Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (22)

21

Парижани ликуваха. Всички знаеха, че войната, възпламенила цяла Европа, все още не е приключила, ала редицата славни победи на френската армия, предвождана от краля, вдъхваха надежда, че вече няма съмнение какъв ще бъде крайният изход. Знамена, флагове и пъстри плакати красяха улиците. От градската порта „Сен Мартен“, където късно следобед кралят коленичи пред губернатора и делегация от представители на града и прие ключовете на Париж, чак до „Тюйлери“ по фасадите висяха килими, а пред къщите светеха безброй фенери и факли. Хората се блъскаха и напираха да видят своя крал, който бавно напредваше към двореца.

— Vive le roi! Да живее кралят!

— Луи!

— Vive le bien-aime! Да живее многообичаният!

Пред кралското шествие се изсипваше дъжд от цветя. Виковете и фанфарите на херолдите се смесваха с хвалебствени песни. Облечен в парадна униформа с пищна златна украса, прехвърлил върху дясното си рамо обточената с кожи кралска наметка, Луи излъчваше непобедима сила и воля. Народът бурно изразяваше възхищението си.

Кралят се усмихваше дружелюбно и кимаше наляво и надясно към множеството. Рядко се бе чувствал така свързан със своя народ както през този ден. Възторгът и въодушевлението на обикновените хора го опияняваха. Цял Париж беше опиянен. Хората разкъсваха бариерите и гвардейците, придружаващи кортежа, едва удържаха огромната тълпа. Всеки искаше поне да хвърли поглед към своя многообичан владетел.

Минаха почти два часа, докато шествието стигна до „Тюйлери“.

На парадното стълбище бяха застанали кралицата, принцесите и дофината, заобиколени от придворните си дами, зад тях — море от пажове и лакеи. Завърналият се победител трябваше да бъде посрещнат с всички почести.

Под ликуващите викове на придворните Луи и дофинът слязоха от конете и изкачиха стълбите. В продължение на кратък миг, останал незабелязан за повечето присъстващи, погледът на краля се залута към прозорците на двореца, но Луи бързо се овладя и пристъпи към съпругата си.

За да почете завръщането му, тя беше празнично облечена и дори гримирана, ала въпреки напудреното лице и накитите в косата излъчваше строга добродетел. Луи се опита да си спомни дали и преди е изглеждала така. Не, през първите години от брака им Мария Лешчинска се държеше естествено и беше много свежа. Той я намираше привлекателна, макар и лишена от всякаква чувственост. Доскоро разликата във възрастта им не се долавяше толкова силно, но днес кралицата изглеждаше почти стара жена. Той я уважаваше и почиташе като майка на децата му и кралица на Франция, но страстта му към нея отдавна бе угаснала.

Луи направи кратък поклон и целуна ръката на своята кралица. Мария Лешчинска го дари с топла усмивка.

— Благодаря на Бога, че чу молитвите ми и ви върна във Франция и при нас здрав и победител.

Луи се поклони отново, подаде й ръка и я въведе в двореца под ликуващите възгласи на многохилядното множество.

* * *

Беше почти полунощ. Бързи стъпки отекваха в дългия коридор на страничното крило. Задрямалите лакеи скочиха стреснато и пропуснаха едрата фигура да завие зад ъгъла. Преди да са видели лицето и да са коленичили, кралят вече бе минал покрай тях и бързаше нататък.

Луи спря пред двойната врата в края на коридора. Стражите му отвориха тържествено и той влезе с бързи стъпки в преддверието. Две камериерки се снишиха в дълбок поклон и го изчакаха да влезе в покоите на господарката им. Жан, седнала пред тоалетката, се обърна стреснато с пухче за пудра в ръка.

Луи застана в средата на стаята и я загледа безмълвно. Бялата й кожа блестеше през украсеното с дантели неглиже. Очите й сияеха от радост.

— Сир!

— Мадам.

Кралят склони глава. Усмивка огря лицето му. Жан скочи и се хвърли в обятията му.

* * *

Луната пръскаше светло сияние върху голите им тела. Изтощени от дългата любовна игра, двамата лежаха един до друг нежно прегърнати. Луи плъзгаше пръсти по тънката й талия.

— Избрахте за мен прекрасно име и титла — промълви тихо Жан.

— Маркиза Дьо Помпадур… Да, името ви подхожда. Имам усещането, че винаги сте го носили. — Кралят се наведе към нея и я целуна. — Назначил съм представянето ви в Двора за следващата седмица. Датата е 14 септември.

* * *

Седнал зад писалищната си маса с модно извити позлатени крака, граф Дьо Морпа усети болезнено пробождане в стомаха. Марвил бе дошъл да му докладва в Парижката палата на улица „Дьо Гранел“.

До днес министърът вярваше, че връзката между краля и мадам Д’Етиол е приключена. Каква заблуда! През май, когато Луи замина за Фландрия, главният полицейски лейтенант го увери, че дамата е отпратена обратно в имението си. Може би още тогава трябваше да се сети какво се готви независимо какво си шушукаха в Двора: според едни била заминала за Нормандия, според други била затворена в манастир. Той не видя причина да се усъмни в твърдението, че кралят е сложил край на поредното малко приключение, а сега беше принуден да признае огромната си грешка.

Лицето на министъра се затвори. Остави настрана восъка, с който се готвеше да запечата току-що написаното писмо, и повтори въпроса си, за да се увери, че е чул правилно:

— Каква е станала?

Марвил нервно закърши ръце. Опасяваше се днешният доклад да не му струва поста на главен полицейски лейтенант в столицата.

— Негово Величество я е направил маркиза.

— Маркиза? — повтори глухо графът. Лицето му придоби пепелносив оттенък.

