Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (12)

12

Серафина се спусна по стълбите, като едва докосваше всяко пето стъпало. Един етаж, два етажа, три етажа надолу. Щом се озова на партера, почти прелетя покрай стреснатия лакей, застанал до вратата на стаичката на иконома, после през друга врата се насочи по тесния коридор срещу залата за закуска, прекоси още един коридор и най-накрая спря. Пое си въздух и пристъпи спокойно навън, в зимната градина.

Високи палми, фикуси и други екзотични растения изпълваха помещението. Слънчевата светлина се изливаше през сводестия купол с украсени греди, които поддържаха стъкления таван. Изящни керамични произведения бяха изложени в множество малки витрини, а френски ратанови мебели предоставяха места за отдих на изисканите гости.

Серафина бе дошла тук с надеждата да срещне Брейдън, преди да я разпита следователят, но се почувства много уязвима, докато преминаваше толкова открито през това величествено място, където някога само се бе промъквала. Инстинктивно търсеше ъгълчета, където би могла да се скрие, напрегнала бе мускули несъзнателно, сякаш всеки момент можеше да побегне нанякъде. И тогава забеляза приятеля си. Заедно с англичанката.

Поколеба се. Цялата се стегна.

Двамата обитатели на горните етажи бяха сменили тоалетите си за езда — Брейдън бе със следобедния си черен жакет, с панталони и вратовръзка, а момичето носеше небесносиня рокля с тесен корсет и бухнали ръкави. Червеникавокестенявите й коси бяха вдигнати високо на главата, подредени в нежни, прегледни вълни и прикрепени на място с дървена игла за коса. Спускаха се от едната страна под формата на ситни, дребни къдрици, които бяха толкова съвършено оформени, че на Фина й заприличаха на навитите пружинки в работилницата на баща й. Който и да се грижеше за тоалета на младата дама, този следобед навярно бе къдрил косата й поне няколко часа с нагорещена маша. Англичанката бе на около четиринайсет години, но очевидно се опитва да изглежда по-голяма. Носеше красиви висящи обеци от фино обработено сребро и черна кадифена панделка на врата с висулка камея. Серафина трябваше да признае, че девойката изглежда доста елегантна и очите й са изумителни, с цвета на гората.

Приближи се към двамата младежи и сърцето й заби по-бързо, отколкото при срещата с вълкодавите.

По навик пристъпваше безшумно. Никой от хората в помещението не я забеляза. Но Гидиън незабавно наостри черните си уши, после я разпозна и се отпусна с облекчение. Размаха невъздържано и въодушевено опашка. Фина се усмихна, зарадвана от ентусиазма му.

Англичанката гледаше в посоката, от която се задаваше Серафина, но не я забеляза, докато не стана пределно ясно, че тя върви право към нея и Брейдън. Като че ли се стресна от появата й. Изглеждаше почти уплашена. Но щом Фина се приближи още, гостенката се овладя. Погледна я смразяващо, сякаш питаше: „Защо, за бога, някой, облечен като теб, се приближава до човек, облечен като мен?“

„Ако това не ти харесва, да беше видяла другото, което се канех да облека“ — помисли си Серафина.

Спря на съвсем малко разстояние от тях, между бронзовия фонтан в центъра на стаята и красивата синьо-бяла ваза от династията Мин, поставена на дървена масичка под няколко изящни палми. Помнеше, че мистър Вандербилт бе разказвал как се е сдобил с вазата при пътуванията си из Ориента. Тя бе на повече от четиристотин години — едно от най-ценните произведения на изкуството в къщата. Фина стоеше така неподвижно, изложена пред очите на всички, че за момент се почувства като част от мебелировката.

Когато Брейдън най-накрая се обърна и я видя, на лицето му грейна усмивка.

— Здравей, Серафина! — възкликна момчето без никакво колебание.

Заля я вълна на облекчение и щастие.

— Здравей, Брейдън — отвърна. Надяваше се, че звучи сравнително нормално.

