Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (2)

1

Януари 1730 година…

Жан^[1] се събуди от непоносим шум и воня. Надигна се и се огледа замаяно. Вече не помнеше как е облегнала глава върху прозорчето на каретата и е заспала. Мина малко време, докато осъзнае къде се намира. Уморено приглади назад гъст кичур от кестенявата си коса, изплъзнал се изпод бялото боне, и се загледа навън с разширени от изненада очи.

 

Вече бяха влезли в парижките предградия. Каретата с мъка си пробиваше път сред навалицата от хора, каруци и файтони. Земята беше покрита с трудно поддаващ се на определение слой кал, който пръскаше от колелата чак до прозорчетата. Полуразрушени бедняшки къщурки и набързо сковани бараки се редяха от двете страни на тесните улички. Цареше ужасяваща бъркотия от пронизителни викове, плющене на камшици и шумни караници. Миришеше така силно на урина, изпражнения и гнили отпадъци, че в гърлото на Жан се надигна гадене.

Момичето облегна глава на стъклото и въпреки вонята изпита невероятно облекчение. Вече се намираха в Париж, манастирът бе останал далеч в провинцията! Все още не можеше да повярва, че ще се върне у дома. Нямаше представа какво я очаква там и това, естествено, я притесняваше, но се чувстваше безкрайно щастлива, че е напуснала манастирското училище в Поаси, където прекара цели три години.

Майка й се раздвижи до нея и Жан се обърна да я погледне. Досега и тя беше седяла със затворени очи, но сега се събуди и с лека въздишка посегна към чантичката си. Вонята наистина беше нетърпима.

— Ето, вземи това — подаде тя на Жан кърпичка, напоена с парфюм.

От кърпичката струеше силна миризма, но и тя не се оказа недостатъчна да премахне вонята от улицата.

Жан помириса меката материя и скритом огледа майка си. Когато я изведоха пред манастира, където чакаше каретата, в първия миг не я позна. През последните години двете се бяха виждали само два-три пъти, когато момичето се прибираше вкъщи за празниците, и сега й изглеждаше като чужда жена. За разлика от някога носеше руж и пудра, миришеше на парфюм и беше облечена в елегантна копринена рокля с дълбоко деколте с втъкнато в него букетче от изкуствени цветя.

Жан се погледна и недоволно подръпна полата на избелялата жълта рокля, която носеше под вехтата пътническа наметка. Отеснялата рокля я стягаше отвсякъде. На моменти имаше чувството, че шевовете всеки момент ще се пръснат, но това беше единствената й цветна дреха — в манастира ученичките ходеха в бели роби и нямаха право да обличат други рокли.

Каретата прекоси оживено кръстовище и Жан отново се загледа навън. Между близките къщи гореше огън, на който се топлеха две полуголи деца и старица с мазни сиви коси. По улицата вървяха просяци и хора с бледи, белязани от шарка лица, в дрипави дрехи и дървени обувки. Имаше дори и боси. В един ъгъл се бе събрала голяма тълпа. Жени и мъже се блъскаха около каруца, от която добре охранен парижки търговец продаваше остатъци от храна. Помощниците му, въоръжени с шпаги, разблъскваха грубо напиращите бедняци, за да не ограбят каруцата. Гладните плащаха с последните си монети за парче развалена риба и твърд като камък хляб.

Мадам Поасон^[2] нервно размаха кърпичката.

— Боже мой, как мразя да минавам през предградията!

Жан я погледна плахо. В този миг усети добре познатото драскане в дихателните си пътища и се разтърси от поредния пристъп суха кашлица — мъчеше я вече от седмици и причиняваше болезнено парене в гърдите. Пристъпът я изтощи и тя се отпусна върху меката седалка.

Майката сложи ръка на рамото й.

— Радвам се, че те измъкнах от онези влажни стени — промълви нежно тя. — Вкъщи ще те храним добре и ще те лекуваме. Ще видиш, кашлицата ти много скоро ще престане.

