Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (40)

39

С идването на зимата войските започнаха да се прибират в зимните си лагери. В Париж и „Версай“ всеки ден пристигаха войници и офицери. Скоро се появи и големият герой — маршал Дьо Сакс. Кралят го посрещна във „Фонтенбло“ с небивали почести. Покани го на вечеря в кралските апартаменти, а сутринта двамата се срещнаха на четири очи в личния кабинет на Луи — чест, оказвана на малцина. Завистливите придворни, стълпили се пред кабинета, цял час слушаха през затворената врата гласовете на двамата мъже — сонорния бас на маршала и смеха на краля.

Следобед славният пълководец отиде да изкаже почитанията си на маркизата. Жан го покани да се поразходят в парка на „Фонтенбло“. Възможността да подиша чист въздух я зарадва, защото по обед с ужас установи, че две писма от краля са изчезнали от писалището й. Първата й работа беше да уведоми мосю Колен. Откакто получи писмото с подигравателни стихове, постоянно беше напрегната и нервна.

Чувството, че някой е осведомен за интимния й живот, я измъчваше. Непрестанно се питаше кой е злодеят.

Все пак успя да се отърси от неприятните мисли и да поговори любезно с маршала.

— Много съм ви благодарна, че ми отделихте цял час от скъпоценното си време.

Пажът, който водеше кучетата, и камериерката Софи ги следваха на известно разстояние. Редом с грамадния, широкоплещест Сакс Жан изглеждаше малка и крехка. Лицето на немеца бе подпухнало от болестта, но стоманеносините очи светеха с предишната сила.

Думите й извикаха усмивка на лицето му. Когато се наведе към нея, Жан разбра защо жените все още го намират за неустоим.

— За разлика от много други аз изпитвам искрено удоволствие да ви виждам и да разговарям с вас, мадам — отвърна той с лек поклон.

Посрещането, устроено му от краля, го бе направило по-сговорчив, но Жан усети, че дълбоко в себе си маршалът все още е обиден, задето принц Дьо Конти бе избран за главнокомандващ на кралските армии.

Тя го погледна право в очите и рече тихо и настойчиво:

— Франция има нужда от мъже като вас, маршале.

Маршалът скри ръце в джобовете на палтото от груботъкано платно, подплатено с кожи, и скептично вдигна вежди.

— Трудно ми е да го повярвам, мадам. Както знаете, аз служа на Негово Величество с тяло и душа и изпълнявам всичките му желания, както кралят лично ме увери само преди часове. Но очевидно това няма особено значение, защото други хора в този двор се радват на много по-големи почести.

Жан се усмихна с разбиране. Необузданият темперамент открай време пречеше на маршала да крие истинските си чувства. Тя харесваше честността му. За него името и рангът не означаваха кой знае какво. Жан си спомни разказите на Пари Дюверни и усмивката й стана още по-широка. В Двора и пред обществото на Париж маршалът съумявал да се държи прилично, но в армията не правел разлика между простите войници и офицерите със синя кръв. Войниците го обичали и били готови да се жертват за него, но благородните господа се чувствали обидени и лишени от съсловната си чест, затова го мразели.

Двамата спряха пред един фонтан, украсен със скулптура на Диана, заобиколена от глутница кучета.

— Скъпи маршале, повярвайте ми, никой не съжалява повече от мен, че постът главнокомандващ бе даден на друг. За съжаление Дворът е пълен с интриганти и суетни придворни, които се подчиняват единствено на своите собствени закони.

Сакс не отговори. Стиснатите му устни показаха, че не й вярва.

Двамата продължиха разходката и Жан опита отново:

— Може би ще се успокоите, ако ви издам, че кралят е избрал нова съпруга за дофина? Но ще ми обещаете да мълчите!

Маршалът я изгледа учудено.

— Дофинът ще се ожени за племенницата ви Мария Жозефа дьо Сакс! Е, има ли по-голямо отличие от желанието на краля да свърже своята кръв с тази на семейството ви?