Въпреки че би трябвало да я очаква, той изглеждаше изненадан и същевременно щастлив, че я вижда. Дали се бе притеснявал за нея? Или причината бе просто, че тя рядко посещаваше горните етажи денем?

— Аз… получих известието и се отзовавам на поканата — изрече Серафина колебливо. Надяваше се, че звучи изискано, но и така, сякаш осъзнава сериозността на разпита.

Момчето кимна с разбиране, пристъпи към нея и заговори тихо:

— Не знам какво точно става, но мисля, че трябва да сме много внимателни.

— Как се казва следователят? Откъде идва?

— Не знам. Пристигна късно, посред нощ.

— А какво мисли чичо ти по въпроса?

— Ако властите преценят, че мистър Торн е бил убит, убиецът трябва да бъде обесен.

— Наистина ли го е казал? — попита Серафина стреснато, но усети странно напрежение във въздуха. Преди малко, когато Брейдън я видя и поздрави толкова сърдечно, тя забеляза, че англичанката отстъпи леко, с повдигната брадичка и несигурно изражение. Сега гостенката просто си стоеше там и чакаше спокойно. Положението ставаше все по-неловко за нея. Брейдън би трябвало да я представи, но не го правеше. Като че ли бе забравил за нея. Усещането едва ли бе особено приятно. На Фина й хрумна, че момичето навярно се чувстваше също толкова неудобно в „Билтмор“, колкото и тя. Бе дошло наскоро, все още свикваше с мястото, а сега стоеше тук и единственото момче, което познаваше, си шушукаше с някаква странна, рошава и белязана от кучешки зъби скитница. Почти й дожаля за англичанката.

— А, да — каза Брейдън, сякаш прочел мислите й. А може би просто си бе спомнил задълженията си на домакин. — Серафина, това е…

Но в този момент мисис Вандербилт слезе плавно по стълбите и влезе в зимната градина.

— Виждам, че всички сте тук. Чудесно. Ще ви заведа в библиотеката, за да поговорите с мистър Вандербилт и с детектива.

Стопанката на дома бе с красива следобедна рокля и се държеше уверено, но Фина забеляза, че наистина изглежда болнава. Страните й бяха бледи, а челото — зачервено. Като че ли полагаше усилие да се овладее и да издържи до края на деня с позитивно отношение въпреки влошеното си здраве.

— Серафина, преди да отидем там, искам да те запозная с някого — продължи мисис Вандербилт и я побутна нежно към англичанката. — Бих искала да ти представя лейди Роуина Фокс-Пембъртън, която е дошла при нас от много далече. Надявам се да станете добри приятелки, докато тя е в „Билтмор“. Трябва да направим всичко възможно да се почувства като у дома си.

— Приятно ми е да се запознаем, мис — каза вежливо Серафина.

— Милейди — поправи я лейди Роуина и я огледа от горе до долу с изненада.

— Моля? — попита Серафина, искрено объркана.

— Ще се обръщаш към мен не с „мис“, а с „милейди“ — уточни лейди Роуина със строгия си английски акцент.

— Разбирам — кимна Фина. — Така ли е прието в Англия? И вие ли ще се обръщате към мен с „милейди“?

— Разбира се, че не! — ахна смаяно англичанката и бузите й пламнаха.

— Добре, стига — намеси се мисис Вандербилт и посегна с една ръка към гостенката, а с другата към Серафина, за да ги успокои. — Сигурна съм, че ще уредим детайлите на англо-американските отношения…

Но въпреки нежния жест на господарката на имението Фина инстинктивно отстъпи назад и надвисналите листа на една висока палма я докоснаха по бузата. Палмовите листа сякаш се движеха сами и се заплетоха в косата й. Тя се стресна, вдигна ръце и се завъртя бързо, за да избута натрапника, като си мислеше, че може да е змия или нещо подобно. Ала движението й бе толкова рязко, че се блъсна в мебелите зад себе си.

