Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (30)

30

Серафина наблюдаваше Гратан, който все още стоеше на пътя. Мъжът наклони глава, сякаш се ослушваше за нов вой. После, след няколко дълги секунди, забърза припряно по пътеката.

Когато най-после зави по пътя и се скри от погледа й, Фина не помръдна, остана на място. Усети, че Брейдън и Роуина вече нямат търпение и искат да се раздвижат. Не бяха свикнали да стоят неподвижно дълго време като нея, но тя ги спря. Задържа ги на място с ръце още няколко минути, докато се увери, че наистина са в безопасност.

Най-накрая погледна към другарите си, вдигна пръст до устните си и посочи към „Билтмор“. Тримата се затичаха към дома, без да си кажат и дума.

Серафина бе по-бърза и от двамата и с лекота можеше да ги изпревари, но нарочно остана най-отзад, за да се увери, че Гратан не им е устроил капан. Знаеше, че съвсем скоро ще се наложи да се бие с него, но последното, което искаше, бе да се изправи срещу врага точно сега — неподготвена, в тъмната гора, с двамата си спътници. Трябваше да си осигури някакво предимство пред него.

Зарадва се, когато стигнаха до градините и зърнаха неясните светлини на „Билтмор“ в далечината.

— Видя ли? — каза гордо лейди Роуина, докато бързаха към страничната врата на имението. — Той мина покрай нас и дори не ни видя! — Наведе се и започна да движи ръце пред себе си, сякаш бе майстор на промъкването. — Бях напълно невидима! Като крадец в нощта!

Серафина се усмихна, но Брейдън я погледна объркано.

— Къде отиваше той? Какво има в гората?

— Казах ви, че не можем да се доверим на този човек — отбеляза англичанката.

— Да се прибираме по-бързо — подкани ги Фина. Вече прекосяваха моравата.

— Тази вечер има официален прием. Така че всички в къщата ще са много заети — подхвърли Брейдън, сякаш прочел мислите й.

— Веднага щом вечерята приключи и всички се приберат по стаите си, ще се промъкна на третия етаж и ще претърся стаята на Гратан — заяви Серафина.

Преведе ги през страничната врата, след което всички се скриха в сенките под парадното стълбище и се загледаха към фоайето.

Къщата бе осветена от меката светлина на свещи. Поставени тук и там по лавици и по маси, те създаваха почти ефирна атмосфера в стаите. Беше много тихо, с изключение на нежната музика на цигулките и виолончелата, които звучаха от банкетната зала. Гледката на семейство Вандербилт и всички техни приятели, празнуващи заедно, бе прекрасна. Серафина хареса искрящите рокли на дамите. До Бъдни вечер оставаха само няколко нощи.

Много красива и официално облечена млада дама на около двайсет години и красив млад джентълмен слязоха бавно по парадното стълбище, хванати под ръка. Младият мъж носеше черен фрак, бяла вратовръзка и бели ръкавици.

Серафина се възхити от сребърните копчета на ризата и жилетката му, които проблясваха на светлината на свещите и подхождаха на сребърната верижка на висящия от джоба му часовник. Младата дама, облегната на ръката му, бе облечена с бухнала сребриста рокля с голи рамене, плътно прилепнал корсет и дълъг шлейф, който се плъзгаше зад нея, докато тя слизаше величествено по стъпалата. Носеше елегантни бели сатенени ръкавици и сгънато сребристо ветрило, което подхождаше на роклята й. Наниз от бляскави перли красеше шията й. Тъмната й коса бе вдигната и подредена в най-сложната прическа, която Фина бе виждала.

— Коя е тази? — попита очарована лейди Роуина.

— Нейна милост Консуело Вандербилт, херцогиня Марлборо — каза тихо Брейдън. — И съпругът й Чарлс Ричард Джон Спенсър-Чърчил, девети херцог Марлборо. Мои братовчеди.

