Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (54)

53

Граф Д’Аржансон вървеше с енергични крачки по коридора, сляп за лукса и удобствата в двуетажния си нов апартамент в Лувъра. Длъжността министър на град Париж изискваше да прекарва поне два дни от седмицата в столицата. Заседания, комисии, безброй срещи и аудиенции изпълваха времето му и той не се задържаше дълго в апартамента си.

Секретарите и чиновниците, които срещаше по пътя си, се кланяха дълбоко. Появи се племенникът му, Антоан-Рьоне дьо Воайе дьо Полми, слабичък младеж с будни очи, който носеше папка с писма и наредби за подпис и тръгна след чичо си.

— Надявам се срещата с кардинала да е преминала приятно?

Д’Аржансон бе обядвал с кардинал Дьо Ларошфуко, тъкмо поел службата на починалия кардинал Дьо Роан и сега натоварен с църковните дела на Франция.

— Не бих казал. Духовенството се съпротивлява с всички сили срещу новия данък.

— Негово Величество няма да се зарадва много.

— Със сигурност няма — потвърди графът и започна да подписва донесените документи.

Племенникът му беше една от най-важните му опори в министерството. Изпълняваше безброй задачи и следеше дали чиновниците следват съвестно указанията на министъра. Графът му имаше абсолютно доверие. Полми беше син на брат му, изпаднал в немилост. Умно, амбициозно момче с несъмнен талант за управление и за дипломатическа служба. Двамата не разговаряха за прогонения, но беше ясно, че Антоан-Рьоне желае на всяка цена да изкупи вината на баща си.

Графът му върна папката с доволна усмивка.

— Много ти благодаря.

— О, няма защо, чичо — отговори зарадван Дьо Полми.

Д’Аржансон го проследи със замислен поглед. Много му се щеше собственият му син Марк-Рьоне да прилича повече на племенника му, ала той беше пълна противоположност на Антоан-Рьоне. Недисциплиниран и развейпрах, за нещастие той вярваше, че ще направи кариера в двора само с красивата си външност и с подвизите си по време на войната. Как да му обясни колко греши? За да го забележат във „Версай“, човек се нуждаеше от съвсем други качества: разум, самообладание и дългосрочна стратегия за печелене на съюзници. Който не умееше да сдържа чувствата си, се излагаше на голяма опасност. Нали видяха какво стана с граф Дьо Морпа! Неспособността му да крие враждебността и омразата си към маркизата му струваше всичко — службата, властта, поста, общественото признание. Заточен в Бурж, той беше едно нищо и дворът отдавна го беше забравил.

Графът извади пакетче с прахчета, предписани му от лекаря за подаграта, и изсипа едно в чаша вода. Изчака да се разтвори добре и го изпи на малки глътки. Трябваше да признае, че падането на Морпа го шокира и ужаси. Все още виждаше обезумялото лице на графа, когато пое от ръцете му писмото на краля.

Д’Аржансон отпи глътка от сладникавия разтвор. Ужасяваше се не толкова от внезапността на случилото се с Морпа, колкото от неподготвеността на министъра и се закле да не допусне същото да се случи и с него. В момента позицията му беше по-стабилна от всякога. Той беше най-важният министър в държавата. Кралят го ценеше, разбираше се добре и с Машо д̀Арнувил. След края на войната маршал дьо Сакс се бе оттеглил в двореца си „Шамбор“ и не го притесняваше, а маркиза дьо Помпадур открито му показваше благосклонността си. Ухили се подигравателно, като си припомни как ежедневно си пращаха учтиви писъмца. Ала не биваше да се подава на илюзии. Тя беше не само могъща, но и опасна. Освен това главният полицейски лейтенант Бериер редовно й докладваше за положението в града.

Графът изпи чашата до дъно и изкриви лице. Разговорът с кардинала не му излизаше от ума. Новият данък бе увеличил неприязънта на клира срещу маркизата. Двамата с кардинала постигнаха съгласие да работят за отстраняването й.

