Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (45)

44

В началото на годината Луи й подари „Ла Сел-сен-Клу“. Сградата приличаше повече на голяма селска къща, отколкото на дворец, но тъкмо в това се състоеше очарованието й. Жан я откри при една от разходките си и веднага я описа въодушевено на Луи. Малкият дворец имаше неоценимото предимство да се намира недалеч от Версай и човек спокойно можеше да прекара там вечерта или края на седмицата. Луи също хареса интимната атмосфера на „Ла Сел“.

Жан започна да организира там празненства по различни поводи. Обикновено участваха не повече от 30 души. Тази вечер ориенталски ухания изпълваха сводестите помещения. Големите двукрили врати бяха отворени и разкриваха редица от разкошни покои. Блестящи златни материи покриваха стените, подовете бяха застлани с дебели персийски килими, в малки фонтани се плискаше вода, а придворните, облечени във фантастични роби, седяха под балдахини върху възглавници, наредени около ниски масички. Лакей с тюрбани, в дълги одежди сервираха напитки и отбрани ястия на фона на арабска музика.

— Прекрасна идея! — Херцогиня Дьо Бранка се отпусна върху възглавниците и разтвори ветрилото си. Огледа жадно тъмнокожия лакей, който й наля вино, и попита: — Ваш ли е този момък?

— Мой? Не, разбира се — отвърна Жан, учудена от думите на херцогинята. Все пак се намираха във Франция, не в колониите. — Работи за херцог Дьо Ниверне, който беше така любезен да ми го предостави за вечерта.

Херцогинята отпи голяма глътка вино и проследи с поглед излизащия лакей.

— Как смятате, дали слуховете, че тези момчета са щедро надарени от природата, отговарят на истината? — попита тя, без да си прави труда да говори тихо.

— Съжалявам, но не знам нищо по въпроса — отговори почти сърдито Жан.

Младият чернокож лакей беше достоен за уважение, но, подобно на повечето придворни, херцогинята нито за миг не се замисляше, че слугите също са хора с ум и сърце. Аристократите от „Версай“ се държаха така, сякаш на света съществуват само те. Камериерките и слугите представляваха неодушевени предмети, длъжни да ги обслужват. Жан не бе заплашена да стане като тях. Произходът й я бе белязал завинаги. Освен това помнеше много добре как слугите обсъждат господарите си. Малката Франсоаз, сестра на готвачката, й разказваше всякакви неща за персонала в дома на Льо Норман дьо Турнем.

Луи я помилва по тила и тя потрепери. Кралят разговаряше с граф Дьо Коани и херцог Д’Айен, но се обърна към нея.

— Е, прекрасна султанке, не знам за какво да ви поздравя повече — за това празненство или за невероятния ви костюм.

Жан се засмя поласкана. Тоалетът й, ушит специално за тази вечер, наистина впечатляваше. Бяла, дълбоко изрязана роба, плътно прилепнала към тялото, с широки ръкави, подплатени с тънък муселин, цялата избродирана със злато. Под робата Жан носеше шалвари, а на краката си — турски копринени пантофи. В косата й бяха заплетени нанизи перли, зад лявото ухо бе затъкнато цвете, украсено с няколко пера.

— Радвам се, че и двете ви харесват, сир.

Погледът му се плъзна по тялото й. Червените шалвари, които се подаваха изпод робата, със сигурност нямаше да се харесат на духовниците в Двора.

Кралят разгледа любопитно наргилетата, внесени от лакеите, и отбеляза:

— Вашето умение да се вживявате в нови роли не престава да ме вълнува, мадам.

— В крайна сметка си оставам една и съща — отвърна тихо тя.

Луи, облечен в скъпи одежди на османски султан, се наведе над нея.

— Тъкмо това ме възхищава у вас, мадам. Всяко ново преобразяване ми показва колко сложна личност сте.

Сигнал на фанфари прекъсна разговора им. Влязоха танцьорките: четири боси млади жени, загърнати в прозрачни воали, дотичаха в салона и веднага се задвижиха в ритъма на музиката — отначало бавно, после все по-бързо.

