в стената дъбов шкаф. Първата скулптура изобразяваше кон, стреснат от гърмяща змия. Втората бе на строен и мускулест женски леопард с наострени назад уши, оголил зъби, докато ги впиваше в дивото животно, което бе приклещил с нокти към земята.

През годините Серафина бе забелязала, че навсякъде из „Билтмор“ има скулптури и картини на големи котки: две бронзови лъвици дремеха на рафта над билярдната маса, а два гневни лъва размахваха лапи над камината в залата, където гостите се наслаждаваха на закуската си. Сега знаеше, че е било глупаво, но когато бе по-малка, все си представяше, че те са нейни лели и чичовци, баби и дядовци — като семейните портрети на аристократичните фамилии, окачени по стените. Стара дървена гравюра с горд, достолепен лъв, който можеше да е неин прадядо, висеше в библиотеката, а по декоративните греди в банкетната зала бяха гравирани глави на други големи котки, които Фина оприличаваше на свои братовчеди. Статуите пред портите на имението бяха с формата на жени, но само в горната си част. При по-внимателно вглеждане се виждаше, че долната им част е животинска. Скулптурата, която я объркваше най-много, бе от бял мрамор и бе поставена на пътеката към италианската градина: жена с голяма котка, провиснала на гърба й, и момиченце до нея. Дори камбанката на входната врата бе оформена като котка.

Понякога се чудеше защо мистър Вандербилт е събрал толкова много образци в чест на семейство котки. Но от всички тях най-любим й бе малкият бронзов леопард, изобразен в момент на жестока атака.

— Какво правим тук? — попита Брейдън, докато се взираше объркано в скулптурите.

Серафина се наведе и отвори вратата на шкафа. Вътре имаше още книги. Отпусна се на ръце и колене, отмести томовете встрани и откри задната стена. Натисна силно, както правеше преди, но дървената преграда не помръдна.

— Защо го правиш? — попита момчето.

— Хайде, помогни ми — подкани го Фина и скоро двамата напъваха рамо до рамо. Задната стена на шкафа най-накрая поддаде и се отвори черна дупка. — Последвай ме.

Запълзя навътре в мрака и гласът й отекна в стените. Не беше идвала от години, но като бе по-малка, това бе едно от любимите й скривалища.

— Няма да вляза тук, докато не… — провикна се Брейдън след нея, но тя просто продължи напред в тъмата. — Серафина? — добави той от коридора. — Добре, идвам. — Явно се обърна да погали Гидиън, защото в следващия момент гласът му стана по-тих: — Ти изчакай тук. Мястото не ми се струва подходящо за кучета.

Доберманът изръмжа леко, явно не искаше пак да го зарязват.

Серафина изпълзя по тесния, прашен и мрачен тунел и стигна до подножието на стълба.

— Тук внимавай, Брейдън — прошепна, щом го чу да идва зад нея. — Ето, стигнахме.

Хвана се за първото стъпало и започна да се катери. За разлика от повечето стълби, тази не беше права, а се извиваше нагоре в тъмата сред черна пустош. Не се виждаха стени, нито таван или под, само стълбата и пълният мрак наоколо.

Докато се изкачваше все по-нагоре, Фина усети напрежение в мускулите си, а кожата й пламна. Пропадането означаваше сигурна смърт.

— Къде, за бога, се намираме? — попита Брейдън. Момчето се катереше зад нея и гласът му прозвуча слабо и кухо в обширното пространство, в което бяха навлезли. — Твърде тъмно е!

— В таванския етаж над банкетната зала сме.

— О, божичко, даваш ли си сметка колко е високо? Този таван е над двайсет метра висок!

— Да, затова не падай — посъветва го Серафина. — Отстрани няма парапет, нито прегради.

— Откъде знаеш за това място?

— Аз съм Г. Л. П. Част от работата ми е да знам всичко за „Билтмор“, особено за тайните му стаи и проходи.

Продължаваха да се изкачват нагоре в мрака и постепенно ставаше все по-ясно, че стълбата се вие покрай и над масивния сводест таван на банкетната зала. Имаха чувството, че пълзят по ребро на гигантски дървен кит.