Помилва бузките на Жан и огледа със задоволство все още детските, но многообещаващи черти на дъщеря си. Въпреки бледите, хлътнали бузи си личеше, че само след няколко години момичето ще стане изключително красива млада жена. Слава богу, имаше гъста коса с хубав цвят и съвсем здрави зъби. Беше доста мършава, но това щеше да се оправи.

Кочияшът на капрата плесна с камшика, за да направи път, но в този миг от съседната улица излезе файтон и се наложи да спрат.

Към вонята изведнъж се примеси нещо друго, хапещо, отвратително. Жан отново изпита гадене и се обърна измъчено към майка си:

— Какво е това?

— Гробището за бедни. Нямат възможност да ги погребват веднага и… — мадам Поасон изкриви лице, извади от чантичката си шишенце с парфюм и отново напръска кърпичката. Момичето зарови лице в мекия плат и потрепери.

— Дишай през кърпичката и ще ти стане по-добре — посъветва я майката.

Продължиха напред и сладникаво-хапещата миризма постепенно изчезна. Най-сетне влязоха в самия град Париж. Улиците си останаха мръсни, но къщите от двете им страни изглеждаха по-големи и внушителни. Жан забеляза в далечината кулите на Нотр Дам и силуета на Лувъра.

Майка й се усмихна и сложи ръка на рамото й.

— Е, радваш ли се, че се отърва от монахините?

Жан кимна плахо. Вечер, докато лежеше будна върху коравия нар, завита с бодящо сламено одеяло, и проливаше сълзи, мислеше единствено кога най-сетне ще й позволят да се завърне вкъщи. Срамуваше се от себе си, ала през деня правеше всичко, за което се сетеше, за да влоши упоритата си кашлица. Накрая монахините вдигнаха ръце и пратиха вест на майка й да си я прибере вкъщи.

Жан се обърна към майка си и усмивката й я окуражи да зададе въпроса, който гореше на устните й още от напускането на манастира.

— Знае ли се нещо за татко? Ще се върне ли скоро?

Мадам Поасон се поколеба малко и поклати глава.

— Не, скъпа, отхвърлиха молбата за помилване, подадена от чичо Жан и чичо Жозеф — промълви тя и помилва гладката коса на дъщеря си.

През 1727, т.е. преди три години, обвиниха съпруга й Франсоа Поасон, интендант и доставчик на хранителни стоки, в присвояване на държавни пари. Луиз Поасон не обичаше да си спомня за онова време. Френската държава поиска от нея да върне уж откраднатите пари — астрономическата сума от 232430 ливри. Тя затъна в дългове и нямаше с какво да храни двете си деца. Затова настоя пред съда за подялба на имуществото, изпрати малката Жан в манастир и задържа Абел при себе си.

— Не тъгувай, той живее добре в Хамбург. Там работи за братя Пари — обясни утешително тя, забелязала мъката в очите на Жан. Какво да каже на момичето? Че един ден баща й може би ще се върне във Франция, но няма да заживеят отново заедно? В живота й бяха настъпили промени.

Жан замълча. Тъгуваше за баща си и беше уверена, че той е невинен — все едно какво твърдяха хората.

Обърна се отново към прозореца и заразглежда разкошните вили и великолепно украсените палати. Улиците бързо се изпълваха с хора, карети и носилки. Пъстрата смесица от търговци, занаятчии, елегантни дами, улични музиканти, духовници, продавачки, натоварени със стока, кралски войници и аристократи, придружени от лакеи или слизащи от запрегнати с шест коня карети, скоро заплени Жан. Навън пулсираше живот и малкото момиче жадно попиваше всяка подробност от него.

Най-сетне каретата зави по улица с изискани градски къщи. Мадам Поасон завърза наметката на дъщеря си и издуха няколко прашинки от якичката й.

— Впрочем — обясни тя с подчертана небрежност — живеем в къща, собственост на мосю Льо Норман дьо Турнем. Бъди мила с него. Той ни помогна много през трудното време, когато се случи онова с баща ти.

Каретата спря, кочияшът скочи и отвори вратичката. Жан огледа с учудване внушителната градска къща.

— Значи тук живеем… — промълви невярващо тя. Предишната им къща беше много по-скромна.