Маршалът очевидно не беше готов да повярва в новината.

— Това би било наистина велика чест, мадам…

Жан се усмихна и продължи:

— Под най-строга тайна ще споделя с вас и още нещо, скъпи маршале. До мен стигна слух, че имате основателни причини да очаквате през следващата година да ви направят фелдмаршал на френската армия.

Граф Дьо Сакс пребледня.

— Не знам как да ви благодаря, маркизо…

Жан се зарадва, че най-сетне го е умиротворила, и го хвана подръка.

— Не благодарете на мен, а на краля, който отдавна желае да ви отличи по достойнство за заслугите ви. Той не иска от вас нищо друго, освен да останете в добро здраве, за да му служите още дълги години.

Сакс се поклони дълбоко.

— Предайте на Негово Величество моята дълбока благодарност и го уверете в моята вечна преданост. Племенницата ми ще бъде достойна съпруга на престолонаследника, гарантирам, а самият аз ще сторя всичко по силите си, за да умножа бойната слава на френския крал.

— Негово Величество ще се радва да чуе тези хубави думи — отвърна меко Жан.

Направи й впечатление, че паркът изведнъж се е оживил. Топлото есенно слънце бе привлякло навън не само нея и маршала. Тя поздрави учтиво група придворни и дами, сред които Д’Аржансон, Ришельо и Морпа.

Господата учтиво свалиха тривърхите си шапки.

* * *

Морпа проследи с поглед маркизата и маршала, които бавно се отдалечаваха от фонтана на Диана.

— Бог знае, че беше само въпрос на време двамата да се намерят… — промърмори подигравателно той. — Мечът и ножницата на краля!

Придворните избухнаха в смях. Принцеса Дьо Роан игриво го удари по ръката с ветрилото си. Даже Ришельо кимна одобрително.

— Кълна се в Бога, мосю Морпа, вие сте най-остроумният мъж, когото познавам!

Изказването на министъра бързо обиколи Двора. Графиня Д’Естрад не се въздържа да го сподели с Жан.

— Какво е казал?

— Мечът и ножницата на краля!

Жан се обърна рязко и камериерката, която оправяше косите й, изпусна четката. Графиня Д’Естрад се уплаши от вида й — лицето на кралската метреса бе смъртнобледо.

— Божичко, скъпа, не биваше да ви казвам! Защо съм такава бъбривка!

— Напротив — възрази Жан, опитвайки се да се успокои. — Много съм ви благодарна. Вече знам, че двамата с графа сме смъртни врагове.

Жан положи усилия да се овладее, но не успя напълно. Повече няма да търпи безсрамието на Морпа. Ще му поиска сметка.

Още същия следобед тя срещна министъра в един от дългите коридори на двореца. Придружаваше го само секретарят му. Жан заповяда да спрат носилката и слезе.

— Простете, мосю Дьо Морпа, но трябва да поговорим.

Той я измери с пренебрежителен поглед.

— Не разбирам за какво.

— Веднага ще ви кажа, мосю. Вие сте най-отдавнашният министър на Негово Величество и аз не смятах за нужно да отговарям на постоянните ви нетактични забележки, но за съжаление вчера сте прекалили. Чух безвкусното ви остроумие за мен и маршал Дьо Сакс.

Морпа изобщо не се развълнува.

— Нямах представа, че истината ви наранява толкова силно, мадам.

Той понечи да продължи, но тя застана пред него.

— Мосю, търпението ми се изчерпва. — Гласът й стана още по-остър. — Съветвам ви във ваш интерес да се примирите, че аз съм метреса на краля, защото повече няма да търпя обидите ви.

Морпа се засмя високо.

— Май само вие ги тълкувате като обиди, мадам.

Жан стисна устни.

— Не се заблуждавайте, графе! Готова съм да кажа на краля как се държите с мен.

