Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (49)

48

Граф Дьо Морпа се постара да покаже на краля, че е достоен да изпълнява длъжността си и Париж е изцяло под негов контрол. Полицията арестува десетки улични певци, продавачи по пазарите и студенти, хванати да пеят песни и да рецитират стихове. Истинските автори и подбудителите на клеветническите памфлети обаче останаха неизвестни.

След като седмици наред беше премълчавал пред краля враждебността на парижани, сега Морпа правеше точно обратното и това явно му доставяше удоволствие. Всеки ден показваше на краля нови стихове и текстове на песни, злобно подиграващи метресата му.

Жан кипеше от гняв, защото й беше ясно какво цели Морпа с това поведение. Двамата с министъра вече не се стараеха да прикриват взаимната си враждебност. Вече целият Двор знаеше, че се мразят. Само Луи пренебрегваше напрежението между нея и графа. Това беше в характера му и Жан съзнаваше, че той няма да предприеме нищо срещу своя министър, защото въпреки всичко продължава да цени работата му. Следователно налагаше се бързо да намери доказателства за вината на Морпа.

Постепенно арестите и строгостта на полицията започнаха да дават резултат. Парижани вече не получаваха нови памфлети, нямаше кой да изпълнява нови песни срещу маркизата. През октомври 1748 г. започна Мирният конгрес в Аахен и хората в страната се изпълниха с надежди за бъдещето. Макар и бавно, настроението в Париж се подобряваше.

Луи остана твърд в решението си да подпише мирния договор като крал и да върне завзетите територии. Европейските страни изявиха готовност да признаят претенциите на Мария Терезия към трона и да приемат съпруга й Франсоа дьо Лорен като император. При установяването на новите граници се взе решение страните да се завърнат към статуквото — с изключение на Силезия. Франция се задължи да признае протестантското наследство на Англия. Възражения възникнаха единствено срещу искането на англичаните от Франция да бъде изгонен Бони принц Чарли, наследник на Стюартите, който след поражението от Къмбърленд бе потърсил убежище в страната.

Макар и неохотно, кралят се съгласи и с тази последна точка, защото интересите на Франция изискваха мир с Англия. Продължаващите конфликти и морски битки затрудняваха търговията, а френската военна флота беше твърде слаба, за да се изправи срещу англичаните.

— Знам, не е особено почтено да гоним принца от страната — призна Луи пред Жан, — но трябва да призная, че и аз не бих търпял британците да дадат убежище на френски принц с претенции към моя трон.

— О, принцът положително ще намери убежище в друга страна — отговори ведро Жан.

Тя познаваше Бони принц Чарли — двамата се бяха срещали няколко пъти в Двора. Той очевидно не беше особено огорчен от бягството и емиграцията си. Само месеци след като стотици, дори хиляди смели шотландци загинаха за него в сражението при Кулодън или паднаха в английски плен, той мислеше единствено за забавленията си в Париж.

— Май не го цените особено — отбеляза с усмивка Луи.

— Не твърдя това, защото не се познавам отблизо с него, но ако трябва да съм честна, принцът ми изглежда доста… лекомислен.

Луи се засмя, но бързо стана отново сериозен.

— Е, въпреки това е принц, а Стюартите винаги са имали близки връзки с Франция. В момента обаче мирът с Англия е много по-важен за страната ни.

Държавният съвет и Дворът приеха по различен начин резултатите от мирните преговори. Маркиз Дьо Пюизиол и Машо д’Арнувил одобриха споразумението, ала военните и министърът на войната останаха ужасени. По тази точка маршал Дьо Сакс, граф Д’Аржансон и принц Дьо Конти по изключение се оказаха на едно мнение. И тримата приеха трудно, че се налага да върнат на неприятеля завзетите с толкова усилия градове. Ала никой не посмя да изкаже мнението си пред краля.

Само един човек в Двора не запази гледната си точка в тайна — херцог Дьо Ришельо. През декември той се върна от експедиция в Генуа и оттогава се държеше като войнолюбив пълководец.

— Наистина ли ще се откажете от всички територии, завладени от френската армия, сир? — попита той само няколко дни след завръщането си.

След лова двамата с краля похапваха в един от павилионите в парка.

Луи кимна и отпи глътка вино.

— Да. Искам траен мир за Франция.

Граф Дьо Морпа, също заел място на масата, се обърна към Ришельо с видимо пренебрежение:

— Дори да си оставим само едно парченце земя в Нидерландия, ще имаме постоянен конфликт с Англия.

Ришельо го изгледа презрително, но се въздържа от коментар.

Жан наблюдаваше двамата мъже с нарастващ интерес. Не че се радваше особено на завръщането на Ришельо, но предпочиташе откритата арогантност и дързостите на херцога пред потайното коварство на графа. Засега Морпа проявяваше голяма сдържаност към нея, но тя не се заблуждаваше от поведението му. Министърът продължаваше да се бори за отстраняването й — усилията му бяха повече от ясни. В момента мълчеше, но това беше затишие пред буря.

— Не ви разбирам, Ваше Величество — обади се след малко Ришельо. — Конфликтът с англичаните няма как да бъде избегнат. Спомнете си отвъдокеанските ни колонии.