— Дори да оставим настрана факта, че тя е прелюбодейка и живее в грях с краля, не бива да забравяме колко опасно за всички е нарастващото й влияние — заключи мрачно кардиналът. След изгонването на братовчед си той имаше да урежда лични сметки с маркизата.

— Напълно съм съгласен с вас, кардинале — Д’Аржансон обаче премълча, че наскоро си е осигурил надежден източник на информация от близкото обкръжение на маркизата.

* * *

Жан понасяше с леко раздразнение движенията на камериерката, която четкаше косата й. Умората заплашваше да я надвие. Остави настрана новелата „Принцеса Дьо Монпасие“, която четеше, и въздъхна. Не беше чудно, че се чувства зле. Тази нощ спа не повече от три часа. В последно време Луи си лягаше на разсъмване. „Нарочно избягва интимност с мен“, повтаряше си съкрушено тя и се чудеше какво да предприеме.

Беше едва на 27 години, а имаше чувството, че животът й е на път да рухне като къщичка от карти. Етеричните масла оказаха благотворното си въздействие. Скоро щеше да дойде графиня Д’Естрад и да разсее мрачните й мисли с шегите си.

— Добро утро, скъпа! — Графинята, отскоро пристрастена към необичайно ярките цветове, днес носеше оранжева рокля. Целуна Жан по двете бузи и се намръщи леко, като улови аромата на мента.

— Да нямате мигрена?

— Не, просто съм малко уморена — отговори Жан. — И съм благодарна за всяко отклоняване на вниманието. Хайде, разкажете ми, има ли нещо ново в Двора?

Както обикновено, графинята първо се огледа любопитно, преди да заговори.

— За съжаление не се случва нищо интересно. Казват, че старата херцогиня Дьо Бюфон починала. Нищо друго. — Настани се на табуретката, донесена от лакея, и продължи: — Иначе Дворът говори само за вас. — В този миг зърна перлената гривна и възкликна възхитено: — Божичко, какви прекрасни перли! От Негово Величество ли са?

Жан кимна.

— Боже, как ви завиждам!

Жан въздъхна и графинята я изгледа учудено.

— Но какво ви става?

— О… — Жан даде знак на камериерката да ги остави сами. Обзета от отчаяние, копнееше да поговори с някого. — Кралят… мисля, че той вече не ме желае — призна задавено тя.

— Невъзможно!

— О, възможно е. Няколко пъти ме отблъсна, а в последно време си ляга необичайно късно и веднага заспива от изтощение — разказа нещастно Жан, докато трескаво въртеше пръстена на пръста си.

Графинята махна пренебрежително.

— Не се притеснявайте, скъпа, сигурно не е добре със здравето. Случва се и с най-жизнените мъже. — Взе гривната и се разсмя. — Докато Негово Величество ви прави такива прекрасни подаръци, няма от какво да се страхувате.

— Така ли мислите?

— О, сигурна съм — отговори през смях графиня Д’Естрад.

Жан се обърна отново към тоалетката си, без да забележи задоволството, изписало се в очите на приятелката й. Взе шишенце с парфюм и откри писмото на Волтер, оставено наблизо.

— Чухте ли вече ужасната вест за мадам Дю Шатле? — попита тъжно тя.

Графинята кимна. Емили дю Шатле бе починала от родилна треска само няколко дни след раждането на дъщеря си.

— Мосю Волтер не е на себе си от мъка и не иска да вижда никого — сподели угрижено Жан.

Трагичната съдба на мадам Дю Шатле й припомни, че и тя има проблеми със здравето и една евентуална бременност крие сериозни опасности. Въпреки това отново си пожела да забременее — това би било най-голямото й щастие. Мислите й се върнаха към Луи. Думите на графинята я успокоиха, макар и само до известна степен. Дано се окаже права. Дано това да е само временно неразположение. Имаше ли друго обяснение за поведението на краля? Както обикновено, той идваше при нея по няколко пъти на ден, а тя ходеше навсякъде с него, освен когато той отиваше при съпругата и децата си. В края на седмицата Жан и Луи обикновено отиваха в някой от малките дворци, преустроени от нея.

