Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (3)

2

Леконог като елф, мосю Гибоде прекоси помещението с елегантни стъпки под звуците на чембалото, като в същото време с достойна за завиждане грация изпълняваше съответните движения с ръцете — ту надясно, ту наляво, както изискваше съвършеното изкуство на менуета.

Застанала до чембалото, Жан трепереше от нерви и се опитваше да запомни и най-дребните подробности от всяко движение на своя учител. Дано само не забрави някоя, защото мосю Гибоде беше колкото талантлив, толкова и труден по характер, да не говорим за неумолимата му строгост.

Цял Париж се натискаше да учи салонни танци при този благословен от Бога човек. Вече му бяха оказали честта да танцува пред краля и семейството му, но това високо отличие не опази ексцентричния творец от нуждата да дава уроци. Правеше го обикновено сутрин, както този понеделник, и ужасно мразеше да му губят времето.

Затаила дъх от възхищение и страх, Жан проследи как мосю Гибоде завърши изпълнението си с елегантно завъртане и се обърна към нея.

Уроците при него представляваха част от образованието й, щедро финансирано от Шарл льо Норман дьо Турнем.

— Хайде, сега е твой ред — подкани я строго мосю Гибоде и Жан усети как й става горещо. Чембалистът Жак засвири отново и тя започна да танцува: отчаяно броеше наум и се молеше да не забрави някоя стъпка. Едва стигна до средата на помещението и мосю Гибоде ядосано заудря с пръчката по чембалото. Жак спря да свири, а Жан подскочи уплашено.

— Не, не, не! — изкрещя извън себе си учителят и отчаяно заскуба перуката си. — Какво правиш? Каква е тази поза? Какви са тези движения? Танцуваш като болна гъска!

Жан го гледаше изумено. Косите му стърчаха на всички страни. Едва днес тя осъзна, че перуката му не е нарочно фризирана така, а предната й част стърчи, защото той постоянно я скубе.

— Това е менует! — напомни й той. — Виж как се танцува!

И отново изпълни няколко стъпки с достойна за възхищение лекота и без никакво усилие. Жан се разтрепери от завист. Би дала всичко, за да може да танцува като него.

— Видя ли как се прави? — попита гневно той.

Тя кимна унило. Чембалистът засвири отново и момичето се постара да изпълни стъпките според строгите изисквания. Ала пак стигна само до средата на залата и сърдитият глас на мосю Гибоде прекъсна танца.

— Не, о не! Ужасно!

Обезкуражена, Жан спря и се обърна. Той я гледаше, сякаш имаше пред себе си абсолютно безнадежден случай. Тя ходеше на уроци три пъти седмично и всеки път умираше от страх да не би мосю Гибоде да я изхвърли. Всички в Париж знаеха, че рано или късно това се случва с повечето му ученици.

Много по-приятно й беше да учи с мосю Дьо Кребийон, поет и драматург, който й преподаваше литература и философия. Още от първия миг, когато той изкачи стълбището с куп книги подмишница, седна шумно на първия попаднал му стол, пое въздух и й се усмихна приятелски, тя се почувства окрилена.

— Разказвай! Какво си чела досега? — попита я той и будните, интелигентни очи, осветяващи набразденото от бръчки лице, я погледнаха с любопитство.

— Досега? — Жан се поколеба и отговори виновно: — Само Библията, мосю Дьо Кребийон. В манастира не ни разрешаваха да четем други книги.

Възрастният мъж я погледна невярващо.

— Нима не познаваш гръцките трагедии… философите… Расин, Корней, Молиер? Нищо?

Жан смутено поклати глава.

— Н-не, мосю Дьо Кребийон.

Той въздъхна.

— Значи ни предстои много работа. Да започваме.

Започнаха с кратички пиеси, минаха през древните гърци и стигнаха до класиците на новата литература. Дьо Кребийон не само я подтикваше да чете, но и внимателно развиваше ума й, стимулираше я да мисли и да задава въпроси. Момичето беше жадно за знания и макар че задачата му беше само да й даде обща култура, за да се движи сигурно в обществото, той я научи на много повече неща.

Жан се влюби в четенето. Обичаше миризмата на подвързаните в кожа книги, шумоленето на хартията, когато обръщаше страниците. Не можеше да се насити на чудото, че напечатаните букви разказват прекрасни истории. Въодушевена от този нов свят, който й даряваше знания и мъдрост, събирани от много хора в течение на безчет години, тя поглъщаше всяка книга, която попадаше в ръцете й.

Смееше се, плачеше и преживяваше съдбите на героите от романите и пиесите, участваше в живота на крале и князе, на камериерки, лакеи и селяни.

