Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (10)

10

Бясна и нещастна, Серафина седеше на койката, докато баща й се мъчеше да почисти и превърже раните й. Двамата бяха заобиколени от рафтове с оборудване, инструменти и работни плотове както обикновено, но татко й сякаш бе забравил каква работа има за вършене тази сутрин. Мислите му очевидно бяха погълнати само от Фина.

Част от медните тръби и месинговите прибори на изстудяващата кутия от кухнята лежаха струпани на купчина на пейката. Предишния ден баща й бе обяснявал нещо за система с амониева селитра, вътрешни тръби и бобини, но тя не запомни нищо. Беше отгледана в работилницата, но нямаше интерес към машините. Не знаеше нищо за този уред — освен че е сложен, държи студено и е един от малкото хладилни апарати в окръга. Планинците охлаждаха храната си, като я потапяха в някой студен вир по реката, което й се струваше по-разумно.

Щом баща й спря да се суети около нея, Фина скочи от леглото. Надяваше се, че е забравил заплахата си да я накара да си легне и да си почива.

— Трябва да тръгвам, тате. Ще се промъкна горе и ще се опитам да открия натрапника.

— Не, чуй ме — хвана я за раменете той. — Не искам да се спречкваш с никого там.

Момичето кимна.

— Разбирам. Никакви спречквания. Просто искам да видя хората и да се уверя, че всички са добре. Никой няма да ме забележи.

— Закълни се, че ще ме послушаш.

— Имаш думата ми, тате.

Серафина веднага се насочи към първия етаж. Забеляза неколцина от гостите да се мотаят, да обикалят из салоните, но никой не й се стори подозрителен. Качи се на втория етаж, но и там не откри нищо необичайно. Обходи къщата от горе до долу, ала нямаше и следа от непознатия, когото бе видяла с мистър Вандербилт, или от друг човек, който би могъл да е вторият пътник в каретата. Заслуша се в разговора на слугите, които клюкарстваха, докато подготвяха събитието в банкетната зала, но не чу нищо, освен колко много краставици трябвало да донесе от килера една от прислужничките по нареждане на готвачката и колко много сребърни подноси искал икономът за своите лакеи.

Опита се да премисли всички събития от предишната нощ. Запита се дали не е пропуснала нещо. Какво бе видяла всъщност, когато брадатият мъж метна бастуна си във въздуха към совата? Кой бе вторият пътник, който остана в тъмната карета? Дали той бе непознатият, когото бе забелязала заедно с мистър Вандербилт? Кое бе дивото момче, което й бе помогнало? Дали все още бе живо? Как можеше да го намери?

„Още цял куп въпроси, на които нямам отговори“ — помисли си с досада Фина.

По-късно следобед, когато се върна в работилницата, баща й я попита:

— Какво откри?

— Едно голямо нищо — изръмжа тя. — Нито следа от нещо подозрително.

— Говорих с надзирателя Макнамий. Ще изпрати група от най-добрите си ездачи да намерят бракониерите.

Ръцете на механика миришеха на смазка и докато говореше, той ги търкаше с мръсен парцал.

— Асансьорът пак ли не работи, тате?

Баща й често се хвалеше, че „Билтмор“ има първия и най-хубав електрически асансьор в целия Юг, но днес не бе особено приятелски настроен към него.

— Зъбните колела в мазето все отказват, когато стигне до четвъртия етаж — обясни. — Хората, които са го поставяли, не са го направили както трябва, някои от частите са накриво. Кълна се, туй нещо няма да работи добре, докато не го изтръгна цялото и не го поставя лично наново. — Махна с ръка и я повика да дойде при него. — Но я виж тук. Интересна работа.

Показа й тънко парче метал, което не бе просто счупено, а направо разкъсано. Странно бе метал да е разкъсан така. Серафина дори не знаеше дали подобно нещо е възможно.

— Какво е това, тате?

— Тая малка скоба трябва да държи основното зъбно колело на място, но когато асансьорът потегли, тя все се движи напред-назад. Ето така, виждаш ли? — показа й движението, като поклащаше металното парче с пръсти. — Металът е достатъчно силен. Изглежда неразрушим, нали? Но когато непрекъснато се огъва напред и назад, виж какво се получава. Отслабва все повече, появяват се тези малки пукнатини и най-накрая се чупи.