Луи прегърна Жан, тя се облегна на гърдите му. За момент забрави грижите си и се наслади от сърце на близостта му и на прекрасното представление.

Още не бе преодоляла ужасната случка с избухналата фиола. Макар да се стараеше да се държи както винаги, оттогава проявяваше особена предпазливост и подозираше всеки около себе си. Миналата нощ даже сънува херцогиня Дьо Шатору. Двете пиеха чай и херцогинята й каза с усмивка: „Каквото и да си мислите, скъпа моя, аз бях отровена.“ Изглеждаше също толкова надменна и превзета като приживе. Жан се събуди, окъпана в пот. Чувстваше се заплашена. Единствено доктор Кесне успя да я успокои поне малко, като я увери, че прахът наистина е бил само барут. Ала Жан продължи да чува шума от експлозията. Някой очевидно искаше тя да трепери от страх и бе успял. Заедно със страха обаче растеше и гневът й. Няма да стоя и да гледам как някой ме клевети, старае се да очерни доброто ми име и да унищожи любовта ми към краля, повтаряше си решително тя.

Усещаше, че съществува връзка между събитията от последните седмици и месеци — анонимните писма, подигравателните песнички, пратката, — и подозираше намесата на граф Дьо Морпа. Беше наивно да вярва, че ще съумее да държи министъра в шах, отдалечавайки го от частния живот на краля. Тъкмо усилията й в тази посока го бяха накарали да я мрази още по-силно. За разлика от граф Д’Аржансон или принц Дьо Конти Морпа никога нямаше да я остави на мира. Щеше да се бори с нея докрай.

Жан си спомни какво й разказа главният полицейски лейтенант. Граф Дьо Морпа изрично му заповядал да спре разследването.

Загледана в ориенталските танцьорки, Жан отпи глътка вино и си каза, че Дворът на „Версай“ е твърде малък и двамата с министър Морпа няма да продължат да живеят там заедно.

* * *

Гийом пръв откри, че Валери е изчезнала. Сутринта не се яви при главната камериерка и мадам Дю Осе го изпрати да види какво й е.

— Валери! — извика Гийом и почука силно по вратата на стаичката й. — Валери? Тук ли си?

Никой не му отговори и той влезе. Нямаше никого. Леглото беше грижливо оправено, простият дървен кръст си висеше на стената. Униформата на Валери — рокля, престилка, кърпа за раменете и бяло боне — лежеше грижливо сгъната върху завивката. Всички лични вещи на момичето липсваха.

Гийом провери навсякъде. Раклата за дрехи също беше празна. Усещаше се само лек дъх на лавандула. Валери бе изчезнала!

Гийом огледа още веднъж помещението и забеляза върху дрехите плик с цвят на слонова кост. „До маркиза Дьо Помпадур…“

* * *

Жан седеше в салона си и разговаряше с абат Бридар дьо Лагард, който се грижеше за библиотеката й. Винаги когато имаше време, вземаше някоя книга и се зачиташе. Вече притежаваше почти три хиляди тома. Още от детството си се радваше на печатното слово, което я отвеждаше в други светове.

— Непременно искам да прочета превода на „Робинзон Крузо“ и „История на Кливланд“ — рече тя и отметна двете заглавия в списъка, представен от абата. В този момент се появи мадам Дю Осе с писмо в ръка.

— Простете, мадам, но смятам, че трябва да прочетете това веднага.

Жан се уплаши. Лицето на камериерката изглеждаше необичайно развълнувано.

— Случило ли се е нещо?

— Валери е изчезнала — съобщи кратко главната камериерка.

Абат Бридар дьо Лагард се поклони учтиво.

— По-късно ще дойда пак, мадам.

— Благодаря ви, абате — кимна разсеяно Жан.

Мадам Дю Осе изчака духовникът да излезе от салона и подаде плика на господарката си.

— Намерихме го на леглото й. Адресирано е до вас.

Жан отвори плика и зачете:

Мадам, когато четете тези редове, аз ще съм напуснала „Версай“. Защото злоупотребих с доверието ви и ви измамих. Извърших нещо нечестно и непростимо — но смятах, че нямам друг избор…

Моля ви, не се доверявайте на никого.

