Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Favoritin des Königs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
ani_petrova (2023)

Издание:

Автор: Клаудия Циглер

Заглавие: Мадам Дьо Помпадур

Преводач: Ваня Пенева

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: немска

Излязла от печат: 29.10.2013

ISBN: 978-954-357-244-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9850

История

  1. — Добавяне

4

В началото на декември зимата връхлетя Париж с невиждана сила. Преди няколко дни температурите паднаха под нулата. Езерата, потоците и каналите замръзнаха, по Сена се носеха късове лед, ситен сняг покриваше улиците и покривите. Париж предлагаше приказна гледка, но хората страдаха от студа и не обръщаха внимание на тази необичайна красота. Имаше недостиг на дърва за огрев и на храна. Говореше се, че в бедняшките квартали „Сен Антоан“ и „Сен Марсел“ десетки са измръзнали.

Жан трепереше при мисълта за нещастниците, лишени дори от покрив над главата си, и с благодарност поглеждаше към буйния огън в камината, който я топлеше, въпреки че беше само по долна риза и корсет. Въздъхна и се обърна отново към огледалото. Нави дългата си коса на кок, закрепи го на тила и с умели движения издърпа няколко кичура отстрани, за да падат на меки вълни покрай бузите й. Завърши прическата с бяла панделка и бяло изкуствено цвете и посегна към светлата рокля, просната върху леглото. Меката материя се плъзна над фустата с приятно шумолене. Жан се закопча и приглади полите си.

Роклята беше деколтирана, но не дълбоко, защото й предстоеше само посещение в салона на мадам Дьо Тенсен. Въпреки това гърдите й, повдигнати от корсета, бяха доста открити. Кройката подчертаваше талията й — благодарение на седемте години страдания в металния корсет бе станала извънредно стройна и грациозна. Полата падаше на тежки дипли до пода.

Жан се огледа изпитателно. След около година щеше да навърши шестнайсет. Искаше й се да има малко по-пищни форми, ала като цяло беше доволна от вида си.

Обзета от възбуда, повдигна поли и се завъртя, тананикайки си. Засмя се и падна в близкото кресло. Напудри леко бузите и нослето и се взря замислено в сивите си очи, обрамчени от дълги тъмни мигли. Мислеше за книгата, която мосю Дьо Кребийон й донесе преди няколко дни. „Манон Леско“ — един забранен роман, но мосю Дьо Кребийон твърдеше, че доброто образование изисква човек да прочете с особено внимание именно забранените от цензурата произведения.

— Но така ще наруша закона! — възрази му наивно тя, когато за първи път получи такава книга и изпита приятно вълнение.

Беше чувала, че за подобно четиво изпращат хора в Бастилията.

— Е, когато заглавието на книгата и името на автора не показват, че книгата е забранена, не е нарушение на закона — отвърна старият й учител с дяволито смигване.

Жан знаеше, че повечето забранени книги се печатат в чужбина под чуждо име и с друго заглавие, връщат се във Франция и се радват на голям успех.

Тя остави пудрата и отново се замисли за любовта на главния герой Дьо Грийо. Наистина ли има хора, обзети от такава луда страст?

Тя поне не познаваше това чувство. Доста млади господа я ухажваха и я обсипваха с комплименти, но никой не вълнуваше сърцето й. Това беше просто игра. Ухажването ласкаеше суетността й и я забавляваше, ала тя не го приемаше сериозно. Определено не беше страст. Силно чукане по вратата я изтръгна от мечтанието. Появи се прислужница.

— Мадмоазел, майка ви чака долу.

* * *

Каретата напредваше бавно по заледените улици. Въпреки вълнената си наметка Жан мръзнеше и прие с благодарност одеялото, метнато от майка й върху коленете им.

Луиз Поасон се усмихна бегло. Под силно напудреното лице ясно се очертаваха дълбоки бръчки. Както обикновено беше сложила силен парфюм и носеше дълбоко деколтирана рокля. Все още беше красива, но изглеждаше уморена. Личеше си, че последните години не са минали незабелязано покрай нея. Макар да покриваше лицето си с дебел пласт Blanc d’Etain — паста за избелване на кожата — и да добавяше изобилно светла пудра, тъмните сенки под очите си оставаха.

Днес Луиз изглеждаше някак отнесена. Мислите й бяха объркани. Все още не можеше да повярва в новината, дошла преди два дни. Съпругът й Франсоа Поасон щеше да се завърне! След няколкогодишни усилия успяха да съберат достатъчно доказателства, да подкупят необходимите хора и да унищожат неблагоприятните улики. С помощта на братята Пари и любовника си Льо Норман дьо Турнем Луиз Поасон задвижи всички лостове и постигна целта си — позволиха на съпруга й да се завърне във Франция. Засега срещу гаранция от четиристотин хиляди ливри, защото предстоеше съдът да заведе ново дело, за да докаже невинността му, но Луиз имаше уверенията на длъжностните лица, че това ще бъде чиста формалност.