Серафина се усмихна. Нямаше представа как приятелят й успява да запомни подобни имена, но младата жена определено бе много красива. Хареса й начинът, по който херцогинята повдигаше ветрилото си, докато върви.

Наблюдава със затаен дъх как младата двойка минава през преддверието и покрай зимната градина на път към вечерния прием.

В банкетната зала прислужниците подготвяха основната, дванайсетметрова маса за вечерята в осем часа, докато всички господа в черни фракове и бели вратовръзки ескортираха своите дами, облечени с дълги официални вечерни рокли. Сребърните подноси и кристалните чаши сияеха на светлината на свещите и изглеждаха особено ярки в сравнение с тъмнината, от която идваха Серафина, Брейдън и лейди Роуина.

— Вие най-добре се качвайте горе, за да се преоблечете за вечеря — прошепна Серафина на другарите си. — Когато си лягате тази вечер, заключете вратите си. Утре намерете информацията, за която говорихме. И дръжте очите си отворени за нови улики.

— Разбрано — каза Брейдън.

— Ще го направим — съгласи се лейди Роуина.

Докато англичанката се качваше по широкото стълбище, Фина отново се изненада от нея. Тя изобщо не бе такава, каквато изглеждаше на пръв поглед.

— Какво ще правим сега, Серафина? — попита Брейдън, след като останаха сами.

— Аз ще бдя и ще пазя — отвърна момичето.

— Тогава ще бдя с теб.

Фина го погледна.

— Не е нужно да го правиш, Брейдън. Отиди на вечеря със семейството си и после си лягай. Поспи малко. Радвам се, че се прибрах у дома.

— Когато ти си тръгна, не можех да спя. Сигурен съм, че и сега няма да успея.

Тя го погледна, сгряна от топлината и нежността на думите му.

— Благодаря ти. И аз се чувствах по същия начин. Нямам желание да бягам отново, повярвай ми.

Момчето се усмихна.

— Нека да кажа на чичо, че съм се върнал, и след това ще се срещнем тук.

— А приемът? — попита Фина и посочи бляскавите гости, които се събираха в банкетната зала в далечината.

— Какво ще кажеш да дойдеш и ти? — махна подканващо с ръка в същата посока Брейдън. — Сигурен съм, че можем да ти намерим рокля.

Серафина се усмихна неловко и усети как страхът отново запълзява вътре в нея като живо създание.

— Благодаря ти — отвърна колебливо, — но не съм готова.

Той кимна разбиращо.

— Тогава къде ще вечеряш?

— Татко е направил пиле на печката в работилницата.

— Звучи добре… Дали с баща ти бихте споделили вечерята си с още едно гладно гърло?

— Хмм… да… би било… добре… — заекна Фина, изненадана и леко уплашена от мисълта, че Брейдън ще вечеря с нея и с татко й. — А лейди Роуина? Няма ли да й липсваш на приема?

— О, тя може и да се нуждае от нас в гората, но определено не и на бляскав прием. Това е нейната територия и ще се справи чудесно без нас. Просто ще помоля чичо да ме извини за тази вечер и ще изпратя съобщение на Роуина, за да не си помисли, че ни е погълнал някой черен плащ или нещо подобно.

Серафина се усмихна и преди да се опита да го спре, той се отдалечи и направи точно това, което каза. Поговори за кратко с чичо си и за нейно изумление почти веднага се върна обратно при нея. Нямаше спор или караница.

— Води ме — изрече момчето и се усмихна. — Умирам от глад.

Когато Фина влезе в работилницата заедно с Брейдън, татко й за малко да припадне от шока, но бързо се овладя. Вдигна една пейка и я почисти, за да седне младият господар. Даде му най-острото си джобно ножче, за да нареже пилето си. Дори успя да скалъпи нещо, което изумително приличаше на салфетка за скута му. Серафина просто се облегна назад. Ядеше пилето си и се усмихваше, докато гледаше как мъжете седят заедно и се опитват да разговарят помежду си. Брейдън използваше такъв изискан английски, а баща й така се унесе в старовремския си планински говор, че понякога се налагаше да им превежда, за да се разбират. За първи път в живота си чувстваше, че не просто принадлежи някъде, а е лепилото, което държи света цял.