Кралят изтри устата си със салфетка, украсена с герба му, и отговори с любезна усмивка:

— Оценявам високо военните ви успехи, мосю Ришельо, и много държа на съветите ви, но въпросът е приключен. Няма да променя решението си — сложи ръка върху рамото на херцога и заключи: — Освен това не е редно да досаждаме на дамите. По-добре да сменим темата.

— Прав сте, сир — поклони се учтиво Ришельо.

Младата графиня Дьо Монморанси, за която всички говореха, че е най-новото завоевание на херцога, се усмихна кокетно.

— О, ние много се интересуваме как господата решават съдбините на Европа — изчурулика тя и хвърли закачлив поглед към краля с впечатляващо сините си очи. В отговор Луи се усмихна.

Още по време на лова графинята се постара да привлече вниманието му. Жан се учуди как така не я е забелязала досега в Двора и си обеща да я държи под око. Забеляза, че принцеса Дьо Роан е видяла смръщването й и се усмихва злобно, затова побърза да отвърне глава. Няма да отговори на предизвикателството на тази змия.

След закуската участниците в лова отново възседнаха конете. Жан помилва шията на своята бяла кобила, нахлузи ръкавиците и пое камшика от ръцете на пажа. Тъкмо щеше да възседне коня и чу гласа на Морпа зад близкото дърво.

— Е, мосю Ришельо, кралят изглежда най-сетне е разбрал къде е истинският ви талант — в любовните приключения с дамите.

— Целият свят знае, че вие имате съвсем други предпочитания, мосю Морпа — отговори небрежно херцогът.

Жан чу шум и само след миг конят на Ришельо изскочи иззад дървото. Жан се отдръпна уплашено. Пажът едва успя да задържи бялата кобила.

Ришельо стегна юздите на черния си жребец и я погледна пронизващо.

— Маркизо.

— Херцоже…

Жан се смути ужасно, защото той очевидно смяташе, че тя е подслушала разговора му с Морпа. Херцогът подигравателно изкриви уста, обърна се настрана и препусна по пътеката.

Жан го проследи със замислен поглед. Колко различни бяха безполовият граф Дьо Морпа и едрият, мъжествен херцог Дьо Ришельо! Пълна противоположност не само външно, но и по характер. Позициите и властта им в Двора също се различаваха. Морпа дължеше всичко, което беше, на заемания пост и на дългата си вярна служба като министър, докато Ришельо разполагаше с огромно влияние само благодарение на приятелството си с краля и на личното благоволение на Луи.

Жан потегли в бавен тръс, питайки се дали тлеещият конфликт между двамата мъже не би й помогнал по някакъв начин в битката срещу Морпа. От гърдите й се отрони въздишка. Трябваше да намери начин да отстрани министъра, преди той да е нанесъл следващия си удар.

Херцог Дьо Ришельо не престана да занимава мислите й. След завръщането си от Генуа той съвсем естествено застана на предишното си място до краля, сякаш беше едно от старите му ловни кучета. Дамите отново започнаха да го преследват. Жан наблюдаваше как млади придворни се тълпят около него, ахкат и охкат и го молят да им разказва още и още за военните си подвизи. Херцогът явно си бе поставил за цел да намери нова метреса на краля. Жан следеше с интерес как след завръщането му в Двора нахлу цяла армада от млади красавици. Ришельо очевидно се надяваше Луи да не устои на прелестите им и много скоро да замени сегашната си метреса с друга.

Това не я тревожеше особено. Беше сигурна в чувствата на краля и вярваше, че нито една от неопитните млади дами не е опасна за нея. Не и след радостната вест, която й съобщи доктор Кесне. Отново беше бременна и това я направи безмерно щастлива. Луи се зарадва не по-малко от нея и тя откри в радостта му най-голямото, най-прекрасното потвърждение на любовта му към нея. Щастието я обграждаше като с ореол и тя изглеждаше по-красива от всякога.

„Май ще се наложи херцогът да измисли нещо по-добро, за да ме отстрани от мястото ми“, помисли си тя една вечер, докато го наблюдаваше. Стоеше зад Луи, който играеше карти с херцог Д’Айен, принц Дьо Конти, дофина и графиня Дьо Шеврьоз. Ришельо се появи с две дами — млади и много красиви — и се запъти право към масата на краля.

Луи посрещна триото с усмивка.

— О, херцоже, радвам се да видя, че войната не ви е лишила от способността да се радвате на живота.

— Както знаете, Ваше Величество, аз не обичам да се лишавам от нищо.

Принц Дьо Конти излезе от играта и мястото му зае графиня Дьо Перио, една от придружителките на Ришельо. Всички сложиха облозите си на масата, графинята раздвижи ръка и уж неволно помете с ръкава си една от монетите на краля.

— Божичко, колко съм несръчна! — изписка тя и се наведе да вдигне монетата. Направи го съвсем бавно, за да позволи на Луи да види пищното й деколте. Кралят очевидно хареса закръгленостите й, защото се усмихна. Младата дама му връчи монетата. — Извинете ме, сир…

— Няма нищо, мадам…

— Мадмоазел, Ваше Величество, мадмоазел графиня Дьо Перио — отвърна със сладък гласец младата дама.

