Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (35)

35

Брейдън подаде глава през храстите.

— О, не биваше да се връщаш! — каза Серафина с раздразнение. — Какво стана?

— Паднах от коня си — постара се да прозвучи невинно момчето.

— Лъжец. Ти никога не падаш от коня си!

— Но койотите ме нападнаха!

Фина поклати глава:

— Не, не стана така. Видях те, Брейдън. Ти не падна от коня си!

— Добре — призна най-накрая той. — Откъснах се от групата, но конят ми беше твърде уплашен, за да се върне тук. Не можех да го убедя да продължи, но и не исках да те изоставя, така че слязох, а него пуснах обратно при останалите. Той ще се оправи.

— Не се притеснявам за коня — изрече Серафина смутено. — Трябва да се върнеш при другите.

— Не искам да те оставям сама на това ужасно и мрачно място.

— Аз принадлежа на мрака. А ти не.

Брейдън махна към боровата горичка.

— Не мога да виждам в тъмното като теб, Серафина, но ако кучетата ни са там, съм длъжен да им помогна.

— Какво стана с лейди Роуина и с чичо ти? Добре ли са?

— Да. Останаха с другите от ловната дружинка.

— И ти би трябвало да си при тях — тросна се Фина, ядосана от неговата непреклонност.

Приятелят й нямаше представа в какво се забърква. Но тя знаеше, че няма как да го разубеди.

— Добре — кимна най-накрая и допълзя до него. — Ще отидем заедно, но трябва да стоиш близо до мен и да си напълно тих.

Шмугнаха се под най-ниските клони и запълзяха сред гъсто растящите борове. Стволовете, клоните и дори земята бяха покрити с лепкавия черен сок, който се стичаше като тъмна кръв от кората на дърветата. Сокът пропиваше всичко със силна, отвратително сладникава миризма. Горните клони на дърветата закриваха луната и звездите като плътна мантия, наметната над този черен, непрогледен свят.

Дори Серафина се затрудняваше да вижда.

Протягаше ръка пред себе си, за да не се блъска в изсъхналите висящи клони, но щом докоснеше нещо в тъмнината, лепкавата мъзга полепваше по пръстите й, а после бавно покриваше дланите й с мазна слуз. Краката и ръцете й залепваха за земята и когато се движеше, Фина издаваше тихи шумове като от засмукване и отлепяне.

Предположи, че Брейдън не вижда абсолютно нищо, затова хвана ръката му и я постави на своето рамо.

— Дръж се за мен, докато вървим — прошепна и усети как ръката му потрепва. Не можеше да си представи колко страшно е за момчето да се промъква на сляпо през това ужасно място.

Докато се придвижваха напред, движейки се от дънер до дънер по просмуканата от смола земя, Серафина сбръчка ноздри. Надушила бе отвратителна миризма. Отначало си помисли, че е мирисът на гниещ боров сок, но после осъзна, че е животинска миризма — воня от животински отпадъци. После стана още по-зле.

Чу звуци от съскане, бълбукане и варене, а после видя и оранжева трепкаща светлина на огън в далечината пред тях.

— Какво е това? — прошепна Брейдън колебливо, най-накрая успял да различи нещо.

— Мястото, където отиваме.

Докато пълзяха напред през димната завеса на огъня, Серафина неволно докосна с ръка някаква студена, плоска и лепкава повърхност, която отначало сметна за скала. Погледна надолу и след няколко секунди осъзна, че греши. Беше надгробна плоча, паднала на земята — толкова стара, че буквите и цифрите по нея се бяха изтъркали и бе останала единствено гладка повърхност.

Пред надгробната плоча, там, където би трябвало да лежи тялото, имаше стара гробна решетка — тежка желязна клетка, потънала ниско в земята, дълга и тясна, с пропорциите на човешко тяло. Фина не знаеше дали в миналото решетката е била поставена над гроба, за да не проникват мародери вътре, или за да не излизат трупове навън, но сега клетката се използваше за още по-ужасяваща цел. В края й бе направена малка вратичка. А вътре лежаха сърна и двете й малки и се взираха тъжно в Серафина. Бяха толкова притиснати от железните пръти, че нямаха място дори да се изправят.

Фина се обърна наляво и надясно и съзря още много стари надгробни плочи и железни клетки — навярно бяха стотици, простираха се, докъдето погледът стига. Беше ги видяла тук преди няколко нощи, но тогава не бе осъзнала, че са пригодени от стари гробни решетки. Гъстата борова гора криеше цяло гробище. Личеше си, че е изоставено преди много време и дърветата са израснали върху него.

Серафина се огледа. Клетките бяха пълни с всякакви животни. В тази до сърните една норка се мяташе неистово напред-назад в търсене на изход. В клетката близо до Брейдън се намираше стар негов приятел: малка червена лисица, свита на кълбо, която бе вперила умолително очи в момчето и се тресеше от страх.

— Трябва да ги пуснем! — каза Брейдън с потрепващ глас.