Морпа избухна в смях.

— Нима ме заплашвате? — Наведе се към нея и продължи с измамна кроткост: — Не се надценявайте, мадам. Моето семейство служи на краля от поколения. Повярвайте, аз все още ще съм министър, когато никой в тази страна няма да си спомня името ви.

Кимна й хладно и продължи пътя си.

Жан трепереше от гняв и унижение. Този път Морпа стигна твърде далеч. А тя повече няма да премълчи. Ще говори с краля, ще му каже за безвкусните подигравки на вътрешния му министър. Луи беше длъжен да го накаже.

Когато научи какво е казал Морпа, Луи не повярва.

— Как ви е нарекъл министърът?

— Мечът и ножницата на краля.

Жан остана безкрайно изненадана, когато Луи изобщо не показа признаци на гняв. Точно обратното! В първия момент тя не повярва на очите си, когато ъгълчетата на устата му се извиха нагоре в усмивка. Да, той дори се засмя. Жан загуби дар слово.

— Не се сърдете на графа. За една сполучлива духовитост е готов да пожертва и собствената си майка — рече кралят.

— Простете, но в случая аз не споделям мнението ви — отвърна хладно Жан.

Луи разбра, че тя е смъртно обидена.

— Значи искате да говоря с него?

Жан не се уплаши от пронизващия му поглед.

— Надявах се да го сметнете за необходимо, сир.

Ала кралят поклати глава и отново се засмя.

— Не, скъпа, няма да го направя. Повярвайте, никак не е лесно да вразумиш мосю Морпа. Той се подиграва с всичко и всички и, между нас казано, аз го ценя за това, въпреки че нерядко прекрачва границата. Той ме забавлява като никой друг. Предпочитам откровения му сарказъм пред покорната фалшивост на повечето придворни.

Жан сведе глава. Искаше да му разкаже за следобедния разговор с министъра, но не посмя.

Луи очевидно разбра какво става с нея, защото се наведе и я целуна нежно.

— Не приемайте графа толкова сериозно, мила.

Жан не вдигна глава. Въпреки нежната целувка той й говореше като крал, който не търпи противоречие. Тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че няма никакъв смисъл да настоява на своето. Така само щеше да си навлече недоволството му.

Разговорът с краля остави горчив вкус в устата й. За първи път Луи отказваше да изпълни желанието й — и то точно в случая с граф Дьо Морпа! Инстинктът й подсказваше, че той е единственият истински опасен враг в Двора.

Жан се опита да си припомни срещите с министъра след първия им сблъсък в гората на Сенар. За разлика от всички други придворни той оставаше абсолютно безчувствен към женските й прелести. Ришельо, Конти и братята Д’Аржансон също се отнасяха към нея арогантно, но в очите им светеха искри на мъжко признание — те не можеха да отрекат привлекателността й и я желаеха. Погледът на Морпа обаче излъчваше единствено леден студ. Този човек наистина я мразеше.

Жан си спомни какви слухове се носеха — някога, когато херцогиня Дьо Шатору почти била издействала да го прогонят от Двора, той я отровил. Побиха я тръпки. Графът наистина беше опасен.

* * *

На следващия ден Жан замина за Париж с намерение да посети Пари дьо Монмартел. През зимата брат му Пари Дюверни, който беше армейски доставчик и много-много не се мяркаше в Двора, също пребиваваше в града и тя много искаше да го види отново.

— Я виж ти, възхитителната маркиза! — посрещна я гръмкият глас на Пари Дюверни в парижкия дворец и полилеите затрепериха.

Само като чуеше гласа му, човек разбираше защо всички му се подчиняват. Той беше пълна противоположност на елегантния си брат и навярно тъкмо поради различието си двамата се допълваха превъзходно. Миналата година почина брат им Клод Пари и оттогава двамата ръководеха семейната фирма — първородният, Антоан, си бе отишъл още преди няколко години.

