Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (47)

47

Серафина наблюдаваше как Кес лети в небето към нищо неподозиращата Роуина. Соколът бе прилепил криле близо до тялото си и цепеше въздуха в смайващ вертикален полет. Движеше се по-бързо от всичко, което Фина бе виждала в живота си.

— Ето я! — ахна Брейдън в последната секунда, тъкмо когато Кес се появи пред погледа им.

Соколът връхлетя совата толкова мощно, че избухна истински взрив от пера. Серафина усети силата на удара в гърдите си, сякаш два камъка се бяха сблъскали във въздуха. После Кес се завъртя и атакува повторно Роуина с ноктите си. Бялата нощна птица се завъртя вихрено във въздуха. Зашеметената сова се преобърна, изпусна жезъла и рухна безжизнено към земята.

Прокълнатото творение на Заклинателя летя във въздуха трийсетина метра. После соколът се спусна и го сграбчи.

Серафина наблюдава как тялото на совата пада тежко, чак докато изчезна сред дърветата от другата страна на реката. След всичко, което се случи, Роуина трябваше да е мъртва, но Фина не откъсваше поглед от гората. Взираше се и чакаше да види дали совата ще излети отново. Тя не го направи.

— Виж! — извика Брейдън и посочи към небето.

Беше Кес. Соколът се бе устремил право към тях. Приближи ги с нисък и уверен полет. Серафина видя черната маска на лицето й, както и дръзката черно-бяла окраска на гърдите й. Птицата бе изцапана с кръвта на врага си, но изглеждаше здрава и силна. Издаде своя призив, веселото си как-как-как, докато прелиташе над тях, все още стиснала прокълнатия жезъл в ноктите си.

Понесе се покрай ръба на скалата и над реката. С няколко силни замаха на крилете си се издигна по-високо. Брейдън й подсвирна тържествуващо. Отначало Серафина си помисли, че приятелят й вика Кес, за да му донесе жезъла, но после осъзна, че греши. Това бе прощалният му зов.

— Довиждане, Кес — отрони тихо момчето. Мечтата му някой ден соколът отново да лети по света се бе сбъднала. — Безопасно пътуване, приятелко.

Серафина се загледа как птицата прелита над долината на голямата река, след това и над високата гора към планинските върхове в далечината. Кес размаха мощно криле, наклони опашката си и няколко минути по-късно изчезна, реейки се над връх Писга, на трийсетина километра от тях.

За разлика от совите, които бяха нощни създания, и ястребите, които бяха дневни, Кес летеше и ловуваше и нощем, и денем. Соколът скитник бе великият небесен бродник. Можеше да лети когато и където си поиска.

Тази вечер щеше да следва скалистите очертания на южните планини и блясъка на звездите, за да открие пътя си на юг и да продължи дългото си пътуване към джунглите на Перу. По пътя може би щеше да изпусне прокълнатия жезъл в горящ вулкан или пък щеше да го използва, за да си построи гнездо на скала, сред облаците на Андите. Но каквото и решение да вземеше, жезълът вече бе далеч от „Билтмор“.

— Отначало не можах да разбера защо Кес лети толкова ниско покрай реката — каза Брейдън. — Но после се сетих, че соколът скитник понякога ловува по двойки, сътрудничи си с друг ловец, за да повали плячката си. Навярно е усетила, че си на нейна страна, Серафина.

Фина си пое дълбоко въздух и усети, че сърцето й се изпълва с удивление и надежда. Вдигна глава и подуши въздуха. Не усещаше из гората да се носи миризма на дим. Погледна към къщата в далечината, но не видя сиянието на пламъци. Еси явно бе успяла да предупреди мистър Вандербилт и другите навреме и те бяха угасили огъня, преди имението да пострада сериозно. Еси се беше справила! „Билтмор“ бе спасен.

Всичко бе приключило.

Серафина и съюзниците й бяха спечелили.

Враговете й най-накрая бяха мъртви.

Майка й излезе от храстите, окървавена и куцаща след битката с койотите. Но бе победила. Прогонила ги бе от мястото, което отново бе нейна територия. Беше захапала за тила полусестричката на Серафина и я мъкнеше в уста, а полубратчето й подтичваше редом до нея. Двете малки пуми бяха кални, със сплъстена козина и изцапани с кръв, но бяха живи и енергични.

Успокоена и изтощена, Фина най-накрая отпусна издълженото си черно тяло в тревата и полегна на земята, за да си почине. Майка й остави женското коте и пристъпи към нея. Серафина видя любовта и възхищението в очите й, докато се приближаваше. Пумата се отърка в нея и измърка от щастие и гордост. Серафина най-накрая бе успяла. Най-накрая се бе превърнала в истински дивокот. Уейса се просна до нея, закачайки я игриво с лапи, сякаш искаше да й натрие носа: „Видя ли, казах ти, че можеш да го направиш!“

Дивокотите най-сетне се бяха събрали.

И нямаше да се разделят, нито да напускат дома си повече.

Серафина се огледа към дърветата, могъщата река и останките от каретата. Опитваше се да осмисли всичко, което се бе случило. Спомни си колко бе разочарована от ограниченията в живота си, от това, което можеше и не можеше да прави в онзи конкретен момент. И най-накрая осъзна, че не е най-важно коя е, а каква би могла да бъде.

Погледна към Брейдън. Момчето се усмихна и легна на земята до нея и другите дивокоти. Очевидно се чувстваше като у дома си с тях, сред приятели и близки на сърцето му създания.

Облегна се на дългото й черно тяло. Изтри кръвта от една драскотина на устата си, а след това затвори очи, наклони глава назад и я отпусна на гъстата й козина.

— Не знам за теб, Серафина — изрече с усмивка, — но мисля, че ставаме все по-добри в това.

Фина не можеше да му се усмихне в отговор, но усети топла и силна радост да изпълва сърцето й. Размаха опашка, загледана в „Билтмор“ и планините в далечината. Беше успяла. Представила си бе какво иска да бъде. И се бе превърнала в него.