Докато го изричаше, металът изщрака и се разчупи в ръцете му.

— Видя ли?

Серафина погледна баща си и се усмихна. В някои дни от него се излъчваше такава магия.

После се взря в другата работна маса. Някъде между ремонта на асансьора, оправянето на хладилната кутия и другите си задължения баща й бе успял да измайстори рокля за нея от стар конопен чувал и кожени ленти.

— Тате… — започна Фина, ужасена от вида на дрехата.

— Пробвай я.

Изглеждаше доста доволен от шивашката работа, която бе свършил с усукана връв и дебела игла за кожа. Гордееше се, че може да измайстори и сглоби почти всичко. Серафина отиде навъсено зад рафтовете, свали разкъсаната зелена рокля и навлече нещото, което баща й бе сглобил.

— Красива си като неделна утрин — заяви ведро той, когато Фина се показа, но бе очевидно, че лъже. Дори татко й знаеше, че това е най-отвратителното и грозно нещо, което някога се е появявало на земята. Но вършеше работа. А по стандартите на баща й само това имаше значение. Беше функционално. Прикриваше тялото й.

Роклята имаше дълги ръкави, които скриваха повечето от дупките и разрезите по ръцете й, и висока, плътно прилепнала яка, благодарение на която не се виждаше поне част от страховитата рана на шията й. Така че изисканите дами на тупурдията, пардон, на пиршеството, или каквото там беше, нямаше да се стреснат от страховитата гледка.

— Добре, седни тук — каза баща й. — Ще ти покажа как е редно да се държиш на масата.

Момичето приседна с неохота на стола, поставен пред една стара работна дъска, която трябваше да замести дванайсетметровата маса за официални вечери на мистър и мисис Вандербилт в банкетната зала.

— Седни с изпънат гръб, не така превита, момиче.

Серафина се изпъна.

— Изправи глава, не се навеждай над храната, сякаш си готова да се бориш за нея.

Фина се облегна назад, както й бе казал.

— Махни лактите си от масата.

— Не съм банджо, тате. Спри да ми дърпаш струните, все едно се опитваш да ме настроиш.

— Не те настройвам. Опитвам се да те науча на нещо, но ти си прекалено инатлива по рождение, за да схванеш каквото и да е.

— Нямам и половината от твоя инат — тросна му се тя.

— Не ми се прави на много отворена, момиче. Сега слушай. Когато се храниш, трябва да използваш прибори. Виждаш ли? Тези отвертки ще бъдат вилиците ти. Шпаклата е лъжицата ти. Ножът ми ще е ножът ти за хранене. От туй, дето съм чувал, е важно да използваш правилната вилица, когато трябва да свършиш работата.

— Каква работа? — попита объркана Серафина.

— Да набучиш това, дето го ядеш. Разбираш ли?

— Не, не разбирам — призна тя.

— Сега… гледай право напред, не хвърляй погледи, сякаш всеки момент ще се метнеш върху плячката си и ще я убиеш. Вилицата за салатите е от външната страна. Вилицата за основното е от вътрешната. Слушаш ли ме?

Фина обикновено не харесваше уроците по етикет на баща си, но сега бе щастлива, че си е у дома, жива и сравнително здрава, така че бе готова да понесе с известна радост още един от тях.

— Разбра ли? — попита татко й, когато приключи с обясненията за различните прибори.

— Разбрах. Вилицата за основното — отвътре. За салатата — отвън. Имам само един въпрос.

— Да?

— Какво е салата?

— Да му се не види, Фина!

— Просто питам!

— Туй е купа с… нали знаеш… нещо зелено. Маруля, зеле, моркови, такива неща.

— Значи храна за зайци.

— Не, госпожице, не е — отвърна твърдо баща й.

— Бурени и треволяци.

— Не, не е.

— Само плячката яде такава храна.

— Не ща да чувам такива приказки от теб и ти го знаеш.

Докато баща й я въвеждаше в тънкостите на етикета за вечеря, изведнъж Серафина си даде сметка, че той никога не е сядал на една маса със семейство Вандербилт и не й говори от опит. Ето защо тя имаше известни съмнения относно познанията му, най-вече по отношение на салатите.