Тя седеше тихо и се взираше замислено в ръкавиците си. Какъв ли беше сега Франсоа? Да, радваше се на завръщането му. Сигурно не му е било лесно в Германия. Тя обаче поведе битката за помилването му не защото все още беше влюбена в него. Никога не си бе позволявала подобни сантименталности, открай време ги смяташе за детинщини. Към съпруга си изпитваше искрена привързаност и нищо повече. Той беше бащата на децата й — доколкото можеше да бъде сигурна, като се имаше предвид какви бурни времена преживя тогава, — и петното от бягството и осъждането му тегнеше колкото върху нея, толкова и върху Жан и Абел. Дано с помилването му всичко се оправи, помоли се мислено тя.

Мадам Поасон приглади полата си с леко трепереща ръка. Въпреки нежеланието й да го признае, най-добрите години вече се намираха зад гърба й. Мисълта, че остарява, будеше в сърцето й страх. Льо Норман дьо Турнем беше много привързан към нея, но след няколко години сигурно щеше да я остави, Франсоа Поасон обаче продължаваше да е неин съпруг. Подсигуряване за старостта, от което тя не възнамеряваше да се откаже.

Мадам Поасон въздъхна дълбоко. Щеше да й бъде трудно да обедини всичките си проблеми в едно цяло, но беше длъжна да се справи. Потисна надигащата се нервност и си заповяда да не мисли повече по въпроса. Въпреки че бе получила малко наследство, тя живееше с децата си в една от градските къщи на любовника си. Льо Норман плащаше разходите й, финансираше обучението на Жан и Абел. Нямаше как и мъжът й да се присъедини към тях. Като се върне, ще го настани в друга къща и ще водят две домакинства. Това беше единствената възможност.

Осенилата я мисъл я ободри и тя изправи гръб. Решителността й се възвърна.

Мадам Поасон се обърна към Жан и лицето й омекна. Създала съм прекрасна дъщеря, каза си тя с майчинска гордост. Момичето представляваше още една осигуровка за бъдещето — много повече от съпруга и любовника й. Започна да си представя бъдещето на Жан и напрежението й бързо се разсея.

* * *

Оживени гласове изпълваха салона на мадам Дьо Тенсен. Въпреки лошото време гостите бяха многобройни. Дами и господа седяха плътно един до друг по дивани и елегантни столове и разговаряха. Буйният огън в камината разпръскваше приятна топлина в огромното помещение, украсено с десетки картини и огледала.

Още в преддверието Жан остави майка си в компанията на познат господин и влезе в салона. Вечерите у мадам Дьо Тенсен бяха любимото й развлечение. Обикновено тук се събираха около осемдесет души от доброто парижко общество. Влиятелни граждани със значително богатство, държавни секретари, финансисти, хора на изкуството, философи, гости от чужбина, духовници и дори няколко благородници от Двора посещаваха редовно салона на маркизата, защото ценяха изисканите разговори и дебатите по интересни теми без оглед на различния си произход.

— В моя салон само духът и философията определят ранга и значението на човека — обясняваше с гордост мадам Дьо Тенсен.

Днес беше сряда — вечерта на писателите и философите. И те бяха многобройни. Жан забеляза първо стария Фонтенел, после Вовенарг, Хелвеций, маркиз Дьо Монтескьо и Волтер.

Усети, че някой я наблюдава, и се извърна леко. В другия край на помещението стоеше мъж с представителна външност. Перуката и богато извезаният със сребро жакет показваха принадлежността му към кралския двор. Облегнат небрежно на рамката на вратата, той оглеждаше Жан със спокойно безсрамие. Като забеляза погледа й, направи подигравателен поклон.

Какво невъзпитание! Жан кимна хладно и му обърна гръб. Домакинята, мадам Дьо Тенсен, внушителна дама с посивяла коса, се приближи към нея.

— Мадмоазел Поасон, радвам се, че сте тук! — извика тя и целуна Жан по двете бузи. Независимо от пълната си фигура тя се движеше елегантно. Бялото дантелено боне около пълното й лице само подчертаваше още повече кръглата му форма. Ала малките очи гледаха будно и интелигентно.

