Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (50)

49

След дълги преговори на 12 февруари 1749 година в Париж най-сетне официално бе подписан Договорът от Аахен. Ала народът реагира не както Луи и Дворът бяха очаквали. След шумния арест и последвалото изгонване на Бони принц Чарли от страната — шотландецът отказа да напусне Франция и кралят се принуди да прибегне до тази драстична мярка — настроението в столицата отново се влоши. Хората мърмореха и ругаеха повече от всякога. Компромисите, направени от краля в мирния договор, бяха посрещнати с недоумение, Франция не е спечелила нищо — така смяташе народът. Дори напротив: завладените градове Фонтеноа, Року, Лафелд и Маастрихт, превърнали Луи в герой, бяха върнати на неприятеля без нищо в замяна. Същевременно Фридрих II, който бе започнал войната, задържа Силезия и никой не си помисли да го накаже. Каква несправедливост! Държавата имаше огромен дълг, стопанството беше в руини, вече втора година реколтата бе слаба и народът беше прекарал гладна зима. Десятъкът — данък, събиран само през военните години, не бе отменен. Хората обвиняваха краля, че са принудени да плащат за кралското му великодушие, докато той и главно метресата му пилеят безогледно. Памфлети и подигравателни песнички, насочени не само срещу Жан, но и открито срещу монарха, се разпространяваха из града и полицията не успяваше да ги спре. Налагаше се граф Дьо Морпа почти всеки ден да се оправдава пред Негово Величество и пред Двора за положението в Париж и всички го критикуваха ожесточено.

„Това е единственото радващо обстоятелство в голямата беда“, помисли си Жан. Прочете още веднъж писмото на Абел и въздъхна дълбоко. Брат й беше присъствал на официалните празненства по случай мирната прокламация. „Цареше призрачна тишина — пишеше Абел. — Никакви въодушевени викове, че войната е свършила.“ Нито един не извикал „Да живее кралят“. На всичкото отгоре по време на фойерверките на брега на Сена станала ужасна злополука и хората я възприели като лоша поличба. „Глупав си като мира“ — това било най-новото ругателство в Париж, което многократно отеквало по пазарите и площадите.

„Какъв ужас“, рече си Жан. Защо хората реагираха толкова зле на мира, нали го желаеха не по-малко от краля? Възмутена от несправедливостта на простолюдието, тя не беше в състояние да се успокои.

— Парижани са подли — оплака се тя на графиня Д’Естрад, докато се преобличаше за репетиция в театъра. — Твърдят, че новият театър, построен от краля за мен, струвал два милиона ливри. Два милиона, представяте ли си! А аз знам, че разходите възлизат на не повече от двайсет хиляди екю. Кралят на Франция има пълно право да отдели такава смешна сума за собствените си забавления, нали?

— О, скъпа, не обръщайте внимание на тези смешни слухове — махна с досада графинята, докато си избираше парфюм от тоалетката на Жан. — Ах, какъв небесен аромат! Разберете, хората просто търсят върху кого да излеят недоволството си. Не приемайте сериозно глупавите им приказки.

Жан замълча. В последно време се бе отчуждила от графинята и знаеше защо. Тя приемаше всичко с пълно безразличие.

Лошото беше, че парижани преувеличаваха безмерно не само разходите за театъра. Същото се говореше и за преустройството на новия й дворец „Белвю“ и за малкия ермитаж^[1] в парка на „Версай“, подарен й от краля. Лицето й се зачерви от гняв. Мисълта, че народът обвинява краля за нейното привидно прахосничество, я оскърбяваше дълбоко. А най-страшното беше, че нямаше как да се защити.

За разлика от Жан Луи реагира на грозните слухове с надменността на абсолютен монарх.

— Хората нямат право да съдят краля си — отсече категорично той, когато на вечеря Жан спомена настроенията в Париж.

По лицето с гордо вирната брадичка ясно личеше какво има предвид: той беше миропомазан, всехристиянски крал, определен от Бога да управлява Франция и народа. Критиката срещу него и действията му представляваше обида на Величеството — тежко престъпление.

Въпреки това сърцето й подсказваше, че той страда от недоволството на парижани.

— Ох, сир, парижани са капризни. Държат се като малки деца, на които са отнели играчката — опита се да го успокои тя по-късно през нощта.

И двамата не можеха да заспят. Загърнати в дебели наметки, излязоха на терасата, за да погледат звездите. Жан се притисна към своя крал и нежно помилва бузата му.

— Знам… — той улови ръката й и целуна меката длан. — Но ние искаме децата ни да са щастливи, нали?

— Прав сте, но не е възможно винаги да изпълняваме желанията им. Правим някои неща за тяхно добро, но те не го разбират.

Луи се усмихна благодарно. Носеше тежък товар и отговорност, ала го приемаше като своя съдба. Жан усещаше колко е самотен и много искаше да му помогне, същевременно обаче съзнаваше колко по-различен е той от другите хора. Луи я прегърна и двамата мълчаливо вдигнаха глави към звездите.