— Да, мила. Нали ти писах, че къщата е прекрасна? — усмихна се мадам Поасон.

Нищо подобно не й беше писала, но Жан сметна за неучтиво да й напомни, че твърде рядко беше получавала писма от дома.

Тръгна след майка си по величественото стълбище. На входа ги очакваше слуга, поклони се и пое багажа им.

Широка вита стълба водеше към горния етаж. Жан се загледа възхитено към стената, покрита със скеле. В нещо като дървена люлка се бе настанил художник и рисуваше величествена антична сцена. Гръцки богове и богини седяха върху облаците над Олимп. Никога не беше виждала такава красива картина.

— Ей, искам друго синьо, по-светло, по-блестящо! — извика сърдито художникът и се наведе към помощника си. Столът му изскърца и се спусна към пода.

— Добър ден, мосю Буше! — поздрави с усмивка мадам Поасон.

Франсоа Буше се обърна с гневна физиономия, но като позна дамата, моментално се усмихна и се поклони със завършена учтивост.

— Ах, мадам Поасон! Добър ден!

— Дъщеря ми Жан — представи тя момичето.

— Очарован съм, мадмоазел!

Жан все още се взираше в картината на стената и не го чу. Художникът я изгледа въпросително.

— Цветовете са прекрасни — промълви плахо тя.

Мосю Буше я изгледа силно изненадан.

— Мерси, мадмоазел! — На лицето му изгря усмивка и той я проследи с поглед, докато двете изкачваха стъпалата.

Жан вървеше след майка си по дълъг коридор и оглеждаше с почуда и нарастващо объркване картините в златни рамки по стените, скъпоценните вази и белите мраморни статуи, поставени в ниши или върху малки масички. Появи се млада прислужничка, приклекна в дълбок реверанс и ги изчака да отминат.

* * *

Шарл льо Норман дьо Турнем имаше гости — оживените им гласове се чуваха отдалеч. В зеления салон на къщата главният откупчик на данъците седеше заедно с четирима мъже. Между рунтавите вежди на Льо Норман дьо Турнем се бяха вдълбали две отвесни бръчки. С чаша коняк в ръка, той се обърна към придворния банкер Жан Пари дьо Монмартел, както винаги стегнат в безупречен синьо-сив жакет.

— Наистина ли смятате, че не бива да понижаваме лихвите? — попита със съмнение в гласа главният откупчик на данъците.

След този въпрос останалите трима — държавният секретар Арман льо Блан, банкерът Самюел Бернар и доставчикът на армията Жозеф Пари Дюверни, брат на Пари дьо Монмартел, — прекъснаха разговора и се обърнаха очаквателно към придворния банкер.

Пари дьо Монмартел извади от великолепно украсена табакера малко емфие и спокойно огледа присъстващите. След дълги месеци в немилост наскоро придворният банкер бе възстановен на поста си. Без да бърза, той решително поклати глава.

— Няма да ги понижим. Държим на това, което сме замислили. — В гласа му прозвуча присъщият му ненатрапчив авторитет.

Брат му, разположил се удобно в елегантно кресло, което се огъваше под тежестта му, кимна.

— Пейренк и другите не могат да си позволят да облагат заемите си с толкова високи лихви като нас. Нямат достатъчно средства. — На устните му заигра многозначителна усмивка. — Рано или късно онези, които им дават капитал, ще дойдат при нас.

— Е, добре — промълви уж примирено Льо Норман дьо Турнем и остави чашата си върху скъпоценната масичка до креслото.

Казаното от братята го изпълни със задоволство. От години инвестираше парите си при тях и им се доверяваше. Успехът на многобройните им начинания показваше, че умеят да работят и за себе си, и за клиентите си. Към клана принадлежаха Монмартел, Дюверни и още двама братя. И четиримата можеха да се похвалят с безпримерно бързо издигане. Синове на обикновен кръчмар от Дофине, те не разполагаха с нищо друго, освен с хладнокръвна готовност да рискуват и с богатство от идеи. Едва навършил двайсет години, най-големият, Антоан, предприе опасно пътуване през Алпите, за да достави шест хиляди чувала жито на застрашената от глад френска армия, и така положи основите на семейното богатство. Оттогава братята Пари принадлежаха към най-големите доставчици на храни в страната. Министри и генерали знаеха, че винаги могат да разчитат на тях. Междувременно те се бяха утвърдили като могъщи финансисти и имаха здрави връзки с „Версай“.