— Благодаря ви, мадмоазел Дьо Перио.

Жан стисна ветрилото си. Никога нямаше да престане да се учудва на безсрамието, с което тези жени правеха аванси на краля. И то в нейно присъствие.

Сякаш усетил за какво мисли тя, Луи се обърна, взе ръката й и я вдигна към устните си.

— Днес изглеждате прелестно, мадам. Казах ли ви вече колко сте красива? — Одобрителният му поглед се плъзна по роклята от бял атлаз и сложната прическа, в която блестяха сапфири.

— Благодаря ви, сир.

Мадмоазел Перио се усмихна кисело. Играта продължи.

Ришельо се наведе към Жан с предизвикателно святкащи очи.

— Моите комплименти, маркизо — произнесе с тих глас той. — Не очаквах при завръщането си да ви заваря все още във „Версай“. Както вече съм казвал, вие очевидно притежавате неподозирани таланти.

— За разлика от вас, херцоже. — Жан се усмихна любезно и отвори ветрилото си. — Ако това е всичко, което имате да предложите — тя хвърли ироничен поглед към пищното деколте на мадмоазел Дьо Перио, — ще се окаже, че неприятелите ви са били прави. Напразно се стремите да достигнете висотата на своя правуйчо, кардинала.

Очите му потъмняха, но в следващия миг той се засмя гърлено.

— Ще видим, маркизо.

Доктор Кесне й предписа укрепващи отвари.

— Чисто профилактично — обясни лекарят.

Била в отлично здраве, увери я той. Жан предположи, че й дава лекарствата главно заради нервите — тя живееше в постоянен страх да не би пак да претърпи спонтанен аборт.

Доктор Кесне се опитваше да я успокои. Препоръча й да спи много, да избягва вълнения и да живее с мярка както досега. Не й забрани да участва в представленията, само я посъветва да не се напряга прекалено много. След два месеца, през март, сезонът щеше да приключи и понеже играеше главната роля в почти всички пиеси, Жан се зарадва, че не се налага да спре преждевременно. Не искаше състоянието й да стане известно — двамата с Луи и този път се разбраха да държат бременността й в тайна възможно най-дълго. Жан се довери само на графиня Д’Естрад — тя се бе проявила като вярна приятелка след предишния й аборт. Но първо я закле да не казва на никого.

Както и при предишната си бременност Жан се чувстваше великолепно. За доброто й състояние допринасяше и фактът, че откакто Бериер разказа на краля за памфлетите в Париж, тя бе получила едно-единствено анонимно писмо. Очевидно граф Дьо Морпа, усетил промененото отношение на краля, проявяваше предпазливост.

Много й се искаше да вярва, че укорите на краля са били достатъчни да накарат Морпа да се вразуми. Ала не мина много време и тя разбра, че той никога няма да се примири с нея. Това се случи по време на вечеря в частните покои на краля, където допускаха само избрани придворни.

— Според мен Мармонтел е много талантлив млад автор. Трагедиите му са прекрасни — сподели Жан с херцог Дьо Ниверне. — Ако мога да направя нещо за мосю Мармонтел, моля веднага да ми кажете.

Тя седна и с грациозен жест оправи диплите на розовата си пола. Едва тогава забеляза върху чинията си тъничък свитък хартия, завързан с красива панделка и запечатан с миниатюрен печат.

— О, изненада! От вас ли е, сир?

Луи разговаряше с херцог Дьо Ришельо и учудено поклати глава.

Жан се усмихна, сигурна, че той просто иска да я държи в напрежение. Любопитна да види подаръка на краля, тя развърза панделката, счупи печата и прочете посланието, написано с едри букви:

„Помнете — гнилите корени цвят не раждат.“

Усмивката замръзна на устните й и Жан побърза да прибере писмото в чантичката си. Луи очевидно забеляза, че нещо не е наред.

— Добре ли сте, мадам?

Тя кимна. Пулсът й се ускори, но си заповяда да не губи самообладание.

— Но да, сир…

— Неприятна вест ли получихте? — попита от другия край на масата граф Дьо Морпа.

Жан бавно обърна глава към него. Във воднистите сини очи светеше коварство. Ако досега все пак изпитваше някакви съмнения, че именно той е авторът на анонимните писма, в този момент те се разсеяха без остатък.

Без да бърза, Жан потопи лъжица в супата.

— О, пак е едно от онези безвкусни стихчета, които постоянно ми изпращат, графе — отвърна небрежно тя и удостои Морпа със сладка усмивка. На масата се възцари мълчание.

Кралят не каза нищо. Едва по-късно, когато останаха сами, поиска да види писмото и го прочете със смръщено чело.

— Значи това беше на мястото ви още когато влязохте в салона?

Жан кимна.

Отвратен, кралят хвърли анонимното писмо в огъня. Морпа бе допуснал грешката да сложи посланието си върху чинията й по време на частна вечеря — макар да нямаше доказателства кой го е писал, кралят се убеди, че писмата идват от Двора.