Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (21)

21

Серафина тича километри наред, без да спира, после ходи и тича още малко, за да се отдалечи възможно най-много от онова място.

Опита се да проумее онова, което бе видяла. Знаеше, че нападателят й е същият брадат мъж, когото беше срещнала в гората преди няколко нощи. Той сякаш се рееше сред дърветата като призрак, като привидение в мъглата. Дали бе Стареца от гората, за когото говореше планинският народ? Като че ли я познаваше. Каза, че тя е трън в петата, все едно и преди бе заставала на пътя му. Но каква бе неговата цел? Наистина ли искаше да намери черния плащ? Или плановете му стигаха по-далеч? Замисли се за жребците, теглили каретата без кочияш, за бързолетите, които я бяха нападнали, за атаката на Гидиън на стълбището… Дали брадатият контролираше тези животни по някакъв начин? Който и да бе, той можеше да прави смъртоносни заклинания, каквито Серафина не искаше да преживява отново.

Щом слезе от планината, щеше да намери майка си и да я накара да й разкаже всичко, което знае, а след това щяха да отидат заедно в „Билтмор“. А ако мъжът вече бе намерил майка й и малките? Ако ги беше убил? Бе твърде ужасно дори да си го помисли. Затича се по-бързо. Трябваше да ги намери на всяка цена.

Слънцето изгря и докато крачеше из гората, Серафина се замисли къде би могла да е отишла майка й. Но в ума й се промъкваха и други въпроси. Дали Леандра знаеше кой е нарушителят, нахлул в нейната територия? Затова ли я бе отпратила? За да я предпази?

Отново започна да си блъска главата над посланието, което майка й бе оставила за нея. Не намираше никакъв смисъл в него.

„При стената, що е под сега?“

ПОМОЩ НУЖНА ЛИ ТИ Е ОТ МЕН —

ЛЯТО, ПРОЛЕТ, ЗИМА ИЛИ ЕСЕН,

ПРИ СТЕНАТА, ЩО Е ПОД СЕГА,

А ДЪЖДЪТ СТЕНА Е, ТИ ЕЛА.

Напрегна се. „Коя стена? Стена, в която съм се блъснала, по която съм се катерила?“

Някакво дърво ли беше? Под от дърво?

Спомни си за битката с вълкодавите. Скочила бе на едно дърво, после се затича по клона, бори се с кучетата на земята, докато те я приклещиха до скалата в долната част на канарата…

И тогава осъзна.

Беше се изкатерила по каменната стена.

Значи може би търсеше нещо, което имаше каменен под.

„Кои стаи имат каменен под?“

Серафина най-сетне се усмихна. Не търсеше стая. А пещера.

Но в планината имаше много пещери. Замисли се за следващия ред на загадката.

„Какво означава а дъждът стена е? В това няма никакъв смисъл.“

Докато вървеше през гората, си повтаряше „а дъждът стена е“.

— Как може дъждът да е стена? — каза сама на себе си. — Дъждът е вода… Можеш да пиеш вода. Миеш се с вода, плуваш във вода…

Възможностите бяха безкрайни.

И безсмислени.

Навсякъде имаше вода. Серафина погледна към облаците. Дори там имаше вода. Знаеше, че водата започва като облак, превръща се в дъжд и се стича по земята в реките. Замисли се за реките.

Кога една река е стена?

Стените са вертикални.

И след миг отговорът дойде сам при нея.

„Водопад!“ — помисли си със задоволство. Стена от вода, стена от дъжд.

В тукашните планини нямаше езера и блата, но водопадите бяха много. Планините оживяваха от течащата вода. Те бяха изваяни от движещата се вода във всичките й форми: големи реки, които се спускаха стремглаво с рев през скалите, и малки поточета, ромолящи през най-дълбоките гори. Имаше водопади, чиито води се плъзгаха по разположени една над друга канари или се изливаха върху надвиснали скали, а оттам — в леденостудените водни басейни под тях. Имаше високи, тесни водопади, които падаха рязко от назъбени височини, и ниски, спокойни водопади, които шлифоваха едрите камъни по пътя си.

Но на Серафина й трябваше водопад с пещера. Знаеше за няколко такива. Единият бе с прекалено много вода, другият — твърде лесен за намиране. Спря се на водопад, който знаеше, че е скътан в малък, защитен залив. Там ли бе отишла майка й?

Отправи се към него, за да провери.

— При стената, що е под сега, а дъждът стена е — повтори си, докато вървеше. Имаше смисъл. Вече звучеше съвсем логично. Олекна й, че поне нещо в този свят най-сетне бе придобило смисъл.

Когато пристигна при водопада след няколко часа, малко преди обед, първо го огледа от разстояние — съзнаваше, че наблизо може да дебне опасност. Водата течеше гладко и равномерно над скалата. Серафина усещаше мириса на ясносинята вода, която се разбиваше в басейна по-долу, чувстваше капчиците, носени от вятъра, докато мъглата докосваше бузите й.

Не искаше да отива направо в пещерата, защото не бе сигурна какво има там. Промъкна се бавно и внимателно към входа, приведена ниско към земята. Пристъпваше много тихо…

— Надявах се, че ще дойдеш — разнесе се внезапно висок мъжки глас зад нея.

Фина се стресна — едва ли някога бе изживявала по-голям шок, изви гръб и подскочи право нагоре със съскане. Сетне се завъртя бясно, за да се защити.