— Когато четеш, няма значение кой си и къде си. Получаваш достъп до светове, които в действителния живот виждаш само отдалеч или въобще не виждаш, нали, мосю Дьо Кребийон? — попита един ден тя и старият поет кимна замислено.

Вторник и четвъртък бяха любимите й дни. Сутрин имаше уроци с Дьо Кребийон, а следобед отиваше при мосю Желиот, млад оперен певец, чиято звезда тъкмо изгряваше на парижкия оперен небосклон. Той й преподаваше пеене и театрална игра. Въодушевлението и страстта, с които Жан играеше, често извикваше усмивка върху впечатляващо красивите, женствени черти на младия певец.

Истинският й талант обаче беше гласът и Желиот откри потенциала, заложен в гърдите й. За да не развали гласа й, той й забрани да пее друго освен гамата и простички детски песни. Жан остана много разочарована и загуби охота да учи пеене. През един от следващите часове му изпя люлчина песен без никакво желание и той се ядоса ужасно.

— Искам да чувстваш какво пееш! Само тогава си добра. Няма значение дали изпълняваш ария, или детска песен. Не е важно какво пееш, а как го правиш. Само тогава ще постигнеш съвършено изпълнение. — В гласа му имаше толкова сериозност и настойчивост, че Жан засрамено сведе глава.

* * *

Дните й бяха изпълнени с четене и учене. Понякога обаче тя и Абел се срещаха след уроците и тръгваха да обикалят парижките улици. Отиваха на брега на Сена и наблюдаваха как перачките, коленичили върху дълги дъски, плакнат прането в тъмнозелената вода. Обичаха да гледат и водоносците, които пълнеха кофи, окачваха ги на кобилици и тръгваха по пътя си с приведени гърбове.

Париж беше вълнуващо място. Продавачки предлагаха стоката си с викове; лодки, натоварени с бъчви и сандъци, спираха по кейовете или потегляха. Веднъж даже видяха как извадиха от реката труп на удавник.

По улиците ходеха кърпачки — за едно-две дение кърпеха ризите и чорапите на минувачите. Улични търговци продаваха чай и захарна вода. Един ден Жан и Абел проследиха с огромен интерес разкошно погребално шествие на високопоставен аристократ, придружено от офицери, гвардейци и хористи в дълги бели роби, които крачеха бавно към мавзолея.

В града имаше безкрайно много интересни неща и Жан обичаше да се разхожда по шумните, винаги пълни с хора улици. Двамата с Абел бързо се научиха да вървят възможно най-близо до стените на къщите, за да не излеят върху главите им съдържанието на нощно гърне и да избегнат опасността да ги прегази някоя от бързите карети на аристократите.

Случваше се да стигнат чак до „Тюйлери“. Откриха тесен проход между грижливо подрязаните дървета и храсти и се промъкваха оттам без опасност да ги открият швейцарските гвардейци, които не пропускаха в двореца простия народ. Скрити между храстите, двете деца наблюдаваха как изискани дами със слънчобрани и господа с шапки и шпаги се разхождаха по алеите, следвани от лакеи и камериерки.

Излизанията им винаги бяха кратки, защото майка им строго бе забранила да се мотаят из града. На връщане тичаха, колкото им държат краката, за да наваксат изгубеното време.

Жан обичаше да си играе с Франсоаз, най-малката сестра на готвачката. Срещаха се на тавана и Франсоаз й помагаше да свали поне за малко непоносимия корсет, който Жан беше принудена да носи от няколко месеца. След завръщането от манастира майка й, направо разгневена, задето досега не са я стягали, я заведе при най-добрия майстор на корсети. Дребният възрастен мъж с плешива глава и гърбица я изпълни с ужас. Никога нямаше да забрави как я стегнаха за първи път.

Заповядаха й да се опре на облегалката на стола, защото резките движения, с които майсторът затягаше връзките, я теглеха назад. Твърдият корсет смачка ребрата й и тя изпита чувството, че горната част на тялото й ей сега ще се пръсне.

— Но така не мога да дишам! — изплака задавено тя.

Без да обръща внимание на възраженията й, майсторът стегна още веднъж връзките и сръчно завърза краищата.

— Не може повече — усмихна се съжалително той на майка й. — Въпреки че момичето е доста слабо — добави немилостиво и огледа талията на Жан, сякаш имаше пред себе си цяла бъчва.

— Досега беше в манастир, а монахините не мислят за тези неща — въздъхна мадам Поасон.

— Безотговорно! — Майсторът поклати глава. — Е, корсетът ще си свърши работата. Тя е още млада. Не забравяйте три пъти на ден да я стягате и внимавайте да не го сваля нощем.

