Робърт Бийти
Серафина и магическият жезъл (16)

16

Гидиън се блъсна в Серафина и двамата се прекатуриха през парапета. Политнаха надолу, падаха и падаха към мраморния под, който се намираше на петнайсет метра под тях.

Докато летеше в откритото пространство, шокът от станалото отекна гръмко в съзнанието й. Фина успя да си поеме въздух и да разпери отчаяно ръце, ала нямаше в какво да се вкопчи. Падаше надолу, превърташе се и се взираше все нагоре. Виждаше етажите на къщата, проблясващи леко в халките на високия полилей. Сводестият купол над парадното стълбище се смаляваше все повече, докато тя летеше към гибелта си.

Щеше да умре. Когато се стовареше на пода, костите й щяха да се строшат. Черепът й щеше да се счупи. Кръвта й щеше да се плисне навсякъде.

Да, щеше да умре. Нищо не можеше да направи по въпроса.

Този път не можеше да скочи, да захапе, да избяга или да изпищи, за да се защити. Никаква умна идея или специален номер нямаше да я спаси. Майка й не беше тук, за да я предпази. Баща й не можеше да го стори. Нямаше капан, в който да отведе врага си и да го победи.

Дори не знаеше кой е нейният враг и защо бе станал такъв. Беше се случило точно това, от което се боеше: смъртоносните нокти се бяха спуснали над нея от нищото и бяха изтръгнали живота от гърдите й, преди да осъзнае, че идват за нея.

Струваше й се, че пада невъзможно дълго, сякаш всеки миг траеше стотици секунди. Спомни си как ловуваше из мазето нощем, как ядеше пиле и каша с баща си, как се взираше в звездите заедно с Брейдън. Замисли се за всички мистерии, които никога нямаше да разгадае. Защо животните напускаха гората? Кой бе брадатият мъж? Защо дивото момче й бе помогнало? Какво зло заплашваше „Билтмор“, откъде идваше и каква форма бе приело?

И тогава стана нещо странно.

Нямаше нищо общо с волята или дори с мислите й. Просто се случи. Тялото й… прещрака. Ръцете й се прегънаха, гръбнакът й се изви. Серафина зарита с крака и се изправи във въздуха. После изпъна ръце и сви крака, за да спре въртенето си и да заеме правилна позиция за падането. Беше инстинкт, рефлекс, който се задейства за частица от секундата — като стискането на плъх в мига, в който се опита да избяга.

Удари се в пода силно, но уверено. Балансира приземяването, като присви мускулите на краката и ръцете си. Така се озова долу — невредима и неподвижна.

Да, тя се приземи на крака.

Но не и Гидиън.

Приятелят й се стовари на пода до нея. Фина не просто го видя и чу, тя почувства съкрушителния удар, трошенето на костите и скимтенето на кучето. Веднага разбра, че битката е приключила.

Доберманът лежеше там с отпусната и кървяща глава и множество наранявания по тялото. Едва дишаше.

Гидиън бе неразделен спътник на Брейдън и негов най-добър другар, откакто младежът бе изгубил семейството си. Кучето крачеше до него, когато той се разхождаше, тичаше до коня му по време на езда, пазеше вратата на стаята му нощем. Преди Серафина не харесваше кучета и те самите не я харесваха, но с този доберман бе различно — бяха се защитавали взаимно, бяха влизали в битка рамо до рамо, бяха вършили какво ли не заедно. Гидиън бе нападнал Мъжа с черния плащ и бе спасил живота й. А сега издъхваше на мраморния под до нея.

Когато една сянка прекоси осветения от луната под, Фина си помисли, че е сова или друго нощно създание, прелитащо край прозорците на парадното стълбище. Обърна се и вдигна глава.

Облечена в бяла нощница, Роуина стоеше на площадката на втория етаж и се взираше надолу в шок. Косата й бе спусната свободно, несресана, дълга, очите й бяха широко отворени от страх. Стискаше в ръка нещо, което приличаше на молив — или пък на фиба, сякаш бе оръжие и беше готова да се защитава с него.

— Роуина! — извика Серафина. — Извикай ветеринаря! Тичай!

Но тя не помръдна. Взираше се с ужасено изражение в лежащия на пода сред локва кръв Гидиън и в Серафина, която се бе надвесила над него с окървавени ръце. Момичето явно не разбра думите й. Не изтича да повика лекар. Вместо това се обърна и бавно тръгна в посоката, в която бе стаята на Брейдън.

„Какво прави? Какво си мисли, че е видяла?“

Няколко секунди по-късно Фина чу стъпки — някой препускаше бясно, но не беше ветеринарят. Брейдън се спусна тичешком по стълбите.

— Какво е станало? — извика. Беше страшно разстроен. Изтича до Гидиън и коленичи до него. — Той е тежко ранен! Серафина, какво си направила?

Не можа да му даде смислен отговор, преживяла бе твърде голям шок.

Сълзи се стичаха по лицето на момчето, докато прегръщаше умиращото си куче. Бяха преживели много неща, но Фина никога преди не го бе виждала да плаче.

— Гидиън, момчето ми, моля те, не си отивай… моля те, момче… недей… не ме напускай…

Серафина също избухна в сълзи. Но докато плачеше, повдигна глава и видя, че Роуина отново стоеше на стълбите. И просто се взираше в нея. Не бе отишла да потърси ветеринаря, бе повикала Брейдън.

Англичанката бавно вдигна ръка и я посочи.

