Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (17)

17

Серафина се втурна в гората и продължи да тича, макар че вече се задъхваше и отчаяно се нуждаеше от въздух. Горещи сълзи се изливаха от очите й, гърдите й се изпълваха с непосилни емоции. Не тичаше в определена посока, а бягаше — далеч от наранения Гидиън, далеч от погледа на страдащия й най-добър приятел, далеч от срама заради всичко, което бе сторила.

Когато най-накрая позабави крачка, подсмръкна, избърса носа си с опакото на дланта и продължи да върви бързо и решително. Докато минаваше покрай високите горски дъбове и „Билтмор“ оставаше все по-далеч зад нея, стомахът й се бунтуваше. Най-накрая започна да проумява какво означава бягството й. Напускаше баща си, оставяше Брейдън, мистър и мисис Вандербилт, Еси и всички, които познаваше в „Билтмор“. Изоставяше всички.

Даде си сметка, че дори не се е сбогувала с баща си, и отново се разплака. Сърцето я болеше, че той ще научи за този срамен, ужасен инцидент от слугите и от мистър Вандербилт; че нейният татко ще разбере как е наранила кучето на младия господар и е била прогонена от къщата. Все още усещаше как бе забила зъби в ръката на онзи лакей. Все още виждаше изплашените лица на хората, когато мина тичешком през тълпата. Може би лейди Роуина бе права. Може би наистина беше ужасно и диво създание. И мястото й не бе в един цивилизован дом.

Но майка й бе казала, че не принадлежи и на гората. Думите все още отекваха в съзнанието на Серафина. Тя бе прекалено много човек, прекалено бавна и слаба, за да се пребори с нападателите. Не принадлежеше нито на гората, нито на „Билтмор“. Не принадлежеше никъде.

Вървя километри наред, движена единствено от изгарящите я емоции. Когато видя сияние в долината под себе си, най-накрая забави крачка от любопитство. Високи правоъгълни форми се появиха откъм дърветата, в някои блещукаха неясни светли точки, други бяха изцяло тъмни. Звукът на свирка я стресна и Фина видя дълга, тъмна верига от виещи се по планинския склон големи сандъци. Металната змия се шмугваше сред дърветата, после отново се показваше, а когато мина по дървения мост на реката, изхвърли струя бяла пара, която се сля с осветените от луната облаци. „Това е влак — помисли си Серафина. — Истински влак.“

От татко си бе научила за локомотивите, с техните горивни камери и бутални лостове. Бе чувала и множество истории за дядото на мистър Вандербилт, чиито кораби и влакове пътували из цяла Америка. Дори от толкова голямо разстояние усети тътена на железния звяр, отекващ под краката й, и натиска на неговото стремително движение в гърдите си. Не можеше да си представи да бъде близо до подобно нещо. Но за един кратък миг се запита какво ли би било да скочи върху едно такова чудовище и да се отправи към далечни, далечни места по дългите блестящи релси. Там долу, в Ашвил, имаше един напълно различен, непознат свят, пълен с хора, машини и нрави, които Фина не разбираше, а оттам тръгваха пътища към ширналата се във всички посоки огромна страна. Каква ли щеше да стане, ако поеме по този път?

Слънцето изгря, но Серафина продължи да се движи — изминаваше километър след километър в Краги Маунтинс. Пиеше от някой поток, когато ожаднееше. Ловуваше, когато огладнееше. Умореше ли се, спеше в процепа на някоя скала. Превърна се в диво създание, без да се съпротивлява — ако не по форма, то със сигурност по дух.

По-късно на следващата вечер, докато пресичаше горист залив между две разклонения на един хребет, в свежия есенен въздух се понесе аромат на лагерен огън. Привлечена от него, Фина стигна до група дървени хижи, където няколко семейства се бяха събрали около малък огън, печаха царевица на въглища и приготвяха на грил пъстърва, уловена в близкия поток. Заслуша се с възхита в нежната мелодия, която момче на нейната възраст изпълняваше на банджо, а по-малката му сестра свиреше на цигулка. Други от местните припяваха тихо и танцуваха бавно и плавно, като спокойната река, покрай която живееха.

Серафина не се доближи до планинците, но остана сред дърветата на хълма точно над тях и известно време слуша музиката им, позволила на сърцето си да се отпусне поне за малко.

Наблюдаваше и слушаше как местните пеят песен след песен, как танцуват прегърнати. Всички подскачаха и подвикваха въодушевено — някои от танците им бяха жига и рил, но с напредването на нощта засвириха по-спокойни мелодии, песни за нежни сърца и чисти души. Те пиеха своя силен алкохол, който варяха незаконно в казани, надигаха бутилките с есенен сайдер и се полюшваха на столовете си, докато разказваха истории около лагерния огън, разкази за отдавна изгубена любов и героични дела, за чудати събития и мрачни тайни. Когато хората започнаха да се унасят в скромните си хижи или на земята, под звездите, Фина разбра, че е време да тръгва, защото това не бе нейният дом, не бе нейното легло. Неохотно се изправи и се отдалечи от светлината на тлеещия лагерен огън.