Пари Дюверни я прие широко засмян.

— Каква радост да ви видя отново, маркизо! — извика той и се наведе да й целуне ръка.

В негово присъствие Жан винаги се чувстваше като младо момиче.

— Е, мосю Пари Дюверни, след като вие отказвате да дойдете в Рим, Рим трябва да дойде при вас — отвърна с усмивка тя и седна в предложеното й кресло.

Пари Дюверни се засмя и се настани насреща й.

— Маршалът е трогнат от отношението на краля — съобщи той и й намигна весело. — И ви намира извънредно привлекателна. Ужасно съжалява, че не е с двайсет години по-млад и няма нужните титли.

Поласкана, Жан се засмя.

— Това изобщо не му пречи да ухажва красивите жени. Повярвайте, господа, този човек е все така опасен!

— Права сте, скъпа, както винаги — ухили се Пари Дюверни.

— Въпреки воднянката той продължава да сменя любовниците си — намеси се с усмивка Пари дьо Монмартел. — Този любовен живот е уморителен дори за младеж.

Тримата поговориха за последните военни действия, за трудностите при снабдяването на армията и за победата при Року. Пари Дюверни имаше работа навън и скоро се сбогува, но не преди да обещае, че много скоро ще я посети във „Версай“. Когато излезе, в салона се възцари тишина.

— Предполагам, идвате в дома ни не само защото сте искали да видите брат ми, маркизо.

— Прав сте. Надявам се да ми помогнете с малко информация.

— Някой човек от Двора ли имате предвид?

— Да. Граф Дьо Морпа.

— Министъра? — Банкерът се замисли за момент. — И така, семейството му от поколения служи на краля на Франция. Баща му изпаднал в немилост, но дядо му е бил кралски канцлер.

— Известно ми е — отвърна бързо Жан. Познаваше семейната история на Морпа. Свали ръкавиците си и се обърна отново към Пари дьо Монмартел: — Интересува ме що за човек е той. Какъв е характерът му, има ли личен живот…

Пари дьо Монмартел я наблюдаваше с интерес.

— Ще позволите ли да попитам защо?

— Човек трябва да познава враговете си, за да се пребори с тях — отговори сериозно Жан.

— Значи предполагате, че именно той ви пише онези гадни писма?

— За съжаление не мога да го докажа — отвърна тихо тя.

Пари дьо Монмартел стана от креслото и й протегна ръка.

— Елате, искам да ви покажа нещо.

Двамата влязоха в малка стая без прозорци, граничеща с кабинета му. На стената висеше голям портрет на четиримата братя Пари, подобен на онзи в кабинета. Банкерът натисна скрит в стената механизъм и картината се плъзна настрана. Появиха се няколко по-малки овални портрета. Смаяна, Жан позна кралските министри и други влиятелни придворни. Пари дьо Монмартел й кимна сериозно.

— Вие сте абсолютно права. Човек трябва да познава враговете си, за да се пребори с тях. А за мен е важно постоянно да виждам лицата им.

Банкерът се обърна към портрета най-вдясно. От платното високомерно ги гледаше безполовото лице на граф Дьо Морпа.

— Жан-Фредерик Филипо, граф Дьо Морпа — представи го Пари дьо Монмартел. — Разгледайте внимателно това лице, Жан! Питате ме какъв човек е? Амбициозен, интелигентен, с остър език, готов на всичко, за да получи признанието на краля. Мечтае да стане първи министър, и то много по-силно от Ришельо и Д’Аржансон. Готовността му да служи безусловно на краля е по-голяма от тази на всеки друг министър или държавен секретар. Несъмнено Морпа е превъзходен министър.

Точно там е проблемът, помисли си с гняв Жан — талантът и уменията на Морпа са извън всяко съмнение. Още една причина, поради която кралят държи на него.