— Видях я — каза с треперещ глас. — Видях я как го направи! Тя бутна кучето през парапета!

— Не е вярно! — извика Фина.

Гости и прислуга се спускаха по стълбището от всички етажи. Мистър и мисис Вандербилт дойдоха, напълно потресени от станалото. Плешивият сивобрад възрастен мъж, когото Серафина бе видяла в гората с мистър Вандербилт, заслиза бавно по стълбите. Подпираше се на бастуна си и внимателно оглеждаше сцената. Мисис Кинг дойде запъхтяна по коридора, следвана от Еси и много други камериерки, но май никой не знаеше какво да прави.

— Извикайте ветеринаря! — разкрещя се мистър Вандербилт и икономът се втурна да изпълни нареждането.

Фина изтри сълзите от очите си и се огледа край себе си. После видя мрачната фигура на детектив Гратан, застанал на третия етаж. Дългата кестенява коса висеше около лицето му като тъмна качулка. Държеше спираловидния си бастун с дръжка от еленов рог и се взираше в нея, в плачещото момче и в окървавеното куче на пода между тях. Искаше й се да му изръмжи, да го захапе, но той просто я гледаше невъзмутимо, сякаш бе виждал безброй подобна сцени. По лицето му не бе изписан страх, както при останалите. В очите му имаше единствено… разбиране.

Брейдън погледна Фина. Разкъсваше се отвътре, агонизираше. Тя знаеше, че вижда прясната кръв по лицето й и драскотините по тялото й. Беше очевидно, че с Гидиън са се били.

— Какво стана, Серафина? — попита, а сълзите все така се стичаха по лицето му.

— Не знам, Брейдън.

— Тя лъже — заяви лейди Роуина, като слезе по стълбите и застана зад момчето. — Бореше се с кучето и после го подмами, за да се преметне през парапета.

— Брейдън, моля те, повярвай ми. Не беше така — примоли се Фина. — Гидиън ме нападна. И двамата паднахме.

— Тя не е паднала — троснато изрече другото момиче. — Не може да е паднала. Стои съвсем жива пред нас.

— Гидиън никога не би те нападнал — обърна се Брейдън към Серафина, после отпусна глава и погледна раненото си куче.

— Аз… не съм го направила! — извика Серафина, отново се разплака и после ядосано изтри сълзите си. Не можеше да проумее как е възможно да се случва това. Как се бе озовала в такава ситуация? Брейдън трябваше да й повярва. Протегна се да го докосне по рамото.

— Остави го намира! Вече причини достатъчно вреда! — развика се Роуина и й препречи пътя.

Фина оголи зъби и изсъска към момичето, после се обърна отново към приятеля си:

— Кълна ти се, Брейдън, не съм му сторила това.

Момчето я погледна отчаяно.

— Той е пострадал много зле, Серафина.

— Трябва да си вървиш — заяви Роуина. В тона й се прокрадваха страх и гняв. — Ти не си част от цивилизованото общество. Погледни се само! Приличаш на див звяр! Мястото ти не е тук! — После се огледа към струпалите се край тях уплашени хора. — Как живеете с нея в тази къща? Нещо може да се случи! Следващия път няма да е просто куче. Тя ще нарани някого!

— Брейдън, не… — започна да го умолява Фина, стиснала ръката му. С ъгълчето на окото си видя двама прислужници да пристъпват напред, за да защитят младия господар. — Брейдън, моля те…

Мистър Вандербилт приближи към нея и племенника си и направи жест към своя прислужник да се погрижи за Серафина. Тя нямаше представа какво възнамеряват да направят мъжете, но когато слугата я сграбчи откъм гърба, се стресна силно. Объркана и гневна, се извърна рязко към него, изсъска и го ухапа по ръката, преди да успее да се спре. Беше чист рефлекс, дълбоко заложен в нея; инстинкт, върху който нямаше контрол. Зъбите й се забиха в ръката на мъжа, потече кръв. Той отскочи назад и се разпищя от болка. Фина виждаше ужасените лица на хората, които отстъпваха встрани. Мистър и мисис Вандербилт се взираха невярващо в нея, неспособни да проумеят какво бе сторила току-що. Тя се бе превърнала точно в дивото животно, за което я бе нарочила Роуина.

Изпълнена със срам, потресена от действията си и с обляно в сълзи лице, Серафина скочи на крака. Семейство Вандербилт, гостите и слугите се отдръпнаха уплашено назад. Момичето се вгледа в потресените им лица. Не можеше да понесе това. Затича се. Тълпата се разпръсна паникьосано, докато тя минаваше между хората и през фоайето на имението. Една от жените изписка. Фина избяга през голямата входна врата и потъна в мрака навън.

Нужна й бе като че ли цяла вечност, за да прекоси откритата морава и да стигне до дърветата. Продължи да тича, просто да тича, сърцето й щеше да изскочи от гърдите. Плачеше и стенеше, докато бягаше към гората, към планината. Никога в живота си не се бе чувствала толкова объркана. Беше ухапала лакей и бе ръмжала на всички. Беше се зъбила и съскала на хората с облени в кръв ръце като животно, уловено в капан.

„Мястото ти не е тук!“ — звучеше в главата й казаното от Роуина, ехо на думите на майка й от предишната нощ. Фина се мяташе от място на място и нямаше къде да отиде.

Но най-лошото бе, че беше наранила Гидиън и бе разбила сърцето на Брейдън. Бе предала единствените приятели, които имаше на този свят.