— Защо богати и изискани хора като Вандербилт ще ядат листа, щом могат да си позволят нещо наистина хубаво? Защо не ядат пиле по цял ден? Ако бях на тяхно място, щях да ям толкова много пилешко, че щях да стана кръгла и да се търкалям.

— Фина, бъди сериозна!

— Сериозна съм!

— Виж, сега си приятелка на младия господар и туй е хубаво. Но ако искаш да сте приятели за по-дълго, трябва да овладееш важните неща.

— Важните неща?

— Как да се държиш като истинско момиче. Дето живее денем като всички останали.

— Аз не съм от семейство Вандербилт, тате. Той го знае.

— Така е. Просто когато си там горе, не искам да…

— Какво не искаш? Да ги ужася?

— Ами, виж, Фина… Ти си знаеш, че не си цвете за мирисане. Обичам те повече от всичко, но няма как да отречем, че си… ъъъ… малко дива. Само плячката и гоненето на плъхове са ти в главата. За мен не е проблем, съвсем наред си е, но…

— Разбирам, тате — изрече Серафина мрачно, след като той млъкна. — Ще се държа възможно най-добре, когато съм горе.

После чу, че някой идва по коридора, трепна и за малко да се втурне към най-близкото скривалище. След всички тези години, в които се бе крила, все още се притесняваше, когато чуеше звука от приближаващи стъпки.

— Някой идва, тате — прошепна.

— Не, никой не идва. Слушай внимателно какво ти казвам. Трябва да…

— Ще ме прощавате, сър — обади се млада камериерка, влязла в работилницата.

— Божке, момиче! — стресна се бащата на Серафина, обърна се и я погледна изненадано. — Не се промъквай тъй зад хората!

— Съжалявам, сър — изрече тя и направи реверанс.

Беше младо момиче, две-три години по-голямо от Фина, с мило лице и тъмни къдрици, които се показваха изпод бяло боне. Носеше черна памучна рокля с колосана бяла якичка, бели маншети и дълга бяла дантелена престилчица като останалите прислужници. Но външният й вид и начинът, по който говореше, издаваха, че е от местните планинци.

— Е, казвай каквото си дошла да казваш, момиче — подкани я механикът.

— Да, сър — кимна девойчето и погледна нервно и любопитно към Серафина. — Нося бележка от младия господар за младата госпожица.

Фина знаеше, че камериерката изучава ъгловатото лице и кехлибарените й очи. Или пък бе забелязала кървавите рани, които се подаваха изпод краищата на роклята й от конопен чувал. Каквото и да бе, по нея със сигурност имаше доста неща за зяпане и девойката нямаше как да не се възползва от тази възможност.

— А, видя ли, Фина — обади се баща й. — Добре стана, че се упражнявахме. Младият господар ти праща покана за вечерята.

— Ето, мис — каза камериерката и протегна ръката си с бележката към Серафина, сякаш не искаше да я доближава повече.

— Благодаря ти — отвърна тихо тя. Взе бавно посланието, за да не стресне момичето с някое рязко движение.

— Благодаря, мис — отвърна прислужницата, но вместо да си тръгне, остана като вцепенена на място и продължи да оглежда рошавата коса и странното й облекло.

— Има ли нещо друго? — попита Серафина.

— О, не, ще прощавате, извинете… — Момичето извърна поглед, направи притеснено реверанс и бързо излезе от стаята.

— Е, какво пише? — кимна към бележката бащата на Фина.

Тя внимателно отвори листчето с треперещи ръце. Каквото и да пишеше вътре, явно бе важно.

Докато четеше посланието, осъзна, че баща й грешеше. Това не бе покана за танци или за официални вечеря. Съобщението бе свързано с много по-мрачна тема. Сърцето й се сви от страх. Внезапно си спомни как обвитият в черния плащ мистър Торн лежи мъртъв на земята, убит от нея и другарите й. После в съзнанието й проблесна друг образ: тя и Брейдън — увиснали на бесилката, осъдени като убийци. Но прочетеното я изпълни и с друго чувство. Сърцето й се стопли при мисълта, че Брейдън е написал тези думи. Поне това означаваше, че все още е неин приятел и съюзник.

С.

В „Билтмор“ е дошъл следовател, за да разследва убийство. Той е най-странният мъж, когото съм виждал през живота си. В шест вечерта ще повикат теб и мен, за да ни разпитат за изчезването на мистър Торн.

Внимавай.

Б.