Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Favoritin des Königs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ani_petrova (2023)

Издание:

Автор: Клаудия Циглер

Заглавие: Мадам Дьо Помпадур

Преводач: Ваня Пенева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: немска

Излязла от печат: 29.10.2013

ISBN: 978-954-357-244-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9850

История

  1. — Добавяне

64

След седем години

Увита в дебело, подплатено е кожи палто, Жан се взираше замислено през прозореца на каретата.

Тъкмо бе прекарала тежко белодробно възпаление, приковало я за четири седмици към леглото в „Шоази“. Сега се връщаше във „Версай“.

Най-сетне войната бе приключила. След цели седем години. Луи претърпя ужасно поражение, Франция загуби по-голямата част от колониите си в Северна Америка, Канада и Индия, Англия окончателно се превърна във водеща колониална сила. „На френската армия й липсват добри пълководци — мислеше си тъжно Жан, — хора като маршал Дьо Сакс.“

Притисна чело към хладното стъкло. Никога нямаше да преодолее болката от загубата на Франция и победата на Англия. Народът обвиняваше нея — както винаги и за всичко. Тя била пожертвала френските войници за интересите на австрийската императрица. Жан бе престанала да се бори с клеветническите обвинения. Лъжите се разпространяваха твърде отдавна. Никой нямаше да узнае истината. Никой не разбираше каква е тя в действителност.

Спомни си как след уволнението на Машо д’Арнувил и граф Д’Аржансон започнаха да говорят, че кралят се е заслепил от омразата й и само затова е прогонил двамата си верни министри. Само Бог знаеше, че Луи си имаше достатъчно други причини да се откаже от тях…

Жан въздъхна тежко. Оттогава бе изминала цяла вечност. Кой би си помислил, че граф Дьо Сенвил, който вече имаше право да се нарича херцог Дьо Шоазьол, ще стане най-важният кралски министър? Абат Дьо Берни също стана член на Държавния съвет, но само за кратко, защото не показа талант за голямата политика, и след около година кралят го освободи от заеманата длъжност. Берни се утеши бързо — почти по същото време го направиха кардинал и го повикаха в Рим.

Най-сетне завиха по алеята към „Версай“. През последните седмици Жан се чувстваше толкова зле, че не й се вярваше някой ден отново да се върне в двореца. Ала състоянието й се подобри и тя благодари на небето и на докторите. Все още не се бе възстановила напълно. Здравето й отдавна не беше добро.

През изминалите години властта и влиянието й в Двора непрекъснато растяха, но времето неумолимо вземаше своето. Все по-често се чувстваше уморена и й се искаше да си почине.

Едва навършила 42 години, тя се чувстваше много по-стара с оглед на всичко видяно и преживяно. Повече от двайсет години живееше в Двора и непрекъснато трябваше да се бори и да се доказва.

Затвори очи и отново чу музиката, която през последните седмици не напускаше мислите й. Преди няколко седмици в Двора пристигна необикновено момче и даде концерт пред краля и придворните. Малкият мосю Моцарт. Какъв талант! Цяла Европа говореше за него. Едва бе навършил осем години, а свиреше като виртуоз. „Какво не бих дала да го чуя още веднъж“, помисли си меланхолично Жан.

Умората я надви и тя заспа дълбоко.

* * *

След завръщането й във „Версай“ нещата сякаш тръгнаха на добре. Много скоро се почувства напълно възстановена. Пролетта дойде късно, но алеите в парка вече се изпълваха с пролетни цветя, птиците пееха весело в клоните на напъпващите дървета. Жан се радваше на кратките разходки в парка и приемаше пробуждащия се живот на природата с непозната досега жажда. Луи често я придружаваше.

През последните години двамата живееха като стара семейна двойка. Кралят не се отказваше от млади любовници, завързваше краткотрайни връзки, но тя си остана жената, към която изпитваше истинска любов, най-близката му довереница, съветница и нежна приятелка; тя познаваше сърцето и душата му.

Уловени за ръка, двамата крачеха бавно по дългата тераса. Луи също имаше трудна съдба. Като крал бе подложен на тежки изпитания — неуспешни войни, постоянно тлеещ конфликт с Парламента, ужасно задлъжняла държава. Все поражения, които той приемаше лично. Винаги искаше само най-доброто, а нерядко постигаше точно обратното, защото хората не разбираха намеренията му. Единствената му грешка беше, че не притежаваше строгостта и неумолимостта на прадядо си Луи XIV и не вземаше навреме мерки срещу враговете си. „А моята най-голяма грешка е, че помогнах на твърде много амбициозни мъже да се доберат до важни постове и служби, наивно вярвайки, че ще служат добре на Франция и краля“, помисли си горчиво Жан.

Спря за малко и се загледа във фонтана с драконите и големия басейн с фигурата на Нептун. Издигаха се точно пред тях в края на алеята, започваща от стълбите на терасата. Същата впечатляваща гледка се разкриваше от прозорците на покоите й през първите й години във „Версай“. Изведнъж си спомни предсказанието на циганката, което бе чула като малко момиче. Понякога не й се вярваше, че е стигнала дотук, фонтаните избликваха отново и отново, струите вода се устремяваха към небето приказни и недействителни — също като живота й.

Двамата продължиха разходката си в мълчание. Само от време на време се поглеждаха и се усмихваха. След няколко минути Луи спря и я помилва по бузата.

— Да се връщаме — предложи меко той. — Не бива да се изморявате.

Това беше последната им разходка.

* * *

Жан страдаше от мъчителен задух и висока температура. Не оставаше дълго в леглото, защото не й достигаше въздух. Слагаха я в кресло до прозореца и я обграждаха с възглавници, за да крепят гърба й, но дори в тази поза й беше много трудно да говори. Не си правеше илюзии. Животът й отиваше към края си. Усещаше го и го виждаше в очите на Луи, който идваше при нея всеки ден.

Един ден кралят улови ръката й и я помоли да приеме последно причастие.

— Ще го направя — обеща тихо Жан.

Знаеше, че не бива да отлага повече. Най-страшното беше, че щом приеме последното миросване, двамата с Луи вече нямаха право да се виждат. Моментът на сбогуването бе настъпил.

Изповяда се и абат Катлин й даде последното причастие. Дишането ставаше непоносимо трудно. Само след два дни, вечерта на 15 април 1764 г., Господ я освободи от мъченията. Жан Антоанет маркиза Дьо Помпадур почина от белодробно възпаление на 42-годишна възраст.

Напук на всички придворни правила кралят й позволи да остане във „Версай“ до смъртния си час — само членовете на кралското семейство имаха право да умират в двореца. Това беше последният голям знак на любовта и привързаността му.

Траурната процесия потегли към Париж в бурен и дъждовен ден. Застанал на най-високия балкон на двореца, Луи я проследи с поглед, докато изчезна в гората.

— Мадам си е избрала лош ден за последното пътуване — пошепна той и се разплака.