Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (37)

37

Серафина започна да рови в покритата с борови иглички пръст. Копа, докато пръстите й се разкървавиха, но напразно. Прътите на клетката отиваха дълбоко в земята. Ако продължеше да рови надолу достатъчно дълго, щеше да стигне до изгнили дъски, кости и… може би тяло.

Железните пръти на гробищните клетки бяха разположени достатъчно близо един до друг, за да не позволят възрастен човек да мине между тях, но на много от клетките, включително и на нейната, брадатият мъж бе поставил и телена мрежа, за да попречи на по-малките животни да се измъкнат.

— Опитах се да разкъсам мрежата — каза Уейса, забелязал, че Фина оглежда телената преграда на своята клетка. Момчето започна да рита своята мрежа с всички сили. Тя почти не помръдна, но когато Серафина видя как телта се огъва под натиска на ударите му, внезапно й хрумна нещо.

Притисна се плътно до долната страна на клетката си. Телената мрежа се състоеше от квадратни части — достатъчно големи, за да пъхне човек няколко пръста през тях. Стисна плътно между пръстите си една от телените нишки и я огъна. После я огъна отново. И отново. Пак и пак.

— Какво правиш? — прошепна Уейса.

Серафина не отговори, мълчаливо огъваше телената нишка напред и назад. Пръстите й изтръпнаха, мускулите я заболяха. Но в крайна сметка усети, че жицата започва да се затопля и да се предава. Продължи да я огъва възможно най-бързо. И най-сетне телта изщрака! Бе скъсала нишката!

Не можа да сдържи усмивката си, щом видя смаяното изражение на Уейса. Току-що бе разкъсала метала с голи ръце. Бе направила магия.

Веднага премина към следващата жица — огъваше, огъваше, огъваше, докато и тя се счупи между пръстите й.

— Благодаря ти, тате! — прошепна сама на себе си, докато се захващаше с поредната жица. Така, нишка по нишка, бавно успя да отлепи част от телената мрежа, разположена близо до земята, където пространството между прътите бе най-голямо. Опита се да пропълзи през дупката, но тя бе твърде тясна. Не можеше да мине.

— Снижи се, Серафина! — предупреди я шепнешком Уейса.

Фина застина на място и се прилепи към калта под себе си като уплашено животинче, когато чу познатия звук тик-тик-тик и дрезгавия писък на совата. Птицата прелетя точно над главите им, докато навлизаше в лагера.

Мъжът подхвърли жезъла в небето. Той се замъгли и се преобрази в клонка. Совата я улови във въздуха с хищните си нокти, а после изчезна сред дърветата.

Серафина не разбираше какво се случва, но бе изпълнена с решимост да се измъкне. Долепи лицето си до калната земя и бутна главата си в дупката. Опря краката си в насрещната страна на клетката и използва цялата сила на тялото си, за да избута главата си през отвора. При това движение остърга ушите си толкова силно, че ги разкъса и те прокървиха.

Размърда врата си, сви раменете — в този миг бе благодарна за несвързаните си ключици — и се пъхна в дупката. Щом успя да вкара част от главата, рамото и ръката си през дупката, се протегна напред, за да се хване за нещо и да издърпа цялото си тяло навън, но нямаше какво да сграбчи, нямаше с какво да се изтегли. Вкопчи се в земята, но не откри нищо. Беше се заклещила, бе в капан в дупката. Не можеше да помръдне нито напред, нито назад.

Когато се огледа за клон или камък, за нещо, за което да се хване, видя Брейдън в клетката до нея. Момчето яростно огъваше нишките на телената мрежа като нея.

— Дръж се, Серафина! — прошепна приятелят й, но тя знаеше, че няма смисъл от това, което прави. Тялото му бе по-едро от нейното. Дори да успееше да мине през мрежата, нямаше начин да преодолее прътите.

Всичко бе напразно. Заля я поредният пристъп на паника, не й достигаше въздух. Сърцето й биеше като обезумяло. Опита се да се овладее, но дишаше все по-бързо и по-бързо. Погледна към огъня в далечината. Колко време имаха, преди брадатият мъж да дойде за тях?

Най-накрая Брейдън успя да пробие малка дупка в телената мрежа на клетката си. Точно както Фина подозираше обаче, той не успя да пъхне тялото си през тесния процеп между железните лостове. Но мушна ръката си през дупката и се протегна напред.

Отначало Серафина не разбра какво прави момчето, но после схвана. Притисна се в решетките на клетката си и изпъна ръка към него. Буташе и буташе, като се протягаше все по-напред. Преодолели пространството между клетките, ръцете им най-накрая се срещнаха по средата.

— Хванах те! — извика Брейдън, щом улови дланта й. После я придърпа към себе си. Така, с помощта на момчето и натиска на краката си, Серафина получи предимството, от което се нуждаеше. Успя да се измъкне през отвора и най-сетне изпълзя от другата страна. Успя! Измъкна се!

Бързо допълзя до гробищната клетка на Брейдън и се опита да отвори резето отвън.

— Той идва! — прошепна трескаво Уейса.

Серафина чу трополящите стъпки на Заклинателя, запътил се в тяхната посока. Все пак успя да отвори клетката на Брейдън и го измъкна оттам.

— Върви да освободиш кучетата! — прошепна му. После забърза към клетката на Уейса и я отключи.

Брадатият мъж щеше да е при тях след секунди.

След като освободи Уейса, Серафина се огледа. Гидиън и Седрик гледаха радостно, докато Брейдън отваряше клетките им. В последния момент Фина отключи чевръсто клетката на своя приятел, вълка. Младият хищник я погледна с благодарност в очите. После тя хукна — знаеше, че Заклинателя е само на няколко крачки зад нея.

Фина, Брейдън и останалите избягаха от клетките и се затичаха с все сила, приведени ниско под клоните на боровете.

Зад себе си чуха гневно изръмжаване, когато освободеният от клетката вълк се нахвърли срещу брадатия. Серафина нямаше представа какво ще се случи по-нататък, но вълкът поне бе получил своя шанс да се бие срещу омразния враг.

Групата на бегълците намери прикритие сред гъстите борове. Уейса ги водеше, като често минаваше напред, за да провери за опасност. Фина не знаеше как е възможно, но Гидиън като че ли бе възвърнал част от старата си сила и бързина. Седрик бе едро куче, несвикнало да изминава дълги разстояния, но се стараеше да поддържа наложеното темпо. Серафина тичаше редом до Брейдън и не му позволяваше да изостава. Най-накрая избягаха от гората с почернелите борове и стигнаха до дъбовете, но не забавиха ход. Страхът ги тласкаше напред. Тичаха километри, без да спрат.

По средата на пътя към „Билтмор“ Брейдън се срина, твърде уморен, за да продължи. Серафина му позволи да си почине десетина секунди, но после го издърпа обратно на крака.

— Ставай! Трябва да се приберем у дома!

Тичаха още малко, но най-накрая Брейдън се предаде на изтощението. Твърде съсипан, за да продължи нататък, той не се отказа, нито поиска от останалите да забавят темпото. Повика Седрик при себе си.

— Имам нужда от помощта ти, приятелю — каза, качи се на гърба на санбернара и се притисна в него.

— Хайде, Седрик! Хайде, момче! Да вървим! — провикна се Фина към кучето и всички отново се затичаха заедно.

Седрик произхождаше от дълъг род на кучета спасители и разбра отлично какво се иска от него. Втурна се напред, изпълнен с нова решителност и с нова цел, понесъл младия господар на гърба си.