Валери

Какво, за бога, означаваше това? Жан се взираше замаяно в писмото. Не знаеше кое я порази повече — добре оформеният почерк и подбраните думи, които издаваха образована личност, или мистериозното съдържание.

— Значи нещата й ги няма?

— Не, мадам. Оставила е униформата си и това писмо.

Жан я помоли също да прочете писмото.

— Какво ли има предвид?

Мадам Дю Осе се смути не по-малко от господарката си.

— Нямам никаква представа, мадам. Момичето не е откраднало нищо. Щом открихме, че е изчезнала, проверихме навсякъде.

Жан въздъхна.

— Какво означава това. Нима е извършила нещо нечестно?

Погледът й се плъзна към прозореца — навън се сипеше ситен сняг. Вече беше началото на март, но от няколко дни отново валеше сняг. Всичко се беше объркало — и хората, и природата. Жан нервно забарабани с пръсти по лакираната масичка. Дали Валери е имала нещо общо с онзи пакет?

Спомни си с какъв ужас реагира момичето и отхвърли това предположение. Харесваше Валери повече от другите камериерки и й бе трудно да приеме, че я е мамила. В спомените й изплува разплаканото лице на Софи, която не преставаше да я уверява в невинността си… Дали постъпи несправедливо с бедното момиче?

Вечерта Жан разказа за изчезването на камериерката си на графиня Д’Естрад.

— Най-лошото е, че не Софи, а вероятно Валери е откраднала писмата от писалището ми — заключи тя.

Двете бяха изиграли партия фараон в покоите на кралицата и сега се разхождаха между масите. Луи разговаряше с децата си — дофина и принцесите Аделаида и Анриета.

— О, скъпа, не си го слагайте на сърцето. С камериерките човек винаги има ядове — подхвърли разсеяно графинята.

Жан не беше склонна да забрави случилото се. Постъпката не подхожда на Валери, повтаряше си тя. Да изчезне просто ей така, да остави писмо…

Двете спряха до масата, на която играеха херцог Дьо Дюра, принц Дьо Домб и граф Дьо Коани. Лицето на Коани изразяваше недоволство — той губеше непрекъснато, а принц Дьо Домб печелеше. Коани вече бе проиграл половината си парижки дворец. Въодушевлението, с което придворните играеха карти, оставаше загадка за Жан. От сумите, изгубени и спечелени на игралната маса, й се завиваше свят. Тя беше готова да даде цяло състояние за дворец, картина или безценна рокля, но да заложи всичко на една карта или на зарове и да вярва в късмета си? Това не й доставяше никакво удоволствие. А придворните бяха буквално вманиачени в хазартните игри. Даже набожната кралица играеше на зарове. Немалко аристократи се бяха простили с цялото си имущество в игралните салони и ако не бяха хора като Пари дьо Монмартел, сигурно щяха да стигнат до самоубийство.

— О, това е кардинал Дьо Роан, нали? — пошепна в ухото й графинята.

Жан проследи погледа й и видя духовника в другия край на салона заедно с Ларошфуко, който в края на годината се бе завърнал от Рим във „Версай“. Наблизо стоеше братовчед му, граф Дьо Морпа, задълбочен в разговор с монсиньор Бойе. И двамата се опираха върху белия мраморен бюст на Луи XIII.

— Да, той е.

— Според мен Ларошфуко е доста млад за кардинал, какво ще кажете? Истинска радост за окото в сравнение с другите клерикали. Дали си има любовница?

— Опитайте си късмета — предложи й иронично Жан.

Със своите 46 години Ларошфуко наистина беше млад за кардинал и тя се надяваше, че ще е по-модерен и по-отворен от другите духовници в Двора. Ала роднинството с Морпа го правеше не толкова симпатичен.

— Божичко! — извика в този момент граф Дьо Коани и всички глави се обърнаха към него. Трите купчинки златни монети на масата отидоха в ръцете на принц Дьо Домб.

Жан изпита съжаление към бедния глупак. „Май е изгубил и другата половина от парижкия си дворец“, помисли си тя и се накани да си върви.