След няколко дни двамата бяха в „Шоази“. Театърът на Жан даде представление и тя изпълни главната роля. Луи ръкопляскаше въодушевено и й целуна ръка, когато тя слезе от сцената.

— Бяхте невероятна, мадам.

— Благодаря ви, сир.

Жан беше абсолютно сигурна, че в очите му блести желание.

— Видяхте ли! — пошепна в ухото й графиня Д’Естрад, която следеше разговора им. — Повече не ми говорете глупости. Негово Величество направо ви поглъща с поглед.

Жан се усмихна благодарно и се постара да прогони съмненията си.

* * *

Граф Д’Аржансон се намираше в необичайно добро настроение. Новината, която му съобщиха, изглеждаше твърде хубава, за да е вярна. Той обикаляше с бързи крачки Огледалната зала, където придворните стояха на малки групи и разговаряха оживено. На подиума в дъното свиреше малък оркестър.

Кардинал Дьо Ларошфуко, в компанията на монсиньор Бойе и отец Перюсо, му кимна учтиво и го изчака да се приближи.

— Наистина не е трудно да се разбере чие протеже е мосю Машо д’Арнувил — той хвърли гневен поглед към голямата двукрила врата.

Оттам току-що бе влязла маркиза Дьо Помпадур, заобиколена от десетина придворни. Оказваха й повече почести, отколкото на кралицата. Сред придружителите й беше и главният кралски финансов контрольор. Вървеше отляво на маркизата и весело й говореше нещо, без да се притеснява, че всички духовници в страната са настроени срещу него.

Д’Аржансон хвърли бърз поглед към кралската метреса. Забележително красива жена — нямаше как да не го признае. Но каква полза от красотата й?

— Спокойно, господа, мисля, че дните й в двора са преброени — съобщи ведро той.

Кардиналът недоверчиво вдигна вежди.

— Моля, не ми се сърдете, мосю Д’Аржансон, но това се твърди още откакто дамата влезе в двора, нали? А оттогава властта и влиянието й непрекъснато растат.

— Напълно сте прав, кардинале, но повярвайте ми, положението се променя — увери го министърът. — До мен достигна слух, че от доста време кралят не е влизал в леглото й.

Тримата висши духовници го погледнаха смаяни и Д’Аржансон се засмя доволно. Самият той реагира с огромна изненада на новината, ала не се съмняваше нито за миг в достоверността на информацията. Погледът му отново се спря върху маркизата. Колко ли страда, че кралят я отхвърля?

Късно през нощта жената, донесла му радостната вест, отиде в покоите му. Сдържаната й красота го омайваше.

Загърната в яркочервена пелерина, скрила лице под качулката, тя влезе в спалнята му и разтвори пелерината. Отдолу беше само по корсаж и копринени чорапи. Графът веднага пламна.

— Възхитен съм, графиньо — пошепна той и направи крачка към нея.

Жената се засмя гърлено и го остави да я отведе до леглото. Повечето мъже не я намираха красива, но Д’Аржансон не споделяше мнението им.

— Не искам маркизата да узнае за нас — предупреди го графиня Д’Естрад, когато двамата най-сетне утолиха страстите си.

Министърът кимна. Ако откриеха връзката им, щеше да стане опасно и за двамата. Той отиде да налее вино, подаде й чашата и отново легна до нея.

— Значи Негово Величество продължава да я избягва?

Графинята се облегна на възглавниците и пи жадно.

— Ами да! Само преди дни маркизата отново ми призна колко е нещастна. Всъщност аз отдавна подозирах, че Негово Величество вече не я желае — обясни пренебрежително тя.