— Това ми е ясно — промълви тя, впила поглед в картината. Гордата, иронична усмивка върху тесните червени устни, хладните сини очи, финият, остро изрязан нос, странната безполовост на лицето му… — А какъв е личният му живот? Носят се разни слухове…

— Да, говорят, че не обичал особено жените. Може би има нещо вярно, а може би и не. — Пари дьо Монмартел вдигна рамене. — Най-важната информация за личния живот на Морпа е, че няма личен живот. Женен е, говори за жени, пред обществото създава впечатление, че има връзки, но нито една дама досега не се е похвалила, че е била в леглото на вътрешния министър. Ние направихме някои проучвания, но не открихме нищо, нищичко! Очевидно графът е безкрайно предпазлив и това не е особено трудно при поста, който заема. Той е шеф на полицията. Шпионите и агентите му са навсякъде.

— Винаги е мразил метресите на краля, нали?

— Права сте.

— Но защо? — попита раздразнено Жан. — Защото са кралски метреси или защото са жени?

— Вероятно и по едната, и по другата причина. Според мен той не понася някой да стои по-близо до краля от него — обясни замислено Пари дьо Монмартел.

Дълго след това, докато каретата я носеше обратно към „Фонтенбло“, Жан не престана да си повтаря това изречение на придворния банкер. Спомни си и какво бе казал Луи: графът умее да ме забавлява като никой друг… Значи тя трябва да измисли нещо, което да забавлява краля повече от остротите на вътрешния му министър. Жан се облегна на кожената тапицерия и затвори очи. Една идея отдавна я занимаваше. Когато шестте коня наближиха двореца, идеята бе придобила ясни очертания.

* * *

Ще си направя собствен театър, реши Жан. Като в „Етиол“. Много отдавна искаше да си има театър. Още като младо момиче инстинктът й бе подсказал възможността да заличи петното на произхода си с дух и пламък. Значи и в Двора трябваше да се отличи с нещо специално, за да затвърди позицията си. Метресите на краля обикновено отговаряха и за кралските забавления, но Жан искаше повече — не само елегантни вечери, разкошни празненства и блестящи тоалети. Мечтаеше си да предложи на краля истинска духовна наслада, да го запознае с модерното изкуство.

Какво й каза Волтер, когато му призна, че се страхува до смърт от официалното представяне в Двора? „Тревогата ви е необоснована, мадам, защото вие сте не само по-красива и по-грациозна, а и много по-умна от повечето дами във «Версай».“ Точно това ще им докаже! Да, тя знаеше, че театърът е много рисковано начинание, но си струваше да опита. Излагаше се на опасност да й се присмиват — декадентската публика във „Версай“ нямаше нищо общо с въодушевените зрители в Париж и „Етиол“. В двора също слушаха музика и гледаха пиеси — това представляваше част от добрия тон, но да застане костюмирана на сцената беше нещо съвсем друго. Повечето придворни ще се зарадват, ако се провали, и ще я подиграват безмилостно. Затова възнамеряваше да изпълни нещо в частните покои на Луи, пред малък кръг зрители. Така ще съумее да достави удоволствие на краля, да му покаже нещо ново и най-важното — да влияе върху избора на зрителите.

Жан открай време обичаше актьорската игра. Наслаждаваше се на вълнението си, когато стоеше на сцената и усещаше как привлича всеобщото внимание. Освен това театърът даваше прекрасна възможност поне за кратко да превърне изкуството в живот, да стане част от този живот.

За да осъществи проекта си, тя се нуждаеше от съгласието на Луи. Едно от правилата в Двора изискваше да се иска съгласието на краля не само по официални, но и по повечето лични въпроси. Ако някой искаше да се ожени или дори да напусне двора за няколко дни, бе длъжен да попита Негово Величество. Затова още същия следобед Жан отиде в частния кабинет на Луи. През високите прозорци падаше слънчева светлина и позлатяваше богато украсената дървена ламперия.