Марвил кимна със сведена глава.

— Маркиза Дьо Помпадур. Това е титлата й.

За момент Дьо Морпа онемя. Към бодежа в стомаха се прибави горчив вкус в устата. Взря се неразбиращо в портрета на дядо си Луи Фелипо дьо Поншартрен, също кралски министър, отличен за вярната си служба с графство и свързаната с него титла граф.

След секунди Морпа се овладя. Воднистосините му очи се стесниха до тъмни цепки. Погледът му стана унищожителен.

— Бъдете така добър да ми обясните, мосю Дьо Марвил. Първо ми докладвате, че мадам Д’Етиол е отпратена от краля и е заминала за Нормандия. После идвате и ми съобщавате, че се е оттеглила в имението „Етиол“ и е дълбоко нещастна, дори смята да прекара остатъка от живота си в манастир. А днес ми заявявате, че нищо от това не е вярно. Точно обратното: Негово Величество все още има връзка с нея и на всичкото отгоре й е дал титлата маркиза. Как да разбирам това?

Студеният глас на министъра вледени кръвта на полицейския лейтенант. Уплашен до смърт, той избърза и изигра последния си наличен коз.

— Много съжалявам, графе, но имаме причини да предполагаме, че нашите агенти съзнателно са ни снабдявали с грешна информация.

Министърът презрително изкриви уста.

— Ако смятате да си спасите главата с подобни жалки обяснения, много се лъжете.

Марвил въздъхна тежко.

— Говоря ви, графе! Имаме доказателства, че братята Пари са подкупили агентите!

— И защо са го направили според вас?

— За да не може никой да повлияе на краля, преди… — полицейският лейтенант млъкна смутено. Предстоеше да каже на своя началник нещо чудовищно. Все пак изправи решително глава и съобщи: — През последните седмици мадам Д’Етиол е била обучена във всички тънкости на дворцовия етикет, за да бъде представена в Двора. По желание на краля.

Морпа мълчеше. Мина цяла вечност, преди да отвори уста.

— Сигурен ли сте? Абсолютно сигурен?

Марвил кимна.

* * *

Жан влезе в кабинета на Пари дьо Монмартел и кралският банкер се поклони церемониално.

— Добър ден, маркизо.

Жан все още не беше свикнала да я наричат така, но Пари дьо Монмартел беше човек с принципи. Откакто кралят я направи аристократка, той й оказваше уважението, подобаващо на титлата й, и й говореше официално.

Докато наблюдаваше своята кръщелница, Пари дьо Монмартел изпитваше искрено възхищение. С каква грация прихвана светлосинята си рокля и седна на крайчеца на стола, с какъв жест остави коприненото ветрило върху масичката пред себе си. През седмиците, докато абат Дьо Берни я обучаваше на дворцовия етикет, банкерът редовно я посещаваше в „Етиол“. Двамата се разхождаха в парка или вечеряха заедно и той се опитваше да й опише какви хора я очакват във „Версай“. Още първия ден я предупреди да се пази от придворните и от духовниците.

— Моля, не правете грешката да вярвате на усмивките и любезностите. Хората във „Версай“ имат само една цел — да завоюват благоволението на краля и чрез него да се сдобият с власт и влияние.

Жан остана изумена от изобилната информация, от подробностите за хора, които кръстникът й дори не познаваше лично. За първи път й стана ясно, че могъществото на братята Пари не се дължи единствено на неизчерпаемите им финансови средства.

— Радвам се, че намерихте време да се отбиете за малко при мен — заговори той.

— Благосклонността на краля не е в състояние да ме накара да забравя близките на сърцето си хора. Без вас със сигурност нямаше да съм там, където съм днес. Затова съм ви вечно благодарна.

Жан говореше с искрена топлота. Отдавна беше простила на братята Пари и на Льо Норман дьо Турнем пресметливостта, с която бяха направлявали живота й.

Придворният банкер се усмихна.

— Още когато бяхте малко дете, разбрах, че потенциалът ви многократно надвишава възможностите, предоставени ви от родителския дом. Оказах се прав. Утре ще бъдете представена на Двора във „Версай“.

В гласа му звучеше бащинска гордост и Жан се трогна. Той стана и извади от лакираното чекмедже на писалището си продълговата кутийка. Когато отново се обърна към нея, държеше в ръка златен медальон.

— Погледнете това, скъпа. Преди много години го получих като подарък от майка си. Тя ми каза винаги когато го гледам, да си повтарям, че мога да постигна всичко в живота си, стига да го искам… Е, мама се оказа права. — Той впи поглед в лицето на младата жена. — Искам да ви подаря този медальон и да ви помоля, като го погледнете, неизменно да си спомняте тези думи.

Жан усети как очите й се напълниха със сълзи. Пари дьо Монмартел застана зад нея, сложи медальона на шията й и щракна закопчалката. После отново седна. Никой от двамата не знаеше какво да каже.

— Утре ще ви представят в Двора — подхвана най-сетне кралският банкер с леко треперещ глас. — Ще станете официално maitresse en titre на един от най-могъщите монарси в света. Стотици хора ще ви наблюдават постоянно. Ще бъдете заобиколена от завистници, недоброжелатели и интриганти. Любовта на краля ще ви пази, но другите ще ви мразят точно заради нея. Ако устоите на интригите и омразата, ще запазите за дълго почетната титла, с която ви удостоиха. Това зависи само от вас.

Пари дьо Монмартел говореше бавно, подчертавайки всяка дума.

— Затова ви моля никога, никога да не забравяте какво представлява висшата аристокрация във „Версай“. Тези хора се гордеят със своята благородна кръв и са вманиачени в своята чест. За тях това е много по-важно от живота.