Д’Аржансон я наблюдаваше с интерес. Какво я бе накарало да се обърне срещу приятелката си? Тя беше от благороден произход и струваше много повече от фалшивата маркиза — вероятно й бе омръзнало да стои в сянката й. Той си спомни първата им нощ: след като се бяха любили, тя се обърна към него и го попита дали е спал с нея само за да получи информация за маркизата.

— Не беше нужно. И без да се любите с мен, щях да ви разкажа всичко, което желаете да узнаете.

Тогава Д’Аржансон се засмя и я целуна по острото носле.

— Не говорете така, скъпа.

Ала и двамата бяха наясно, че той е започнал връзката с нея само защото се е надявал да научи повече за маркиза Дьо Помпадур — интимни подробности, които да използва срещу нея. Много скоро обаче чарът на графинята му замая главата. Тя беше интелигентна и страстна жена, а тази комбинация го възбуждаше.

Графиня Д’Естрад никога не говореше лошо за маркизата, но той долавяше желанието й — не по-малко силно от неговото — да я види прогонена от двора. Очевидно й харесваше мисълта именно тя да сложи край на бляскавата й кариера.

— Разсъждавах много по въпроса и разбрах какво ни липсва. Красива млада жена, която да привлече вниманието на краля — графинята го стрелна с поглед и изпи чашата си до дъно.

— Но Негово Величество получава достатъчно предложения в тази посока — възрази с усмивка Д’Аржансон.

Тя се обърна към него и погледът й го накара да се почувства неловко. Очевидно се опитваше да прецени дали наистина е толкова интелигентен, колкото се говореше.

— Прав сте, но тези жени не са в близкото обкръжение на краля и той почти не ги забелязва.

Д’Аржансон избухна в смях. Графинята му харесваше все повече.

— Значи смятате за необходимо да променим положението?

Вместо да отговори, тя го целуна страстно и двамата подпечатаха с устните си безмълвния си договор за свалянето на маркизата.

* * *

Много скоро Жан установи, че има нов неприятел, несравнимо по-страшен от предишните, защото беше невидим, но присъстваше навсякъде и непрестанно я измъчваше. Това беше собствената й ревност. Опасното чувство я връхлетя изневиделица и я завладя, без тя да е в състояние да му се противопостави. Изведнъж започна да забелязва всяка поне малко красива дама, която се изпречваше на пътя на краля. Доскоро не обръщаше внимание на армията от анонимни лица, а сега навсякъде виждаше съперници. Всеки поглед, всяка усмивка, и най-малките знаци на благосклонност от страна на краля будеха в сърцето й дива ревност. За първи път в живота си се измъчваше от съмнения в собствената си стойност. Стоеше пред огледалото и се питаше защо вече не привлича краля. Дали бе изгубила младостта и красотата си, без самата тя да забележи?

В отчаянието си стигна дотам да помоли брат си за съвет. Абел тъкмо се готвеше да замине за Италия. Предстоеше му едногодишно образователно пътешествие в Южната страна, с което щеше да приключи образованието си. Щяха да го придружават архитектът Суфло, художникът Кошен и абат Льо Блан. Жан се радваше, че брат й ще отиде в Италия, но денят на заминаването наближаваше и мисълта за предстоящата раздяла я изпълваше с болка.

Абел тъкмо отбелязваше на картата кои градове ще посети, когато тя го прекъсна.

— Кажи ми честно, братко, остаряла ли съм?

Абел се слиса.

— Ти? Остаряла?

Жан кимна нещастно.

— Не съм ли станала по-малко привлекателна?

Сините очи на Абел се разшириха от изненада. В следващия миг младият мъж избухна в луд смях.