Най-накрая стигнаха до метална решетка от напречни греди, провесена високо над тавана. Серафина се покатери върху една от гредите, широка само няколко сантиметра, и мина по цялата й дължина. Това бе тъмно и страховито място. Една-едничка погрешна стъпка гарантираше фатално пропадане в мрака. Горната част на тавана на банкетната зала се рееше под тях, но ако паднеха от гредите, щяха да се стоварят върху нея и да се претърколят по извивката, докато изчезнат в черната бездна отстрани.

— Нищо не виждам! — оплака се Брейдън, щом се придвижи бавно и плахо по една от тесните греди. Светлина идваше единствено от малките дупки в прихлупващите се плочи на покрива. За Серафина тя бе достатъчна, но не и за приятеля й. Момичето протегна ръка и го насочи, докато най-накрая намериха добро място и седнаха на гредата, провесили крака в мрака.

— Е, хубаво местенце за вечерния чай — каза ведро Брейдън. — Тъмно е като в рог и ако помръдна в някоя посока, ще умра, но като изключим това, атмосферата ми харесва.

Фина се усмихна. Беше приятно да са отново заедно. Но после мислите й се насочиха към по-сериозни теми. След победата над Мъжа с черния плащ бе разказала на момчето коя е майка й и как я бе осиновил баща й. Оттогава бяха неразделни и си споделяха всичко.

— Брейдън, трябва да ти обясня какво стана.

През следващия половин час му описа събитията от предишната нощ. Сутринта бе разказала за станалото на баща си, но този път не спести нищо. Почувства се добре, че най-накрая може да разкрие на приятеля си всичко, което й се бе случило. Понякога й се струваше, че нещата не са реални, не са завършени, докато не ги сподели с него.

— Това звучи ужасно — каза момчето. — Имала си късмет, че си се измъкнала жива оттам, Серафина.

Тя кимна. Наистина се бе спасила на косъм и се радваше, че си е у дома.

— И си сигурна, че детектив Гратан е вторият човек, когото си видяла в каретата?

Фина поклати глава.

— Не съвсем — призна. — Възможно е да е той, но не го огледах добре. В конюшните на имението има четири коня, досущ като жребците, които видях. Можеш ли да разбереш на кого са?

— Ще попитам мистър Риналди, главния коняр. Но който и да е този детектив Гратан, не го харесвам. Какво ще правим сега? Не можем да му позволим да научи повече от нас, това е сигурно.

Въпросът бе основателен и Серафина се замисли.

— Трябва да стоим далеч от него, да се спотаим и да разберем кой е този човек. Ще го наблюдаваме много внимателно и ще видим какво ще направи той.

— Видя ли какво има! — възкликна Брейдън. — Сребърната катарама от черния плащ!

— Което по всяка вероятност означава, че е ходил до леговището на майка ми. Видях я миналата нощ и мисля, че тя и малките са добре, но е възможно детективът да е бил опасно близо до тях. Може би затова тя толкова бързаше да си тръгне.

— Ако е открил леговището на майка ти, по-вероятно е неговият живот да е бил в опасност, отколкото нейният.

— Притесняват ме онези противни вълкодави. Наистина са жестоки зверове.

— А дивото момче, за което ми разказа? Кой е той според теб? Явно се е борил много яростно.

— Не знам, но трябва да разбера. Спаси ми живота.

— Можем да поразпитаме за него — предложи Брейдън. — Може някой от планинците, които работят в имението, да знае кой е. Но защо според теб животните напускат планината? Семейство видри живееше в реката от години, но преди два дни, когато бях на езда, ги видях да си тръгват. Вчера проверих дупката им и ги нямаше. Леговището им беше празно.

— Майка ми каза, че и други животни си тръгват, освен лунните пеперуди и птиците, които видях, но не ми разкри нищо повече.

— Дори патиците, които обикновено живеят в езерото, са си тръгнали.

В този момент на Серафина изведнъж й се стори, че чу нещо — слаб драскащ шум. Извърна глава в посока към звука.

— Какво има? — попита Брейдън.

Тя се ослуша, но не долови друго.

— Нищо, предполагам…

Навярно просто бе леко напрегната от сблъсъка с детектив Гратан.

— Това е добро скривалище — отбеляза доволно момчето. — Трябва да го използваме по-често. Следователят никога няма да ни намери тук. Но сигурно вече е доста късно. Скоро ще се чуе звънецът за вечеря. Трябва да вървя.