Продължи да върви, но вече по-бавно — все по-малко копнееше да се измъкне от това, което бе оставила зад гърба си. Изкачи се високо в Блек Маунтинс, следва билото на скалистите градини, където растяха само рододендрони и алпийски треви. Вървя по каменистия склон, докато сияещата от лунната светлина мъгла се стелеше по планините като сребристи морски вълни. Преброди открити местности високо в планините — голи, без дървета, в компанията единствено на бледия сърп в небето и на прелитащите из мрачната синева гъски. Следва хода на лъкатушещата река и се натъкна на водопад. Взира се с любопитство в пенливата вода, която падаше, падаше и падаше надолу от една скала на друга, сред пръски и водни вихри, докато не изчезна в мъгливата гора по-долу.

Тъкмо се канеше да продължи, но вдигна глава и забеляза движение на съседното било. Червен вълк с красиво издължено тяло подтичваше по пътя. Когато спря и я погледна, Серафина се стресна. Но после го разпозна, както и той нея.

Видяла го бе покрай реката преди няколко седмици, в нощта, когато се бе изгубила в гората. Толкова много неща се бяха променили в живота й за времето, което бе изминало от предишната им среща.

Втренчи се в младия вълк и дълго време не откъсна поглед от него; той също се втренчи в нея. Имаше гъста, червеникавокафява козина, заострени уши и невероятно мили очи. Какво ли бе преживял, откакто се бяха видели за последно? Раните, които бе получил онази нощ, бяха заздравели и той изглеждаше по-силен.

Фина забеляза, че нещо подтичваше след него. Друг вълк се задаваше по пътеката. И още един. Скоро видя, че с него имаше още много вълци — мъжки и женски, бебета и старци, и всички пътуваха заедно. Кръв блестеше по кожата на някои от тях. Други накуцваха. Беше ясно, че са водили тежка битка с могъщ враг. Нейният вълк приятел беше станал един от лидерите на глутницата. Ала тези вълци не бяха поели на лов, а на дълго пътуване. Личеше си от начина, по който се движеха, от начина, по който държаха отпуснати главите и опашките си, докато подтичваха. Напускаха тези планини също като лунните пеперуди и пойните птици. И то завинаги.

Когато отново погледна към червения вълк, той сякаш забеляза тъгата, изписана на лицето й, защото Фина я видя отразена в неговите очи.

Нещо дълбоко в нея започна да се бунтува и да пламти. Нейният приятел вълк бе намерил роднините си. Бе намерил мястото си. Вълците от глутницата се държаха заедно. Биеха се заедно. Ето това бе семейството. Това означаваше да имаш роднини. Не се отказваш от нещо такова.

Усети как бузите й пламват сред полунощния студ. Замисли се за „Билтмор“ и за семейството си там. Не искаше да ги оставя, не искаше да се отделя от тях. Копнееше да са заедно. Жадуваше да е част от своята глутница, от своя лъвски прайд. Искаше да има семейство.

Замисли се за майка си, за малките, за тъмната дива котка и за дивото момче, което бе спасило живота й. Искаше да е с тях, да бъде част от живота им в гората.

Те бяха нейните хора. И тя бе част от тях.

Застанала на планинското било, Серафина разбра какво трябва да направи.

Бягството щеше да я отведе в някой далечен град или на върха на планината, но в крайна сметка нямаше да стигне никъде. Няма къде да отидеш, когато нямаш дом, в който да се прибереш, и семейство, с което да го споделиш.

Когато вълкът и глутницата му изчезнаха сред дърветата, Серафина остана на мястото си, седна на чакъла и се вгледа в планините под звездите. Нещо не беше наред.

Усещаше го.

Защо майка й я отпрати? Не беше редно.

Защо коминните бързолети я връхлетяха?

Защо Гидиън я нападна?

Защо избяга от „Билтмор“?

Защо вълците си тръгваха?

Колкото повече въпроси си задаваше, толкова повече се ожесточаваше. Тези беди не изглеждаха свързани, но може и да бяха. Може би отговорът на всички въпроси бе един и същи.

Не знаеше дали Гидиън е жив, или е починал след падането през парапета. Не знаеше дали Брейдън някога ще е в състояние да й прости. Но тя нямаше да се откаже от близките си. Семействата трябва да се държат заедно, каквото и да става. Никакви спорове или страшни събития не бива да ги разделят. Нейният татко й бе показвал безброй пъти, че щом нещо се счупи, правиш само едно — поправяш го. А през дванайсетте години от своя кратък живот Серафина беше научила, че ако плъхът не е мъртъв, го удряш, докато го довършиш. Не се отказваш. Тя щеше да се бори. Щеше да продължи да се бори, докато семейството й я разбере.

Сигурна бе, че нещо не е наред в гората. Както и в „Билтмор“. Тя щеше да разбере какво е и да го оправи.

Изправи се, изтупа се и пое обратно надолу по планината.

Вече знаеше какво да направи.