— Мили Боже, Жан, откъде ти хрумна тази безумна мисъл? Да не си сляпа? Кралят те обича, а всеки мъж между осем и осемдесет години, който те види, не е способен да откъсне поглед от теб. В парижките салони те описват с такива силни думи, че вече се научих да се правя на глух, защото иначе трябваше да ги викам един по един на дуел.

— Наистина ли? — Жан не бе очаквала да чуе чак такива ласкателства, но се почувства поне малко утешена. — Ще ми кажеш ли какво си говорят господата?

— Жан!

— Само се пошегувах — засмя се смутено тя.

Абел я погледна втренчено и тя разбра, че се е издала. Той взе ръката й между дланите си и попита с топъл глас:

— Има ли проблеми между теб и Негово Величество, мила?

За първи път й направи впечатление колко си приличаха ръцете им. Същите закръглени форми, същите дълги пръсти, даже полумесеците на ноктите бяха еднакви. Само дето ръката на брат й беше доста по-широка и силна…

— Не, разбира се.

Лъжата излезе лесно от устните й. Не искаше да безпокои брат си. Предстоеше му дълъг път и тя искрено му желаеше само приятни преживявания. Затова игриво го удари с ветрилото.

— Нали знаеш какви сме ние, жените! От време на време ни обзема страх, че губим привлекателността си — отвърна тя и побърза да промени темата.

След няколко дни двамата се сбогуваха с прегръдка и Абел обеща да й пише редовно.

— Само като си помисля колко нови неща ще видиш и започвам да ти завиждам, Абел — промълви тя и незабелязано попи една сълза от окото си.

— Като се върна, ще ти разкажа всичко — обеща той и я целуна.

Жан кимна и го проследи със замъглен от сълзи поглед, докато изчезна зад ъгъла. За момент му завидя за свободата и възможностите, които се разкриваха пред него. Брат й щеше да открие нов свят, а тя…

Спомни си как бе реагирал, когато го попита дали е остаряла, и неволно се засмя. Думите му изляха балсам върху наранената й душа. Чувстваше се доста по-стара, отколкото беше в действителност. Последните години бяха невероятно напрягащи.

„Ако наистина не съм изгубила красотата си, защо Луи отказва да спи с мен?“ — питаше се нещастно тя. Дали е свикнал с нея и му е станало скучно? Дали му липсва примамката на новото?

В края на седмицата двамата отидоха в „Белвю“ с малък кръг придворни. Въпросът не преставаше да броди като призрак в главата й. Луи се отнасяше към нея както преди, дори беше станал още по-нежен. На публично място слагаше ръка на талията й, целуваше й ръка, милваше я по бузата. С нищо не показваше, че вече не са любовници. Нежностите му я объркваха още повече, защото не й позволяваха да разбере какво се е променило между тях. Нервите й се опънаха до скъсване и на няколко пъти беше готова да избухне и без заобикалки да го попита каква е причината за въздържанието му. Думите напираха на устните й, но разумът я съветваше да не започва този разговор, защото се страхуваше до смърт от отговора на краля.

Накрая реши да подходи по друг начин. Ще се опита да открие дали Луи все още изпитва нещо към нея. Колкото и неприятно да й беше, реши да използва старото, изпитано средство: друг мъж.

Марк-Франсоа граф Дьо Шомон — млад и красив придворен — й се стори подходящ обект. Бе участвал във войната като бригаден офицер, бе получил много отличия и — това беше най-важното — носеше му се славата, че след завръщането си от бойното поле се проявява като страхотен любовник и много дами се домогват до благоволението му. Графът не принадлежеше към най-тесния кръг около Негово Величество, но вече няколко пъти беше участвал в частните вечери и редовно посещаваше театралните представления. След кратко наблюдение Жан установи, че младежът сменя любовниците само за да се утвърди в собствените си очи. Същинската му цел беше да се издигне. Достатъчно бе да му отправи кратка усмивка и той започна да я следва като вярно кученце и да я обсипва с комплименти.