— О, майка ви също е тук, това е чудесно — отбеляза мадам Дьо Тенсен, но хладният тон и сянката, преминала по лицето й, не убягнаха от вниманието на Жан. Тя проследи погледа на домакинята и видя мадам Поасон да се смее доста високо на анекдота, разказван от някакъв господин.

— Много сме ви благодарни, че ни позволявате да се наслаждаваме на вечерите ви, мадам — отвърна Жан и учтиво приведе глава.

Домакинята я огледа с искрена благосклонност.

— Не се подценявайте, скъпа моя! Вашата красота и младост, съчетани с бистър ум, украсяват вечерите ми по най-добрия начин. Това означава, че ласкаете суетността ми на домакиня — обясни сухо тя, извади от ръкава си огромно ветрило и го разтвори.

Жан остана много впечатлена от грацията на този жест. Ръцете на маркизата, необичайно деликатни и крехки за пълното й тяло, загатваха за някогашната й хубост. Хората си шепнеха, че на млади години била невероятно красива. Днес обаче беше известна главно с духовитостта и острия си ум.

Жан си спомни разказите на мосю Льо Норман за перипетиите в живота на маркизата и се усмихна. Като младо момиче избягала от манастира. Имала многобройни любовници и афери, между другото с Орлеанския херцог и с известния шотландски банкер Джон Лоу, забърквала се в скандали. Най-пикантният бил самоубийството на любовника й Френе — преди десетина години посегнал на живота си в нейния дом. След този случай маркизата дори била изпратена в затвора, макар и само за кратко.

Днес възрастта й налагаше някои ограничения и тя се бе посветила на своя салон. Освен това подкрепяше кариерата на брат си, абат Дьо Тенсен, известен с честолюбието и амбициите си.

— Мадам ми оказва твърде голяма чест — отвърна Жан, поруменяла от комплимента.

— О, не — възрази маркизата. — Но помнете, че красотата е преходна. Знаете ли какво казва приятелят ми Волтер за мен и за другите дами със салони като моя?

Закри лице с ветрилото и се наведе към ухото на Жан, като умело изимитира дълбокия мелодичен глас на поета:

— Салони имат само дамите, чиято красота е започнала да избледнява, но духът им продължава да блести като утринна зора. — Изкиска се и потупа Жан по рамото. — Радвайте се, че все още притежавате и двете, мадмоазел.

Жан я проследи с усмивка и се обърна към мадам Дьо Сесак, една от малкото аристократки, с която семейство Поасон се познаваше чрез братя Пари и която се отличаваше с дружелюбното си държание.

— О, скъпа, чудесно е, че ви виждам! Тъкмо идвам от операта. В никакъв случай не бива да пропускате новото произведение на Рамо — в гласа на мадам дьо Сесак звучеше въодушевление.

— Бил много талантлив — отбеляза Жан.

Мадам Дьо Сесак кимна.

— Той е гений! За съжаление нашите парижани са твърде консервативни и не го признават.

Млад мъж със син жакет и грижливо напудрени коси — мосю Лавиер — прекъсна разговора им.

— О, мадмоазел Поасон! — възкликна той и притисна ръка към гърдите си. — Всеки ден ставате по-красива.

Жан развеселено поклати глава, а мадам дьо Сесак се усмихна многозначително, намигна й и се отдалечи.

— А вие, мосю Лавиер, сте голям досадник — отговори весело младата дама.

— Простете, мадмоазел Поасон, но съм длъжен да подкрепя оценката на младия господин — намеси се в разговора художникът Буше, застанал наблизо, и се поклони галантно. — Непременно трябва да ми разрешите да ви направя портрет!

Зарадвана, Жан се засмя и се запъти към ъгъла, където Волтер тъкмо бе повел оживена дискусия с млад абат и с учен естественик.

— Не! Цивилизацията означава прогрес! Само рационализмът и логичното мислене ще ни освободят от мрачното суеверие на миналите столетия — заяви решително естественикът.

Абатът възмутено поклати глава и понечи да каже нещо, но Волтер го изпревари:

— Съгласен съм с вас, приятелю. Да вземем например законите на физиката, открити от Нютон. В миналото много от природните явления се възприемаха като знаци от небето или се обясняваха с разни суеверия. Днес обаче знаем, че за тези феномени има съвсем логично обяснение — законите на механиката.

Той огледа присъстващите, забеляза Жан и се поклони елегантно. Двамата се бяха запознали през есента на частно представление и той веднага я попита дали не иска да играе в пиесата му „Заир“. Оттогава ги свързваше нещо като приятелство.

— Мадмоазел Поасон, колко е хубаво, че ни оказвате чест с присъствието си тази вечер.

