Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (28)

28

— Серафина… — изрече нежно Брейдън. Не пристъпи към нея, не каза нищо повече, сякаш се взираше в рядък животински вид в гората и не искаше да я изплаши.

Тя не помръдна.

— Здравей, Брейдън…

Гласът й трепереше. В тези две прости думи бяха събрани всички емоции, които изпитваше — тъга за случилото се с Гидиън, огорчение за ролята й в инцидента, страх от реакцията на младежа.

— Ти се върна… — каза той. Щом долови леката изненада и надежда в гласа му, Фина разбра, че момчето не я мрази. Беше му липсвала и това надхвърляше очакванията й.

Кимна, за да му даде да разбере, че отговорът е „да“.

— Много, много съжалявам за всичко, което се случи — промълви.

Точно когато Брейдън понечи да направи крачка към нея, Серафина забеляза, че лейди Роуина е застанала зад момчето. Очакваше тя да се сърди, може би дори да й се разкрещи да се върне в гората, където й е мястото, но девойката не го направи. Беше пребледняла от страх.

— Какво правиш тук? — попита предпазливо. — Защо се върна след това, което направи?

— Роуина — вдигна ръка Брейдън, за да я успокои.

— Никой не те иска тук — продължи гостенката.

— Роуина, спрете — прекъсна я Брейдън и я докосна по ръката. — Не сте права. Аз искам да е тук.

— Благодаря ти — отрони тихо Серафина. Знаеше, че не заслужава лоялността му, но бе щастлива, че я има. — Мисля, че знам какво се случи с Гидиън и защо той ме нападна.

Той сякаш не обърна внимание на думите й.

— Чу ли какво се случи с мистър Риналди? — попита. Гласът му трепереше от мъка и смущение.

— Баща ми каза, че го е хвърлил кон. Един от онези жребци ли беше?

— Не… — Срамът на Брейдън бе толкова очевиден, че разби сърцето й. Прииска й се да го прегърне. — Беше един от моите коне.

— Вината не е твоя — заяви категорично Фина.

— Но аз бях този, който го обучи — снижи гласа си момчето. — Никога не съм си мислил, че някой от моите коне е способен на нещо подобно.

— Нека ти обясня — настоя Серафина. — Конят ти не е виновен. И всъщност не Гидиън ме нападна. Животните са били под контрола на някой друг.

Брейдън повдигна глава.

— Какво говориш?

Роуина изведнъж пристъпи между тях.

— Тя говори за магьосничество. Опитва се да ни измами!

— Серафина не би го сторила — заяви момчето.

— Не е възможно наистина да желаете да общувате с това създание — възмути се англичанката.

— Напротив, желая. Приятели сме.

— Но вие видяхте с очите си. Тя хапе!

— Много от приятелите ми го правят, когато са притиснати в ъгъла.

Фина се усмихна. Но Роуина замълча и се загледа объркано в Брейдън, свъсила вежди. По изражението на лицето й личеше, че наистина се опитва да разбере какво става тук. Но как би могла? Толкова много плашещи, неразбираеми неща се случваха в „Билтмор“.

Серафина се обърна към нея:

— Знам, че всичко изглежда много странно, Роуина. Но не съм искала да нараня Гидиън. Никога не бих навредила на него или на Брейдън, нито на някого другиго в „Билтмор“, включително и на вас.

Девойката я погледна и като че ли проумя думите й, но все още изпитваше подозрение. Погледна неуверено към домакина си.

— Това, което тя казва за животните, не може да е истина. Черната магия не е истинска.

— Довери ми се — каза твърдо младежът, изоставил официалните обръщения, на които младата англичанка толкова държеше, за да се сближи с нея. — Понякога е.

— Искаш да кажеш, че всъщност й вярваш? — попита Роуина, толкова потресена, че забрави претенциите си. Не изпитваше гняв, а истинско удивление.

— Вярвам й. Така всичко придобива смисъл.

— Вие… ти намираш някакъв смисъл във всичко това? — поклати невярващо глава девойката.

— С Брейдън сме минавали през това и преди, лейди Роуина — обади се Серафина. — Научихме се да се доверяваме един на друг.

— А също и да вярваме на това, което виждаме, дори то да изглежда невъзможно — добави момчето.

Роуина го погледна.

— Нима наистина го искаш? Искаш да си приятел с това дрипаво момиче?

— Да, искам. Не трябваше да се усъмнявам в нея. Тя е най-близкият ми приятел, Роуина. Но това не означава, че със Серафина не можем да бъдем и твои приятели.

Лицето на англичанката се изкриви от ужас и тя се обърна. Направи няколко крачки по пътя. За миг Фина си помисли, че ще поеме сама към „Билтмор“, въпреки че се бе стъмнило.

Но после девойката се поколеба.

Фина я ненавиждаше от първия момент, в който я бе видяла с Брейдън, мразеше как се бои от всичко, което не разбира, а и Роуина определено си правеше погрешни заключения за нея от самото начало. Но сега, докато я наблюдаваше как стои на пътя, си помисли, че англичанката може би е по-умна и по-корава, отколкото изглежда. И навярно не само тя прибързваше с изводите. В този миг като че ли премисляше всичко и се опитваше да проумее ситуацията, в която бе попаднала.

Серафина следеше внимателно Роуина. Девойката издиша дълбоко и шумно, а след това се обърна към нея и Брейдън.

Отчуждеността и презрението, които бяха типичната й броня, за първи път се отдръпваха и преминаваха в нещо друго. В очите й се четеше сериозност, каквато Фина не бе виждала досега. Англичанката имаше вид на момиче, което няма да се откаже, което е решено да открие къде принадлежи, къде му е мястото. Момиче, с което самата Серафина имаше много общо.

Пристъпи бавно към нея.

— Знам, че с теб сме много различни — започна Фина, — но не съм ти враг.

Лейди Роуина не отговори, но като че ли за първи път я гледаше и наистина я слушаше.

— И двете си казахме и направихме неща, които не би трябвало, но в момента опасността за „Билтмор“ е много по-сериозна и важна от всичко друго. Черна магия, зли заклинания, наричай я както искаш. Но заплахата е съвсем реална. И трябва да я спрем.

Англичанката се втренчи в нея, без да каже и дума в продължение на няколко секунди. Серафина не бе сигурна дали я гледа с подозрение, съмнение или страх, но се надяваше поне част от думите й да са достигнали до съзнанието на Роуина. Най-накрая девойката проговори:

— Знаеш ли… за човек си доста дива.

— А ти винаги си прекалено издокарана — отвърна Фина. — Всички имаме недостатъци.

Когато англичанката я погледна, в ъгълчето на устните й играеше лека усмивка.

— Да, наистина е така — кимна тя.

По време на разговора им залязващото слънце постепенно бе лишило дърветата от светлината си и светът около тях сякаш бе изгубил багрите си. Ала гората оживя по нов начин — такава, каквато Серафина я познаваше най-добре.

— Добре, кажи ни какво си научила — подкани я Брейдън. — Какво става с животните?

— Първо ми разкажи за Гидиън — помоли го Фина. — Как е възможно да е жив и да ходи?