Жан с мъка си поемаше въздух. Изгледа го невярващо и се помоли да не е чула правилно. Ала се оказа, че й предстои да носи ужасния корсет по цял ден и цяла нощ и да го сваля само когато се мие. Желязна шина, широка един пръст, пристягаше талията й. Майка й иначе не се отличаваше с особено строги принципи, ала в случая остана неумолима.

— Само началото е болезнено. А щом станеш млада дама, ще имаш тънка талия като моята — и тя самодоволно помилва крехкия си кръст, който замайваше главите на мъжете.

Жан страдаше от силни болки в израненото си тяло и тази перспектива не я утеши особено. И днес, скрита на тавана, тя огледа с въздишка грозните синьо-виолетови петна по талията си, докато Франсоаз пробваше корсета й пред старо огледало.

— Ех, ако и аз си имах такъв… — въздъхна тя и в гласа й звънна копнеж.

— С радост бих ти го подарила, повярвай ми — отвърна с мрачно изражение Жан. Все по-трудно понасяше този инструмент за мъчение.

Франсоаз кимна примирено и обърна гръб на огледалото.

— Донесох нещо сладичко — съобщи тя и извади от джоба на полата си тайно измъкнатите от кухнята две доста смачкани ябълкови пастички, увити в салфетка.

Жан грабна едната и я захапа. Сърцето й тръпнеше от радостно очакване, защото Франсоаз винаги й разказваше по някоя страшна история — например как изтезавали някакъв нещастник на Гревския площад или как отсекли главата на престъпник. Събрала се огромна тълпа, разказа й последния път Франсоаз. Самата тя попаднала там благодарение на голямата си сестра. Жан изслуша с огромно вълнение подробното описание на обезглавяването. Франсоаз беше останала особено възхитена от одеждите на палача.

Още по-интересни клюки приятелката й чуваше от другите слуги.

— Мари имала връзка и с Антоан, и с Лемартин, представяш ли си? Двамата, естествено, не знаят нищо един за друг — подхвана Франсоаз и се настани на пода до Жан, за да си изяде пастичката.

Мари беше прислужницата с розовите бузки.

— Със секретаря и с кочияша едновременно? — учуди се Жан.

— Да, и с двамата! — Франсоаз се ухили доволно. Очевидно се наслаждаваше на смайването й. — Но ти не би трябвало да се учудваш толкова. Твоята майка също има любовници, въпреки че е омъжена — заяви тя и строго добави: — Впрочем сестра ми твърди, че това е смъртен грях!

— Майка ми няма любовници — отговори с достойнство Жан, макар да знаеше, че Франсоаз е права.

— Има, разбира се — възрази спокойно Франсоаз и се наведе към нея с тайнствена физиономия. — И знаеш ли какво? — Очите й светнаха съзаклятнически. — Сестра ми казва, че баща ти изобщо не бил… — тя млъкна и поклати глава. — О, не, по-добре да си мълча…

Франсоаз отлично знаеше как да я измъчва!

— Веднага ми кажи какво си научила! — заповяда нетърпеливо Жан. — Какво за баща ми?

— Наистина ли искаш да знаеш? — Франсоаз я погледна със съмнение и отхапа голямо парче сладкиш.

Жан кимна решително. Приятелката й преглътна хапката, избърса си устата и едва тогава се наведе отново към нея.

— Добре, щом толкова настояваш. Сестра ми казва, че баща ти изобщо не ти е истински баща. Ти си дъщеря на мосю Льо Норман дьо Турнем! — В гласа й прозвуча триумф.

— Това не е вярно! — избухна възмутено Жан.

— О, вярно е — кимна убедено Франсоаз. — Ти си родена през декември, а кочияшът Антоан разправя, че майка ти започнала да идва тук една година преди раждането ти. Затова господинът плаща за уроците ти и за всичко останало.

Жан се ядоса още повече.

— Лъжеш! — изкрещя тя, грабна корсета си, скочи и се втурна към вратата. В очите й пареха горчиви сълзи.

Беше почти сигурна, че Франсоаз само си придава важност, но казаното от нея се загнезди дълбоко в сърцето й и не й даваше мира. Дали и Абел не й е истински брат?

От този ден нататък Жан започна тайно да се взира в лицето на Шарл льо Норман дьо Турнем и да го сравнява със своето. Не откри особени прилики, ала нямаше как да отрече колко много усилия полага той, за да й осигури добър живот и добро образование. Той прави обаче същото и за Абел, опитваше се да се успокои Жан и упорито гонеше мисълта, че Франсоаз вероятно е казала истината. Въпреки това живееше с чувството, че е лишена от корените си.