— О, внимавай, Серафина! — провикна се уплашено мисис Вандербилт и се спусна към предмета зад момичето.

И тогава Фина осъзна, че при резкия си подскок е бутнала малката дървена поставка, на която бе поставена китайската ваза. Антиката се наклони и падна.

Момичето с ужас гледаше как безценното произведение на изкуството се насочва към твърдите плочки на пода. Опита се да се протегне към вазата, но бе прекалено късно. Тя се стовари на пода с трясък и се разби на хиляди парченца. Гледката спря дъха на Фина. Звукът отекна из имението и стомахът й се преобърна.

Всички се втренчиха потресени в разбитата ваза, а после погледнаха към Серафина.

Бузите й пламнаха, очите й се насълзиха.

— Страшно съжалявам, мисис Вандербилт — пророни тя и пристъпи напред. — Не исках… Много, много съжалявам.

— Може би ще успеем да я залепим — каза Брейдън, падна на колене и се опита да събере парчетата, докато лейди Роуина Фокс-Пембъртън се бе втренчила смаяно в Серафина и поклащаше глава, сякаш казваше: „Знаех си, че не ти е мястото тук.“

— Джордж ще бъде съкрушен — промърмори на себе си мисис Вандербилт, закрила уста с длан, докато се взираше невярващо в парчетата по пода. — Беше една от най-любимите му…

— Много съжалявам — повтори Серафина, изпълнена с болка и срам. — Не знам какво стана. Растението ме нападна…

Но още докато изричаше оправданието, осъзна колко незряло звучи. Лейди Роуина просто я зяпаше и изучаваше. Беше прекалено умна и добре възпитана, за да се усмихне, но май много й се искаше да го направи. Серафина се огледа наоколо, към растенията и другите предмети в стаята. Не разбираше. През целия си живот се бе промъквала из къщата, беше се шмугвала и крила на всевъзможни места и нито веднъж не бе бутнала, нито счупила нещо. И сега, тъкмо когато бе започнала да излиза от сенките, тъкмо когато искаше да покаже на мисис Вандербилт колко много цени приятелството й, бе направила тази глупава, непохватна грешка. Искаше й се да избяга долу в мазето и да се разплаче. Събра цялата смелост, която притежаваше, за да остане на място и да понесе срама.

Най-накрая господарката на дома погледна към племенника си, който все още бе коленичил и разчистваше бъркотията.

— Брейдън, боя се, че няма да се получи.

Момчето усети промяната в настроението на леля си, долови сериозността в тона й и спря каквото правеше.

— Няма време за това — продължи тя. — Със Серафина трябва да говорите с детектив Гратан.

Фина никога не бе виждала мисис Вандербилт да се държи толкова студено и сухо с Брейдън или с когото и да било и знаеше, че вината за това е единствено нейна.

— Ще заведа лейди Роуина на разходка из оранжерията — добави жената. — Вие със Серафина вървете незабавно в библиотеката.

Мисис Кинг, главната икономка на имението, влезе в зимната градина и се обърна към господарката на дома:

— Повиках една камериерка да донесе метла и лопата, за да почисти счупената ваза — изрече с равен, безизразен тон. Икономката бе най-високопоставеният член на персонала и излъчваше авторитет. Бе облечена в удобна маслиненозелена рокля със седефени копчета и широк пояс на талията, а косата й беше прибрана на стегнат кок ниско на тила.

— Благодаря ви, мисис Кинг — каза с признателност мисис Вандербилт. — Моля, отведете децата до библиотеката.

Серафина забеляза задоволството, което се изписа на лицето на лейди Роуина, щом чу думата „децата“.

— Насам — обърна се мисис Кинг към Брейдън и Серафина. Тонът й издаваше увереността на човек, който е свикнал да му се подчиняват.