След вечеря покани Брейдън да правят това, което в нейните представи правеха приятелите в цяла Америка, след като похапнат заедно. Отидоха да ловят плъхове.

— Тате ми каза, че някакви гризачи дъвчат проводниците — обясни.

— Тогава да ги открием — отвърна Брейдън.

Когато и последните бляскави гости се оттеглиха в стаите си на горния етаж за през нощта, а слугите се заеха да почистват банкетната зала, Серафина поведе момчето през задните стаи на сутерена. След около час, когато всички заспят, щеше да се промъкне в стаята на Гратан на третия етаж и да я претърси, но дотогава можеха да се посветят на лова. Обикаляха тъмните коридори и сенчестите хранилища на старото й владение и това пробуди у нея спомени за живота й в „долния свят“.

След всичко преживяно Фина реши, че залавянето на няколко дъвчещи жици плъха ще е лесна работа. Но колкото и да търсиха с Брейдън, не ги намираха. С напредването на нощта ставаше все по-объркано и сложно. Тя използваше очите, ушите и носа си, както бе правила винаги по време на лов, но никъде не откриваше гризачите. Баща й бе казал, че има плъхове в къщата. Серафина бе главният ловец на плъхове. Винаги ги намираше. Но не и тази вечер.

— Заради мен ли е? — попита Брейдън. — Да не би да вдигам твърде много шум?

— Не, не мисля, че е това. Проверяваме всичките им любими места за криене. Ако са тук, би трябвало поне да ги видим.

— А горе?

Момичето поклати глава.

— На горните етажи няма плъхове. Никога не съм им позволявала да стигат толкова далеч.

Намръщи се, колебаеше се какво да прави сега.

— Може би баща ти е сбъркал за плъховете.

— Възможно е, но видях проводниците с очите си и определено бяха надъвкани от зъби.

Малко след полунощ се отказаха от лова и се върнаха горе, на първия етаж. Там нямаше никого. Всички лампи и свещи бяха загасени. Слугите се бяха прибрали по стаите си на горния и долния етаж. Музикантите бяха затворили калъфите си и се бяха разотишли по домовете си за през нощта. Банкетната зала и всички останали стаи на първия етаж бяха тъмни и празни.

— Хайде — каза Серафина и махна на Брейдън да я последва. Прокраднаха се по затъмненото парадно стълбище. — Ще претърсим стаята на Гратан.

Щом стигнаха до края на втория етаж, се приведоха и погледнаха предпазливо нагоре, за да се уверят, че стълбите са чисти, после се изкачиха до следващото ниво.

Когато стигнаха до третия етаж, отново се наведоха, защитени единствено от тъмнината и наклона на стълбището. В този момент Серафина осъзна, че се намират на същото място, където с Гидиън бяха прелетели през парапета. Погледна напред, към тъмния пуст салон за гости. Луната грееше през прозорците и осветяваше помещението с тайнствена сребриста светлина.

През тялото й премина тръпка.

Долови шум в другия край на салона.

Погледна към Брейдън и по изражението му личеше, че и той го е чул.

Беше слаб и трудно различим звук. Фина постави ръце до ушите си като фуния, за да го увеличи.

И тогава го чу отново.

Тихо приплъзване някъде точно пред тях.

Слабо дращене на крачета по голия под.

Докосна Брейдън, за да не говори, и заедно се промъкнаха напред покрай стената.

Когато звукът спря, те също спряха.

Когато звукът се възобнови, те също се придвижиха напред. Сега вече Серафина чуваше дишането на съществата, дращенето на ноктите им по пода, плъзгането на опашките им. Усети познатото потръпване в пръстите си и напрежението в краката си.