Кралят седеше зад писалището и се занимаваше с кореспонденцията си. Перото се движеше по хартията с леко поскърцване. Всеки ден Луи пишеше писма по час — два. Жан често му правеше компания по това време, също пишеше или четеше книга.

По някое време тя надникна над ръба на книгата и забеляза, че Луи тъкмо чете писмо от министър — разпознаваше ги, защото само дясната половина на листа бе изписана. Лявата оставаше празна, та кралят да записва своите бележки по различните точки. Това беше още едно от строгите правила във „Версай“ и всички държавни секретари и министри пишеха писмата си по този начин. Луи поддържаше оживена кореспонденция, чрез която уреждаше повечето тайни държавни дела и политически проблеми сигурно защото осъзнаваше, че всяка казана от него дума стига до безброй уши.

Жан огледа малкия кабинет и за пореден път се възхити от реда тук. Всяка папка, всяко чекмедже, всяка лавица имаше етикет, надписан лично от краля.

Луи си пишеше редовно и със семейството, с приятелите и доверениците си. Той пишеше красиво, умееше да си служи с думите, да се изразява елегантно, с лирична лекота. Жан обичаше всяко от писмата, които й бе изпратил.

Кралят завърши писмото и се подписа, а тя остави книгата и се надигна.

— Простете, сир, ще позволите ли да ви откъсна за малко от писането?

— Но разбира се — отговори галантно Луи.

Облечена в сребърна рокля, избродирана с блещукащи полумесеци, Жан отиде при него.

— Намислила съм нещо и бих желала да помоля за вашето разрешение.

— И какво по-точно сте намислили?

Тя се облегна леко на креслото му, наклони глава и го погледна.

— Първо ми обещайте, че няма да отхвърлите молбата ми!

Кралят остави перото и посегна към ръката й.

— Как да ви дам позволение за нещо, като не знам за какво се отнася?

— Просто ми позволете, сир, моля ви! — усмихна се нежно Жан.

— Когато ме гледате така, не съм в състояние да ви откажа нищо. — Луи се засмя и се облегна назад. — Е, добре, мадам, имате моето разрешение. — В очите му светна любопитство. — Сега ще ми кажете ли какво сте намислили?

— Искам да си имам театър!

Луи я погледна слисано.

— Но „Комеди Франсез“ и „Комеди Италиен“ редовно дават представления в Двора!

— Така е, но аз искам да си имам свой театър. Моите актьори ще играят само пред избран кръг хора, в интимна среда. Ще ви хареса, обещавам. — Думите избликваха неудържимо от устата й, гласът й звучеше еуфорично. — Ще даваме комедии, опери, даже балети!

Луи кимна замислено.

— Надявам се, съзнавате какво ще говорят за вас в двора?

— Е, те и сега говорят лошо за мен, нали?

Жан приседна на страничната облегалка, без да му позволи да забележи, че скептичните му думи я изпълниха с несигурност. Какво ще стане, ако изпълнението й не му хареса?

Луи помилва рамото й и притисна лице върху меката материя на ръкава.

— За бога, мадам, вие наистина сте несравнима. Всяка друга жена щеше да поиска диадеми или летен дворец, а вие искате театър!

Жан се засмя дръзко.

— Първо, Ваше Величество, имайте предвид, че с моето желание ще доставям удоволствие на други хора, най-вече на вас, и второ… — тя го прегърна и пошепна съвсем близо до устните му — … разбира се, че съм несравнима!

Очите му засвяткаха.

— Пречите ми да работя, мадам.

— О, най-смирено моля за прошка, сир!

Жан седна в скута му и впи устни в неговите. Той я притисна силно и тя усети възбудата му. Пръстите й се плъзнаха в отвора на яката и помилваха голата кожа на силните гърди и рамене. Той погали гърдите й, талията, бедрата и дъхът й се ускори. Луи я вдигна на ръце и внимателно я положи върху мекия килим на пода.