Фина си спомни колко въодушевен бе татко й от бележката, в която Вандербилт настояваха за присъствието й. Но в крайна сметка се оказа, че не е покана за вечеря. А за разпит.

— Да, по-добре тръгвай — съгласи се, макар и леко натъжена.

— Леля ще ме търси.

— Предполагам, че и лейди Роуина — не се сдържа Серафина.

Брейдън я погледна и присви очи, сякаш се опитваше да види изражението й.

— Знаеш ли, тя не е чак толкова лоша, колкото изглежда.

— Добре. — Фина съжали за острия си тон.

— Баща й я изпрати тук съвсем сама, докато пътува по работа — продължи Брейдън. — Той е важен човек, но мисля, че не е редно да я оставя така на място, където не познава никого.

— Съгласна съм — кимна Серафина. Явно двамата бяха разговаряли доста.

— Майка й е починала, когато Роуина е била на седем години. А баща й не й обръща много внимание. Преди да дойде тук, почти не е излизала от Лондон. Знам, че се държи доста надменно, и може би наистина си е такава, но тя се тревожи за много неща, като всеки друг.

— Какво имаш предвид?

— Притеснява се, че всички дрехи, които е донесла, са неподходящи за провинциално имение, и сега няма какво да носи. Освен това смята, че някои от гостите правят коментари за акцента й.

Серафина се намръщи. Никога не би й хрумнало, че лейди Роуина може да се притеснява за дрехите или за начина си на говорене.

— Не знам — добави момчето. — Не мисля, че е лош човек. Просто не е свикнала с мястото. Струва ми се, че се нуждае от помощта ни. Леля ме помоли да се погрижа за нея, докато баща й дойде. Но това не означава, че не съм ти приятел.

— Разбирам — отвърна след кратка пауза Фина. И беше вярно. Вече знаеше, че Брейдън е добър човек и истински джентълмен. — Само не ме забравяй — добави и се усмихна леко. После осъзна, че той не може да види усмивката й.

— Серафина…

— Ще бъда откровена — заяви тя. — През изминалата седмица понякога ми се струваше, че вече не искаш да имаш нищо общо с мен.

— Ами ти? — възмути се Брейдън и поне този път не сдържа емоциите си. — Ти какво правеше? Винаги спиш, когато аз съм буден, и всяка нощ излизаш сама навън! Понякога си мисля, че някой ден ще се превърнеш в диво създание или нещо подобно…

„Няма такава вероятност“ — помисли си мрачно Фина.

— Значи не ме избягваш? — попита тя.

— Да те избягвам? — изненада се Брейдън. — Ти си единственият ми приятел.

Серафина се усмихна, зарадвана от думите му. После се разсмя тихо.

— Какво говориш? Имаш много приятели. Гидиън, Седрик, конете ти…

Момчето също се усмихна.

— Вече си имам и нов приятел.

— Така ли?

— Преди два дни с чичо яздихме до Чимни Рок и в подножието на скалите намерих красив женски сокол скитник със счупено крило. Не знам какво й се е случило. Може да е била простреляна от ловец, или да е участвала в някаква битка, но е пострадала сериозно. Увих я в палтото си и я донесох у дома. Нарекох я Кес. Невероятна е.

Фина кимна. Мека и успокояваща топлина изпълни гърдите й. Това бе добрият стар Брейдън, когото познаваше.

— Нямам търпение да се запозная с нея.

— Превързах нараненото крило и й помагам да се храни.

— Мислиш ли, че ще се оправи и ще полети отново?

— Не, боя се, че не — отвърна натъжено Брейдън. — Чичо ми даде книга за птиците от библиотеката си. Там пише, че ако крило на хищна птица е счупено под сгъвката, понякога може да се излекува, но ако е счупено над сгъвката, както е при Кес, е невъзможно. Тя никога вече няма да лети.

— Това е много лошо.

Серафина се опита да си представи колко страшно е за един сокол да не може да лети. За миг се замисли за своето положение, за собствените си ограничения.

— Но поне си е намерила приятел.

— Ще се грижа добре за нея. Соколите скитници са изумителни птици. В книгата пише, че могат да летят навсякъде, където пожелаят. Неслучайно са наречени „скитници“. Понякога два сокола могат да ловуват заедно. Те са най-бързите създания на планетата. Учените смятат, че пикират във въздуха с 320 километра в час, но всъщност се движат толкова бързо, че никой не е способен да измери точно скоростта им.