— Чух, че са ви отличили за смелостта ви, графе — каза му една вечер Жан, докато двамата стояха малко настрана от придворните в залата и тя криеше лицето си зад ветрилото.

— О, не си струва да говорим за това — отвърна той и я удостои с пламенен поглед.

— Е, все пак маршал Дьо Сакс се изказа много похвално за вас — възрази тя. Излъга го, но постигна целта си — младото му лице засия от удовлетворена суетност.

Граф Дьо Шомон се наведе към нея и докосна ръката й.

— Моля да ми простите, маркизо, но вие сте толкова красива, че ме оставяте без дъх.

Пръстите му се плъзнаха леко навътре в ръкава и помилваха китката. Крайно време беше да го отблъсне, но Жан забеляза с ъгълчето на окото си, че Луи, който разговаряше в другия край на залата с принц Дьо Конти и графиня Дьо Перио, ги наблюдава. Затова се засмя тихичко и се приближи още малко към графа, за да му позволи да усети аромата на парфюма й.

— Играете опасна игра, мосю.

Ръката му се плъзна още малко нагоре.

— Знам, мадам, и пак ви моля да ми простите, но не мога другояче.

— Жалко извинение, графе.

Жан го погледна предизвикателно изпод полуспуснатите си мигли.

Пръстите му я притиснаха доста силно. Виждайки пламтящото му лице, тя се уплаши да не би младежът да се забрави напълно. Време беше да спре.

— Винаги държа да изпълняват дадените ми обещания, мадам.

— Още от първия момент разбрах, че сте такъв, графе…

Жан издърпа ръката си. Луи ги наблюдаваше неотстъпно.

По-добре да не прекалява.

— Боя се, че се налага да продължим този интересен разговор друг път, графе — пошепна тя.

— Още отсега горя от копнеж, маркизо.

Жан се усмихна и го остави, за да отиде при краля.

Луи не показа с нищо дали се е засегнал от флирта й с младия Дьо Шомон, и това я ядоса. Целуна й ръка и продължи да разговаря и да се шегува с придворните както винаги.

Тази реакция окончателно я извади от равновесие. Завладя я гняв. „Е, щом му е все едно, защо пък наистина да не стана любовница на младия граф Дьо Шомон“, каза си сърдито тя. Той поне я намираше привлекателна.

Обидена до дън душа, Жан не бе в състояние да разговаря с никого.

Кралят я придружи до покоите й и там най-сетне заговори за случилото се.

— Не смятате ли, че днес позволихте на граф Дьо Шомон да покаже възхищението си към вас публично? — попита уж меко Луи, но в гласа му ясно се усещаше неодобрение.

Това вече беше прекалено! Жан се обърна към него със святкащи от гняв очи.

— О, дори не допуснах, че изобщо сте забелязали как той ме ухажва…

Кралят я погледна изненадан.

— Не беше редно да ме предизвиквате по този начин с графа, мадам.

Готова да отиде докрай, тя издържа на погледа му.

— Наистина ли, сир? А не си ли помислихте, че именно вие сте причината да се държа така?

С тези думи тя премина всяка граница и наруши етикета — съзнаваше го, но в момента й беше безразлично. Омръзнало й беше да лежи будна и да чака кралят да я пожелае както преди.

Беше толкова гневна, че й се искаше да хвърли нещо по него. Очите й се напълниха със сълзи.

Лицето му внезапно се промени.

— Жан!

Отиде при нея и я привлече в прегръдките си.

— Не!

Жан се откъсна от него и в погледа й пламна решителност. Вече не се страхуваше. Крайно време беше да разбере какво става. Гласът й прозвуча отчаяно:

— Искам да знам защо вие…

Луи улови ръката й и я стисна така силно, че я заболя.

— Забравяте се — рече строго той.

Погледът му я накара да замълчи. В зениците му се четеше неумолимост и тя разбра колко е безсмислено да очаква отговор. Обърна се и избухна в плач.