Абатът изобщо не обърна внимание на Жан. Беше изцяло съсредоточен върху поета. Вълнението му нарастваше.

— Вашите приказки са най-страшната ерес, мосю Волтер! Единствен Господ е създал хората и природата. Наистина ли твърдите, че бихме могли да обясним Божиите чудеса с някакви си физически закони?

По лицето на Волтер се плъзна усмивка. Обичаше словесните сблъсъци.

— Вижте, абате… — млъкна многозначително и се обърна към Жан: — Хайде да помолим мадмоазел Поасон да сподели мнението си по въпроса.

Жан усети как всички погледи се устремяват към нея и се изчерви. Спомни си как се вълнуваше преди година, когато за първи път я помолиха да изкаже мнението си. Междувременно бе започнала да се наслаждава на философските дебати. Усмихна се очарователно и отговори:

— Аз мисля, господа, че Бог не би ни дал ум и разум, ако не искаше да обясним света. — Направи кратка пауза и скромно заключи: — Доколкото мога да преценя, да разбираме света още не означава да знаем как е създаден.

Волтер и естественикът й кимнаха въодушевено.

— Браво, мадмоазел, репликата ви блести с остроумието си! — Поетът с уважение склони глава.

Даже абатът се усмихна, но после отново се обърна към двамата си събеседници:

— Въпреки това! Вашите твърдения и законите на мосю Нютон си остават ерес!

* * *

Льо Норман дьо Турнем и Луиз Поасон, дочули разговора, се присъединиха към Жан.

— Съгласен съм с мосю Волтер — отговорът ти беше изключително умен — похвали я мосю Льо Норман дьо Турнем с бащинска гордост.

Жан забеляза, че мадам дьо Тенсен разговаря до вратата с мъжа, който преди малко я бе огледал безсрамно.

— Познавате ли онзи господин там, чичо? — обърна се тихичко тя към пастрока си. Льо Норман дьо Турнем проследи погледа й.

— О, но това е херцог Дьо Ришельо[1] да не би да е показал интерес към теб? — Без да се притеснява от очевидното вълнение на Жан, той поклати глава. — В никакъв случай не се съгласявай. Той е извънредно влиятелен придворен и е много важен за нас, но е известен със завоеванията си и рядко остава с една и съща любовница повече от няколко дни. Единственото, което ще постигнеш, ако завържеш връзка с него, е да загубиш доброто си име.

— Просто исках да разбера кой е — отвърна сковано Жан.

Льо Норман й кимна кратко и повика млад мъж.

— Позволи ми да ти представя племенника си Шарл, Жан. В момента ми помага да си върша работата.

Шарл, който въпреки младостта си бе започнал да пуска корем, направи тромав поклон.

— Много се радвам — промълви той, но в гласа му нямаше и капчица въодушевление.

— Удоволствието е изцяло мое. — Жан се усмихна очарователно. — Мисля, че сме се виждали като деца. Сега живеете в Париж, така ли?

— Да.

— Харесва ли ви тук? — попита с усмивка тя.

— Да — отвърна равнодушно той.

Жан го погледна въпросително, но младият мъж очевидно не беше готов да разговаря. През цялото време зяпаше върховете на обувките си. Невероятно, че беше племенник на Льо Норман, майстора на словесните престрелки.

В този момент се намеси мадам Дьо Тенсен и спаси положението. Жан чу домакинята да я вика и се обърна.

— Ето къде сте била, мадмоазел Поасон! — Домакинята сияеше. — Ще ни окажете ли честта да ни изпеете нещо? Всички са възхитени от гласа ви. По думите на мосю Желиот вие сте магьосница.

— О, мосю Желиот е много добър. Боя се, че ще ви разочаровам — отвърна с поаленяло лице Жан.

— Не позволявам откази — заяви строго домакинята и я поведе към музикалния салон.

Десетина свещи осветяваха само средата на помещението, където се намираше чембало. Слушателите седяха в полумрак.

Предишният изпълнител тъкмо бе завършил номера си.

— Ако желаете, ще ви акомпанирам — обърна се той плахо към Жан.

— Прекрасно, мосю Мило! — изръкопляска мадам Дьо Тенсен.

— Знаете ли „L’orgueil de rose“[2]? — попита Жан.

Мило кимна. Жан го дари с усмивка и застана до чембалото. Тихите разговори престанаха.

Музикантът засвири и Жан запя. Стоеше по средата на помещението в грациозна поза, без да се притеснява ни най-малко. Светлината на свещите се отразяваше в роклята й, косата й блестеше. Присъстващите в салона слушаха като хипнотизирани. Никой не остана равнодушен към омаята на гласа й.