Преди четири години, когато падна Бурбонският херцог, който ги подкрепяше във всичко, и четиримата изгубиха службите и положението си в Двора, но това се оказа само временно. Враговете им злорадстваха и предричаха, че властта им ще свърши, но не се стигна дотам. Твърде голямо беше влиянието им, твърде здрави бяха връзките им с важни личности в цяла Европа, които им позволяваха за кратко време да получат огромни кредити. Днес четиримата братя бяха по-могъщи от всякога и участваха във всяка голяма парична сделка и във всяко важно търговско предприятие в страната.

— Говори се, впрочем, че херцог д’Амбоаз наистина е банкрутирал — смени темата Льо Блан.

Пари дьо Монмартел кимна.

— Да. Заложил е не само провинциалното си имение, но и парижкия дворец.

В този момент тежката двойна врата на салона се отвори.

— О, не знаех, че имаме гости. Радвам се да видя няколко добри стари познати — прозвуча звънък женски глас и мадам Поасон влезе в салона, следвана от дъщеря си.

Заради начина, по който поздрави мъжете, станали да я посрещнат, и прие поздравите им и галантното целуване на ръка, Жан неволно я оприличи на пъстра пеперуда, прелитаща от цвят на цвят.

Жан остана плахо до вратата. Познаваше двамата братя Пари, някогашни работодатели на баща й, а мосю Пари дьо Монмартел даже й беше кръстник. Другите мъже обаче й бяха непознати. Облечени в копринени ризи с разкошни рюшове, с напудрени перуки и обувки с блестящи сребърни токи, петимата излъчваха нещо сплашващо. Баща й никога не носеше перука. Само по специални поводи отиваше при перукера и се нареждаше на дългата опашка от чакащи мъже, за да му напудрят косата, та да заприлича на желаната от всички изкуствена грива. Веднъж я взе със себе си и тя не спря да кашля заради фините прашинки нишесте, изпълващи работилницата.

Луиз Поасон се приближи до любовника си и Льо Норман дьо Турнем я целуна зарадван.

— Много съм щастлив, че се върнахте толкова бързо.

Мадам Поасон се усмихна и повика дъщеря си.

— Ето я и моята малка Жан.

Льо Норман се наведе към момичето, кимна му благосклонно и помилва бузката му. Жан направи реверанс, опитвайки се да скрие смущението си.

Пари дьо Монмартел се обърна смаяно към слабичкото момиче с красиво лице.

— Това ли е малката Жан? Мили Боже, когато те видях за последен път, беше едва на…

— На шест години, мосю Пари — отвърна бодро тя и не сведе глава пред пронизващия му поглед.

В очите му светна веселие. Малкото момиче явно имаше ум в главата си.

— Кълна се в Бога, малката, станала си истинска красавица! — изгърмя въодушевено Пари Дюверни.

— Наследила е красотата на майка си — подхвърли държавният секретар Льо Блан и се извърна леко към мадам Поасон, която му се усмихна кокетно.

Откъм вратата се чу ликуващ вик и всички се обърнаха стреснато.

— Жан?

На прага застана петгодишно момче със святкащи очи. Въпреки че косите и веждите му бяха по-тъмни, приликата между брата и сестрата си личеше съвсем ясно.

— Абел?

— Жан! Наистина си ти! — извика въодушевено момчето.

Децата се прегърнаха и се засмяха зарадвано. Не се бяха виждали почти две години. Жан засия.

Пари дьо Монмартел си взе нова щипка емфие и измери момичето с внимателен поглед. Само за миг Жан се бе преобразила. Смущението й изчезна, очите й пламтяха, смехът й прозвуча звънко и тя отметна глава назад.

Замислен, без да сваля поглед от Жан, Пари дьо Монмартел смръкна от емфието.