Мисис Кинг ръководеше „Билтмор“ от години, още преди мистър Вандербилт да се ожени и мисис Вандербилт да дойде в къщата. Докато я следваше през голямото фоайе на имението, Серафина изтри насълзените си очи и се опита да се сети какво би казал баща й в такъв момент. „Стига си циврила и се стегни, момиче“ — така щеше да я смъмри, и то с право. Щеше да я разпитва следовател за убийство, в което бе замесена, така че със сигурност трябваше да се стегне.

Загледа се в мисис Кинг, докато вървеше по петите й през Галерията с гоблените към библиотеката, защото рядко имаше възможност да е толкова близо до нея. Икономката бе доста загадъчна и живееше в онази част от имението, която Серафина никога не бе посещавала. Тя бе единственият обитател на мистериозния втори полуетаж. За момичето бе абсолютно непонятно как е възможно да има цял етаж — или дори половин — между други два етажа. Но Фина много отдавна бе научила, че в „Билтмор“ е възможно да съществуват всякакви неща — и величествени, и зловещи. Палмовите дървета например бяха особено коварни.

Нямаше как да не забележи връзката ключове, която висеше на пояса на мисис Кинг. Беше голяма месингова халка с всички ключове за къщата, за всяка врата, всеки килер, всеки капак — от мазето чак до тавана. Серафина отдавна бе омагьосана от подрънкващия звук на висящите ключове. Но докато ги зяпаше втренчено, нещо дребно измъкна един ключ от халката, спусна се по полата на мисис Кинг и се втурна със светкавична скорост по пода. Едно мигване и вече го нямаше. Кафявото създание бе толкова миниатюрно и бързо, че Фина едва успя да го зърне. И беше сигурна, че никой друг не го е забелязал. Но тя беше Г. Л. П. от доста време и много добре знаеше какво е: мишка. Понякога те се движат толкова бързо, че са като проблясване на светкавица — в един миг са тук, после ги няма. Вече бе започнала да се съмнява, че наистина я е видяла. Как, за бога, бе възможно жива мишка да пробяга по роклята на мисис Кинг? И какво правеше там? Крадеше ключ за килера със сиренето?

Сега обаче Серафина си имаше по-големи проблеми. Докато вървяха зад мисис Кинг, погледна към Брейдън. Стиснал бе устни и изглеждаше напрегнат, разтревожен. Сякаш икономката ги водеше към техния процес, за да ги съдят и екзекутират. Хрумна й да се обърне и да избяга, да се махне оттук, докато все още има шанс. Щеше да изчезне като вчерашен бриз, преди мисис Кинг да се усети, че я няма. Но не можеше да остави клетия Брейдън сам, затова се влачеше мрачно до него. Не се сещаше какво друго да стори. Имаше чувството, че са я напъхали и вързали в чувал, който щяха много скоро да хвърлят във водата, за да удавят жалкото създание вътре.

Щом влязоха в библиотеката, Фина вдигна глава и огледа познатата стая. Хиляди от красивите, подвързани с кожа книги на мистър Вандербилт изпълваха лавиците по стените заедно с изящни дървени и мраморни скулптури. Книгите стигаха чак до тавана, изрисуван с ангели в италиански стил и извисяващ се на десет метра над главите им. В стаята нямаше други хора. Месинговите лампи бяха запалени и светлите им сфери осветяваха помещението, в масивната черна мраморна камина пламтеше огън, но библиотеката бе съвсем празна.

Серафина погледна към Брейдън и разбра, че и той като нея е объркан. Но мисис Кинг изглеждаше непоколебима.

Поведе ги решително покрай шкафовете с книги, вградени в западната стена, после зави надясно и спря. Сега се взираха в част от дъбовата ламперия на стаята. След секунда-две обаче Фина осъзна, че това не е просто стена. А врата. Релефът в централната й част я притесни: мъж с дълъг плащ бе повдигнал пръст до устата си, сякаш казваше „шшшт“. По главата му се стичаха струйки кръв, а в гърба му бе забит нож.

— Може да влезете — заяви икономката. — Очакват ви.