Облегнат на стената, мосю Лавиер бе втренчил пламтящ поглед в певицата. Изпълнението беше прекрасно и слушателите го аплодираха бурно. Една възрастна дама се просълзи.

Мосю Льо Норман дьо Турнем и мосю Пари дьо Монмартел размениха кратък поглед. Питомката им се развиваше превъзходно.

Жан се поклони няколко пъти. Лицето й пламтеше от вълнение. Излезе в коридора и чу зад себе си стъпки.

— Простете, мадмоазел!

Тя се обърна и се озова лице в лице с херцог Дьо Ришельо и предизвикателната му усмивка. Коридорът беше празен и Жан изпита лек страх. Лицето на мъжа без съмнение изглеждаше красиво и правеше силно впечатление, независимо че беше доста по-възрастен от нея.

— Имате прекрасен глас — заговори провлечено той. — За съжаление нямах удоволствието да ви бъда представен, затова позволете да се представя сам. Луи Франсоа Арман дьо Винеро дю Плеси, херцог Дьо Ришельо.

Херцогът се усмихна с осъзнато чувство за превъзходство и направи нещо като поклон. Погледът му се устреми към деколтето й.

— Мадмоазел Поасон — представи се смутено тя и се поклони с подобаващото уважение към титлите му.

— Още сте мадмоазел? Нямате съпруг?

Разочарованието му я изненада.

— Пардон, мосю?

— При вашата красота… Имате, предполагам, поне любовник?

Бузите й пламнаха.

— Какво имате предвид?

Той се изсмя подигравателно.

— О, значи нямате и любовник? Простете ми откровеността, мадмоазел — вие сте извънредно привлекателна, но аз предпочитам жени с опит. Оставям на глупавите съпрузи да се занимават с девственици.

Жан се смути силно. Никой досега не се бе осмелявал да й говори по този начин. Понечи да се врътне и да избяга, но херцогът посегна и я хвана за ръката.

— Не се разочаровайте. — Той се засмя тихо и нежно помилва бузата й с един пръст. — Щом ви омъжат за някой глупак, ще си спомня за вас.

Тя кипна от гняв. За момент се изкуши да го зашлеви, ала навреме си спомни какво й каза Льо Норман за важните делови връзки с Ришельо.

— Е, в такъв случай ми остава само да се надявам никога да не си намеря съпруг — процеди през зъби тя, събра сили и малкото останало й достойнство и се отдръпна от него.

Гръмкият смях на Ришельо отекна във високия таван. Засрамена до дън душа, Жан се втурна към близката врата и излезе на балкона. Ала дори леденият въздух не беше в състояние да охлади бурята в сърцето й. Гневеше се не толкова на думите на херцога, колкото на пренебрежението, което излъчваше с цялото си поведение. Обидата беше много болезнена.

Едва когато зъбите й затракаха от студ, тя се обърна с намерение да влезе отново в салона, но в същия миг видя мадам Дьо Тенсен и мадам Жофрен да се приближава по коридора и светкавично се скри зад една колона. В момента нямаше никакво желание да бъбри с дамите.

— Малката Поасон е наистина възхитителна. Има чудесен глас — изкоментира мадам Жофрен, съпруга на богатия управител на кралската манифактура за огледално стъкло, която също поддържаше салон, макар и по-малък.

Мадам Дьо Тенсен кимна.

— Мосю Желиот не преувеличава. Наистина пее отлично.

Двете дами спряха пред балконската врата.

— Не е само гласът, а цялостният начин, по който поднася изпълнението си. Заслужи си овациите. — Мадам Жофрен съжалително поклати глава. — В моя малък салон няма място за подобни изпълнения. Простете ми забележката, мадам Дьо Тенсен, но моите посетители са консервативни. Немислимо е да я приема. Не и с такава майка. Да не говорим за историята с бащата — добави тя с тон, издаващ колко е шокирана. — Разправят, че щели да го обесят.

Двете жени продължиха към края на коридора. Мадам Дьо Тенсен отново кимна, този път с разбиране.

— Знам какво изпитвате, скъпа моя. Между нас да си остане — ако връзките ми с братя Пари не изискваха да проявя снизходителност, аз също щях да се замисля дали да я каня на вечерите си.

Двата женски гласа заглъхнаха, но Жан остана още дълго зад колоната. Не беше в състояние да се помръдне.

Бележки

[1] Луи Франсоа Арман дьо Винеро дю Плеси (1696–1788), херцог Дьо Ришельо, племенник на кардинал Ришельо. — Бел.ред.

[2] „Високомерието на розата“ (фр.) — Бел.прев.