— Чакай — прошепна Фина. Знаеше, че врагът трябва да е наблизо и не разполагат с много време. За съжаление, не можеха да спасят всички.

Запромъкваха се между гробните решетки към огъня. В две съседни клетки видяха невестулка и семейство миещи мечки. Серафина усети туптене в слепоочията си, а ръцете и краката й се разтрепериха. Оглеждаше се внимателно, докато проверяваше клетките. Там някъде, сред виещата се мъгла, затворени в клетките под ниските клони на боровете, от които капеше мъзга, лежаха безпомощно Гидиън и Седрик. Сигурна бе в това.

Изведнъж Брейдън я стисна за рамото толкова силно, че я заболя. Фина затаи дъх, щом видя силуета на мъжа, който крачеше в далечината с тежки ботуши и дълго, захабено палто. Беше сивобрадият горски старец. Движеше се решително и целенасочено, съсредоточен в работата си. Хвърли няколко съчки в пламъците, за да се разпалят, и във въздуха литнаха искри. Огънят заплющя и изсъска от новата доставка на боров сок. И тогава Серафина видя източника на ужасната миризма: мъжът вареше нещо в черен железен казан.

Стегна се и потрепери от ужас. Искаше да избяга. Но в същия момент чу звук — тик-тик-тик, последван от ужасно съскане и крясък. Забулената сова летеше над главите им. Фина бутна Брейдън и двамата се прилепиха към земята. Трепереха от страх под изпитателния поглед на птицата, докато тя прелиташе ниско над боровите клони, които им служеха за скривалище. Совата се насочи към огъня и брадатия мъж, пусна една крива клонка в краката му и отлетя.

В отговор старецът повдигна брадичка и издаде пронизителен, страховит вик, последван от същото тик-тик-тик и от ниско, самодоволно съскане. Серафина осъзна, че совата не е просто негова позната или пък слуга, изпълняващ заповедите му. В това съскане имаше доказателство за съюз, за тъмна и ужасна любов.

— Трябва да изгорим това място до основи! — провикна се мъжът към птицата.

Серафина видя сухото му, покрито с бръчки лице. Това бе човек, обладан от омраза и убийствена лудост, каквито не бе виждала никога в живота си. До нея Брейдън трепереше от страх, пребледнял като призрак. Отворил бе уста и дишаше тежко. Тя го докосна, за да му даде кураж.

Мъжът се наведе и взе съчката, която бе пуснала совата. Фина си помисли, че ще я хвърли в огъня при останалите, но в следващия момент пред очите й нещо просветна, клонката затрептя и стана дълга и дебела като бастун. Това бе магическият жезъл, за който й бе говорил Уейса! Прокълнатият предмет бе черен, с шипове, много крив и чепат. По цялата му дължина бе усукано нещо, което приличаше на лъскава змия или на бръшлян. Жезълът пулсираше от жива, демонична сила, сякаш усещаше, че скоро ще придобие още власт и мощ.

В краката на стареца лежеше купчина кожи: черни, кафяви, бели — останки от животните, които бе използвал за противната си отвара.

Серафина не можеше да си представи какво забърква мъжът, но след миг той вдигна прокълнатия жезъл и го потопи в казана. Докато гъстата лепкава течност обгръщаше тоягата, мъжът мърмореше някакви думи, които тя не можеше да чуе.

След това старецът извади жезъла, покрит с гнусната смес, и приближи до една от най-близките клетки. Фина погледна натам и видя с ужас създанието вътре. Гидиън! Приятелят й се бе снижил на задните си лапи и ръмжеше, оголил гневно зъби, но очите му бяха пълни със страх, когато Заклинателя доближи клетката. Мъжът насочи жезъла към решетката. Вратата й се отвори със замах. Целият разтреперан, доберманът изпълзя оттам и се повлече към стареца. „Захапи го, Гидиън! Ухапи го и бягай!“ — искаше да изкрещи Серафина. Но Гидиън не можеше да го стори. Мъжът го контролираше с прокълнатия жезъл.

Фина протегна ръка, за да запуши устата на Брейдън, но разбра, че е прекалено късно. Видял Гидиън под контрола на жезъла, той издаде силен, изпълнен с мъка стон. Старецът рязко се завъртя и погледна право към момчето с пламтящите си сребристи очи.

Серафина се хвърли в атака. Метна се право върху него, за да го зашемети, преди да е направил заклинание. Но мъжът вдигна ръка към устните си и духна над отворената си длан.

Фина усети дъха на смъртта, който премина през нея. Тялото й изстина. Мускулите й се отпуснаха. И тя се срина на земята.

Брейдън се строполи зад нея.

Останала без въздух, със застинало сърце и лице, наполовина завряно в пръстта, Серафина лежеше и се взираше в пространството с немигащи очи. Брейдън се бе проснал на земята само на няколко стъпки от нея, очите му бяха широко отворени, неподвижни, втренчени с ужас в нищото. Фина не можеше да завърти глава, но в лъскавите от мъзгата стволове на дърветата видя потрепващата сянка на стареца, докато той приближаваше към тях.