— Надявам се, ще останете за вечеря, господа? — прекъсна мислите му мадам Поасон и погледна очаквателно гостите.

* * *

Жан се взираше с невярващ поглед в дългата маса, отрупана с блестящо сребро и бял порцелан. Намираха се в трапезарията на къщата. Два големи полилея, отрупани със свещи, заливаха просторното помещение с топла златна светлина, а от поднесените ястия се носеха аромати, от които й се завиваше свят. За вечеря имаше печени гълъби, пъстърва в бяло вино, крехко сърнешко филе с меден сос, яйца в телешки бульон и разни видове зеленчуци.

Жан ядеше и поглеждаше крадешком към мъжете. Как само я огледа мосю Пари дьо Монмартел! Сякаш искаше да прочете мислите й.

Брат й Абел седеше срещу нея. Щастлив, че отново са заедно, той я ритна силно под масата и тя едва не падна от стола. Хлапето се засмя тържествуващо и забели очи, когато мъжете заговориха за сделки и до децата стигнаха думи като „заеми“ и „дивиденти“. Жан се усмихна. Поне Абел не се бе променил. Забеляза, че е изпуснала салфетката си, и се наведе да я вдигне.

— Да се върнем за малко към херцог д’Амбоаз — предложи в същия миг Пари дьо Монмартел. — По мое мнение е редно да го отървем от жалкото му положение.

Пари Дюверни, набързо погълнал няколко гълъба, две порции яйца и голямо парче сърнешко филе, го изгледа със съмнение.

— Това би означавало да му заемем повече от двеста хиляди ливри.

Льо Норман дьо Турнем помилва ръката на любовницата си. Мадам Поасон се усмихна.

Жан се изчерви и хвърли бърз поглед към Льо Блан. Докато вдигаше салфетката си от пода, тя видя как кракът на държавния секретар нежно се плъзна по глезена на майка й, а ръката му помилва бедрото й. А тя не само не му се скара за нахалството, ами и отговори на закачките му, като на свой ред плъзна стъпало по крака му и помилва ръката му. Смутена, Жан сведе поглед към чинията си.

Пари дьо Монмартел отпи глътка вино и се обърна към брат си.

— Двеста хиляди ливри са смешна сума, срещу която ще се сдобием с верен човек във „Версай“. Той ще ни дължи услуга, нали разбираш?

— Прав си, естествено — промърмори Пари Дюверни. — Ще отидеш ли утре в Двора?

Пари дьо Монмартел кимна.

— Щом сте били толкова пъти във „Версай“, сигурно сте виждали краля? — попита със святкащи очи Абел.

Пари дьо Монмартел се усмихна.

— Да, моето момче, няколко пъти.

— А той говори ли с вас? — продължи с въпросите Абел.

— О, разменихме само няколко думи — призна придворният банкер. — Обикновено кралят говори с министрите си, а те говорят с мен.

Само няколко думи! Абел изглеждаше много разочарован.

За да помогне на Дьо Монмартел, Льо Блан се обърна към двете деца.

— Само най-високопоставените благородници имат право да служат на краля и да разговарят с него — обясни той с бащински тон. — Когато кралят благоволи да каже няколко думи на гражданин, това е високо, много високо отличие.

Жан се обърна към кръстника си и попита с интерес:

— А вие за какво бяхте отличен, чичо Жан?

Погледите им се срещнаха и Пари дьо Монмартел се засмя развеселено.

— Да го кажем така — Короната се нуждаеше от пари и аз ги дадох.

Жан се готвеше да зададе нов въпрос, но мадам Поасон се намеси със строг тон:

— Престанете, деца, не е прилично да се месите в разговора на възрастните!

Пари дьо Монмартел отново огледа замислено момичето, после дискретно се обърна към Льо Норман дьо Турнем.

— Казвам ви, у малката има нещо. — Тихият му глас изразяваше дълбока убеденост. — Ще стане красавица, но не е само това. Тя е интелигентна. Трябва да я държим под око. Надявам се, разбирате какво имам предвид.

Двамата мъже си кимнаха многозначително.