— Това са плъховете — прошепна на приятеля си.

Запромъкваха се бавно и тихо през тъмния салон до коридора между Северната и Южната кула. Когато Серафина надникна зад ъгъла, в гърдите й пламна тъмен страх. В края на този коридор беше скринът с тайната врата, водеща към тавана, където я бяха нападнали бързолетите. Там ли бяха плъховете?

Пристъпи бавно напред. Все още се ослушваше, все още се опитваше да разбере къде точно са гризачите. Чуваше странен звук, сякаш стотици плъхове тракаха със зъби.

Сега стоеше точно на мястото, където я бе нападнал Гидиън в онази страховита нощ.

— Серафина… — прошепна Брейдън. Гласът му бе изпълнен с ужас, а когато я докосна по рамото, ръката му трепереше.

Тогава и тя видя. Към стената бе прикрепена широка дървена кутия със стъклена повърхност и месингова апаратура вътре — противопожарната аларма. Стоеше там от години. Но тази нощ в нея бе натъпкана кипяща маса от тъмна козина и люспести опашки. Плъховете глозгаха и тракаха със зъби, издаваха звук като от хиляди хлебарки. Дъвчеха електрическите проводници.

Серафина ги наблюдаваше изплашена, твърде шокирана, за да помръдне. Брейдън стискаше все по-силно ръката й.

И тогава звукът рязко спря.

Изведнъж всички гризачи проточиха вратове и я погледнаха.

Едър, зловещ плъх изпълзя от кутията. После го последва още един. Плъховете, които сякаш бяха почти изгубили ума си, се изправиха на задните си крака и се втренчиха в Серафина. След това всички започнаха да пристъпват към нея.

Момичето не можеше да повярва на очите си. Не ги преследваше тя. Те преследваха нея!

Изпълнена с ярост, пристъпи към гризачите. Чудеше се как да залови всички. Но те не се държаха като нормални плъхове. Не се стрелнаха паникьосано встрани. Втурнаха се срещу нея.

— Серафина… — прошепна ужасен Брейдън.

Тя погледна надолу и също ги съзря: стотици паяци и стоножки изпълзяваха от дограмата.

— Серафина! — извика момчето, докато трескаво изтърсваше паяците от краката си.

Тя чу ужасния познат звук — тик-тик-тик — и продължително дрезгаво съскане. Почувства горещия въздух по тила си, сякаш някой дишаше във врата й. Обърна се паникьосана, но в пустия тъмен коридор нямаше нищо.

— Брейдън, бягай!

Обърнаха се и се затичаха. Преминаха през салона за гости и се втурнаха надолу по парадното стълбище. Фина погледна през рамо. Килим от стотици кафяви плъхове се спускаше като вълна по стълбите зад тях. Същински водопад от плъхове. Серафина тичаше с бясна скорост, но Брейдън изоставаше. Плъховете щяха да го изядат жив.

Тъкмо когато забави крачка, за да го изчака, нещо профуча покрай нея.

— Размърдай се, мудна бабичке! — провикна се момчето. Плъзгаше се шеметно и удивително бързо по гладкия дървен парапет на витото стълбище.

Вълната от плъхове се блъсна във Фина и започна да се катери нагоре по босите й крака. Момичето се опита да ги изрита, да ги откопчи от себе си, но нямаше смисъл — бяха прекалено много. Скочи върху парапета, хвана се здраво и се плъзна по него след приятеля си.

Чувството бе като скок от ръба на скала. Стомахът й се преобърна от шеметното спускане. С Брейдън се плъзгаха надолу, надолу, надолу по спиралата към следващото ниво, после се затичаха, скочиха и се плъзнаха отново — следваха голямата извивка на парапета по целия път до първия етаж. Когато стигнаха долу, се смъкнаха от парапета и се затичаха към мазето.

Серафина знаеше, че не бива да го прави, но в края на стълбите на сутерена се обърна и погледна зад себе си.