— Не бива, скъпа — пошепна Луи и отново я прегърна.

* * *

След няколко дни Жан и графиня Д’Естрад се разхождаха в оранжерията.

— Вече не разбирам нищо — призна съкрушено Жан. — Старае се да показва навсякъде, че всичко е постарому, а в действителност…

Спря под едно разклонено дърво и несъзнателно започна да къса листа от ниско надвисналите клони.

— Според мен това е добър знак. Кралят несъмнено ви обича както преди.

Жан продължи да къса зелените листа. Наистина се чувстваше обичана от Луи. През последните дни обаче се питаше дали нежността и вниманието му не са просто признание за преживяното в миналото. Кралят я съжаляваше — това беше най-ужасното. Захвърли листата на пътеката.

— Защо тогава не ми каже истината?

— Защото му е неприятно да говори по такъв въпрос. Не бива да търсите причината за липсата на желание у него единствено в себе си — окуражи я графиня Д’Естрад и се уви в подплатената си наметка. През зимата и в оранжерията беше доста студено. — Нима не разбирате, скъпа — кралят е мъж, а силният пол често има проблеми с твърдостта…

Жан изохка смаяно. Изобщо не беше помислила за това. Наистина ли Луи имаше проблеми с мъжествеността? Идеята й се стори абсурдна. Тя не можеше да си представи, че кралят, страстен мъж с гореща кръв, е в състояние да живее дълго без насладите на плътската любов. По-рано се любеха всяка нощ. „Колко седмици и месеци минаха, откакто не сме били заедно?“ — запита се нещастно тя. Означаваше ли това, че Луи й изневерява с други жени? Или графинята е права?

— Не се тревожете излишно, маркизо — посъветва я графиня Д’Естрад, когато се прибраха в двореца.

— Ще се опитам — въздъхна Жан. — Благодаря ви.

Двете поздравиха няколко придворни и прекосиха Огледалната зала. Внезапно графиня Д’Естрад спря.

— О, ето я и племенницата ми! Ще позволите ли да ви я представя?

— Разбира се — усмихна се Жан.

Приятелката й постоянно й говореше за младото момиче, наскоро представено в Двора. По знак на графинята племенницата се приближи с плаха усмивка.

— Шарлот Розали дьо Романе — представи я графинята.

Момичето направи дълбок, почтителен реверанс, сякаш се кланяше пред кралицата. Жан се усмихна трогната. Шарлот Розали беше много хубавичка. Кестеняви къдрици обрамчваха гладкото бяло лице с огромни кехлибарени очи, излъчващо нещо детско и естествено. Закрилническият й инстинкт мигом се пробуди. Веднага разбра какво е имала предвид графинята, като й каза, че е загрижена за племенницата си.

— Момичето е наивно и това ме притеснява. В Двора ще се възползват от наивността й.

— Не се притеснявайте, графиньо. Ще я взема под крилото си и ще се погрижа да й намеря добра партия — беше й обещала Жан и се зарече да спази думата си.

— Много се радвам да се запозная с вас. Виждам, че графинята не е преувеличила, когато ми разказваше за племенницата си. Вие сте прекрасна млада жена — рече топло Жан.

Шарлот Розали засия от радост и отново направи реверанс.

— Мадам е много добра…

Жан разтвори ветрилото си.

— Е, мадмоазел, щом сте племенница на графинята, значи сте и моя роднина. За мен ще е удоволствие да ви помогна според възможностите си, за да се чувствате добре в Двора. Не се притеснявайте да ме потърсите, когато имате нужда от помощ или съвет.

Бузите на момичето пламтяха.

— О, мадам, не заслужавам толкова благосклонност…

Жан я хареса още повече.

— Напротив, скъпа, заслужавате и за мен ще е удоволствие да ви помагам. Роднините и приятелите на графиня Д’Естрад са и мои.

Жан размени поглед с приятелката си. И двете се усмихваха доволно.