— Изумително — изрече Серафина с усмивка. Беше й приятно да го слуша как разказва за птицата си и за другите животни. „Така трябва да е“ — помисли си, двамата да седят в мрачно и потайно място и просто да си говорят. Винаги си бе мечтала точно за такъв приятел, за някого, който гори от нетърпение да чуе историите й, който споделя с нея и е доволен, че са заедно, дори за кратко.

Но Фина знаеше, че не могат да останат повече тук. Той бе прав, трябваше да тръгва. Поведе го през мрака по гредата, до стълбата.

Брейдън започна да слиза надолу, но изведнъж спря. Като че ли се чудеше защо тя не слиза заедно с него.

— Само бъди нащрек тази вечер — каза му Серафина. — Следи Гратан и не му позволявай да те приклещи насаме. Пази се.

— Ти също — кимна момчето. — Няма ли да дойдеш?

— Ще поостана още малко. Ти върви.

След като приятелят й тръгна надолу, тя се запита защо го е пуснала сам, защо бе решила да остане тук, в мрака. Беше го обвинила, че пренебрегва приятелството им, но той не й бе останал длъжен. Може би неговото обвинение бе по-оправдано от нейното. Мистър и мисис Вандербилт вече знаеха коя е тя. Можеше да живее свободно и на открито в „Билтмор“, ако искаше. Да, нямаше покана за вечерята, но можеше да последва Брейдън и да се разходи из къщата. И все пак не го направи. Защо?

Стоя в тъмното и дълго мисли по въпроса. Бе живяла в сенките през целия си живот. Така се чувстваше най-удобно.

Майка й бе казала, че мястото й е тук, сред хората в „Билтмор“, и навярно бе права, но това не променяше факта, че Серафина бе много различна от обитателите на имението.

Дълго седя в мрака, без да обръща внимание на времето. Знаеше, че всички в къщата — и Вандербилт, и гостите им — вече са си изяли вечерята и са си легнали. Къщата бе притихнала и потънала в сумрак.

През целия си живот Фина бе подремвала тук и там денем и нощем, така че за нея нямаше отделни, различими един от друг дни, времето бе непрекъснато понятие. Зачуди се какво ли е да спиш по-дълго време, да си лягаш със залязването на слънцето и да се събуждаш наново всяка сутрин.

Сега през дупчиците в покрива проникваше само светлината на нощното небе и дребните отвори, през които надничаха звездите, сякаш създаваха изцяло нови съзвездия.

Серафина стана и тръгна по наклонените подпокривни греди. Подскачаше из огромното празно пространство от една греда на друга. Мракът бе нейното царство. Но в този момент чу нещо необичайно и спря.

Застина в тъмното и зачака, ослушваше се.

Отначало долови само тихото туптене на собственото си сърце. После го чу отново.

Беше драскащ звук, сякаш някой влачеше бавно лапите или дългите си нокти вътре в стената.

Преглътна.

За миг не й се вярваше, че е истина.

Огледа се нагоре, по очертанията на покрива и по ръбовете на стените, но не видя нищо странно.

После чу звук — тик-так, тик-так, последван от продължително, дрезгаво съскане. Нечий горещ дъх опари тила й. Фина се стресна и завъртя, готова за бой. Но зад нея нямаше никого.

„Какво става тук?“ — помисли си отчаяно. Втренчи се в мрака, но в това време звездите точици на покрива над нея започнаха да изчезват.

Намръщи се. Беше объркана.

Сякаш нещо бе запушило дупките.

„Какво става?“

Нещо… или много неща… пълзяха по тавана. Внезапно стана тъмно като в рог.

Дори тя не можеше да вижда.

Уплашена, се спусна по една от гредите към стълбата. Една-едничка погрешна стъпчица и щеше да падне, да полети към собствената си смърт, но трябваше да се махне оттук.

Някакви малки създания се блъснаха в главата й. Ударът бе силен. Втурна се надолу, като закриваше главата си с ръце и не спираше да тича. Друго създание кацна на главата й, гърчеше се диво и надаваше писъци. Когато Фина се опита да го сграбчи с ръце, то заби острите си като бръснач зъби в плътта й. После трето създание я удари по лицето, тя загуби равновесие и политна рязко надолу в мрака.